Франциска и Томаш Папкала са професионални танцьори, треньори и съдии по спортни танци с повече от перфектна кариера. Красивата българка и чаровният поляк са семейство и бързо се превърнаха в новите любимци на България. Хората ги заобичаха, защото са открити, откровени и не на последно място заради симпатичния акцент на Томаш.
Звездната двойка е незаобиколим фактор в обичаното шоу „Денсинг Старс“ по bTV, защото са уважавани преподаватели и журират международни състезания от най-висок ранг. Франциска е 15-кратна републиканска шампионка по спортни танци на България и трикратна шампионка на Полша по стандартни танци. Томаш е бил състезател на националния отбор на Швеция и финалист на Европейското първенство по стандартни танци. В момента е съдия в най-престижните световни турнири и пътуващ консултант. Запознават се в САЩ, където живеят и работят 20 години. В Ню Йорк артистичната двойка преподава в най-голямата танцова верига в света. Прибират се в България по време на пандемията, сега живеят във Варна и имат две прекрасни момчета.
Интервю на Николай КОЦЕВ, за в. „Галерия“
– Франциска и Томаш, защо решихте да се включите в журито на „Денсинг Старс“ по bTV? Предполагам, че е голямо предизвикателство?
Франциска: – Тази възможност се появи пред нас, не знам дали Господ ни я прати или не, но това беше голяма изненада и огромна чест. Приехме без никакви резерви, защото да бъдеш част от такова вълнуващо и голямо шоу, е голяма отговорност. Искахме да сме част от това.
Томаш: – Важно е да отбележим и кой е продуцентът, ние знаехме предварително кой ще бъде той. Затова предварително знаехме, че продукцията ще е на световно ниво.
Ф: – Продуцентът, с когото говорихме, е Радо Тушев, познаваме го отпреди това. Знаехме, че всичко ще е на топ ниво и за това се радваме, че сме част от екипа.
Т: – Направихме състезателна кариера като професионални танцьори на високо ниво. Отворихме танцова академия на най-високо ниво. Имахме голям успех в кариерата си и за това търсехме нов чалъндж…
Ф: – Имаш предвид предизвикателство…
Т: – Ужас, не мога да я произнеса тази дума! Затова сме доволни, че получихме този шанс.
Ф: – Поредното предизвикателство за семейство Папкала е „Денсинг Старс“ – България!
– Много хубава двойка сте, хората много ви се радват! Вероятно често ви питат, но все пак – как се запознахте?
Ф: – Запознахме се в САЩ, защото и двамата търсехме танцови партньори. Тогава живеехме в Ню Йорк и общи познати и приятели ни свързаха и направихме една проба. След това решихме да танцуваме заедно.
Т: – Нека да допълня тази история! Твоят най-добър приятел беше видял един много добър треньор, който имаше шест или седем студентки в едно състезание. Кажи, кажи си…
Ф: – Е, ти вече го каза (смее се).
Т: – Кажи, кажи историята.
Ф: – Ще имате много весели моменти, когато пишете това интервю! Ами той Томаш вече го каза. Мой много добър приятел го е видял на едно състезание и ми каза: „Мисля, че това е човекът за теб, твоят партньор в танците. Не знам откъде е той, но прилича на европейски, а не на американски танцьор“. Това е голям комплимент, защото европейските танцьори са по-качествени. Каза ми още: „Ти трябва да пробваш с това момче, неговите състезателки спечелиха във всички категории“.
Аз си казах, добре – нека да пробваме!
И така започнахме да танцуваме заедно. Томаш призна в друго интервю, че не е било любов от пръв поглед – за моя изненада (смее се). Няколко месеца танцувахме заедно и човек просто се сближава с половинката си. Защото имаме една цел, еднакви интереси, страстта ни е една и съща. Това те сближава с човека много по-бързо и скоро изграждате общи интереси. Нещо просто се случи, запали се някакъв пламък между нас!
– Томаш, вярно ли е, че Франциска е закъсняла за първата ви среща за танци?
Т: – Охоо! Слушайте, сега ще ви разкажа! Тя не обича тази история, обаче ще ви я кажа. Аз по принцип съм много точен човек, времето е важно. За мен, ако те няма до 15 минути преди насрочения час за срещата, ти вече закъсняваш. Аз вече бях на тренировка, в студиото в Манхатан, на Бродуей. 30 минути преди срещата вече бях готов, загрявах и чакам, чакам. Дойде времето да започваме пробата и тренировката – няма никой! Погледнах един приятел и му викам: Леле-мале, нищо няма да стане тук. Каква е тази жена, която закъснява за първа проба? Какво ще стане тук, как ще танцуваме? Петнайсет минути минаха, няма я Франциска! Сигурно закъсня с двайсет или трийсет минути….
Ф: – Двайсет минути, двайсет бяха!
Т: – Добре, след двайсет минути виждам да влиза в студиото една моделка, стъпва на високи токчета. Ние всички я гледахме, а един мой приятел, много известен и голям треньор от Англия, направи много интересен коментар: „Ооо, тя вече има работа“. С други думи, ще станат нещата, защото Франциска изглеждаше много добре. Но аз бях ядосан, че закъснява и не ми пукаше, че е красива. За мен тогава по-важно беше, че знаех, че е добра танцьорка. Да, тя закъсня, но е имала причина за това. В Ню Йорк често се случва, като влезеш в метрото, понякога то просто спира и не знаеш изобщо кога ще тръгне. Няма и връзка, защото няма покритие за телефона. Затова тя е стояла в метрото, без да има възможност да ми се обади, че закъснява.
– Много дълго време сте живели в САЩ, в Ню Йорк. Защо решихте да се върнете в България? Защо не в Полша или друга страна в Европа?
Т: – Знаете ли, аз от много време съм свързан с България. Още преди да се запозная с Франциска, бях направил малка инвестиция в страната. Преди да се запозная с нея, аз вече имах апартамент в България – отпреди много, много години.
Винаги много ми е харесвала страната ви. Винаги съм казвал, също и на Франциска, вече като бяхме заедно, че много ми харесва тук, много е натурално, приятно е, времето е хубаво. Може би още преди около осем години й казах, че искам да се преместим в Европа, и то в България. Франциска има голямо семейство, а аз нямам чак толкова голямо семейство. Тя е много близка с роднините си, искахме децата да знаят баба, дядо. Защото, ако бяхме останали в Щатите, щяхме да сме сами, без голяма фамилия. Много беше важно да се преместим, така децата познават цялото семейство, включително моите родители, европейската култура. Това са важни неща. Но изчакахме, преди да се върнем в Европа, защото трябваше да можем да си го позволим, дори и финансово. За да сме спокойни, да не се притесняваме, преди да дойдем да живеем нормално в България. Много пътувахме по бизнес и нямахме почти никакво време за децата. Тренирахме, просто беше пълна лудница! Чакахме момента и той дойде. По време на ковид кризата всички питаха какво ще правим. Тогава си говорихме, че ни предстоят десетте най-важни години в нашия живот, в които можем да сме с децата и взехме решение, че сега можем да се преместим в България. И сме доволни от това.
– А какво знаехте за нашата страна, преди да се запознаете със съпругата ви, че дори сте си купили апартамент тук?
Т: – Това беше 100% бизнес решение. Инвестирах в имоти. Тогава България още не беше в Европейския съюз, а Полша вече беше. Помня промените в икономиката, в пазара на имоти в Полша. Но аз знаех, че и вие ще влезете в Европейския съюз, защото всички отиват натам. Затова купих имота с инвестиционна цел.
– Франциска, имате две деца – момчета. На колко станаха синовете ви, как се казват?
Ф: – Да, имаме две момчета. Тази година ще са на 10 и на 12 години. Майкъл е мъничкият, а Матео е по-голямото ни момченце. Той танцува, а малкият е футболист. Много са амбициозни и двамата. Големият също е футболист и ще продължи и със спорта, защото и двете го влекат. Ние виждаме много хубави качества в техните характери, включително някои черти, които ние с Томаш имаме – постоянство, любов към спорта, към движението, изобщо към физическата култура.
– То е ясно, че те са наследили любовта към танците от вас. А вие как се запалихте по тях?
Ф: – Аз започнах да танцувам, защото майка ми винаги е харесвала този спорт. Тя работеше и продължава да работи в читалище „Христо Ботев“ във Варна. И понеже е искала дъщеря й да се занимава със спортни танци, кани много добър треньор от друг град, за да развие този спорт в читалището и за да има дъщеря й добър треньор. Особено за момиче тогава спортните танци бяха много популярни, много квалитетни, дори още не бяха спорт, а се наричаха състезателни танци. Според мен все още танците са нещо средно между танц и изкуство, не са чист спорт, това е моето лично мнение. От първия момент, в който влязох в залата, знаех, че това ще бъде моят живот! При мен нямаше и капка съмнение, въпреки че имах възможност да съм модел, имах дори договор да замина за Франция. Но аз абсолютно категорично избрах танците.
Много интересно, много странно, защото бях на 8 години, но помня всяка групова тренировка. Помня всичките си треньори от самото начало, имах няколко партньори, които също помня.
– Вие и в момента се занимавате с това, съдия сте на високо ниво в престижни международни състезания, с висок лизенз. Трудно ли е това?
Ф: – Точно така, много е трудно да станеш съдия. Ние имахме голям късмет. Е, късмет! Ние, разбира се, работим за късмета си. При нас нещата се случиха много благоприятно. Когато си танцьор от висок ранг, когато си национален шампион, финалист в Европа, това ти помага да имаш много повече знания и умения. Тогава самият изпит, който по принцип е много тежък и труден, става по-лесен. За нас изпитът не беше толкова труден, защото вече ги знаехме тези неща от практиката, а не започвахме от нулата.
– Томаш, трудно ли научихте български? Освен Франциска, кой ви помага с усвояването му?
Ф: – Той е много натурален и не му е трудно изобщо!
Т: – Не, не. Тя говори за мен, но аз ще ви кажа. Беше много трудно. Говорех два-три езика преди българския. По принцип лесно уча езици. Обаче когато за първи път чух български, за мен беше като китайски! Казвам ви сериозно – не разбирах нито една дума. Като почнаха да говорят на български, аз си казах: „Какъв език е това?“. Мислех, че е по-близо до полски или до руски. Беше много, много тежко. Отне ми много време, може би около две-две и половина години, преди да хвана ритъма, мелодията, реда на езика. За мен мелодията на българския език беше много трудна – всичко ми звучеше като наобратно. Мисля, че около два месеца преди „Денсинг Старс“ аз бях сериозно ужасен. Мислех, че няма да мога говоря, бях много зле. Още съм с лош български, но мога да говоря нещо. Учихме езика и с децата, те ми помагат малко. Знам, че още много, много трябва да уча, за да говоря добре на български.
Ф: – Това му е чарът на него. Неговият акцент, особено в шоуто. Затова и хората толкова много го харесват.
– Много добре се справя, между другото! А имате ли любима дума от езика на своя партньор?
Ф: – Моята любима дума на полски е „кохам“, значи обичам.
Т: – На Франциска любимата дума е кохам. А аз съм казвал и преди, ще го кажа пак, че още нямам любима дума на български, но имам нелюбима дума. Тя е „чакай“. Тази дума ме убива, кожата ми настръхва! Не мога да чакам и като чуя „чакай“ искам да убия човека, който го казва (смее се). От моя опит в живота няма чакане! Вървим напред и правим всичко, което е необходимо, няма „чакай малко“.
– Живеете във Варна, не ви ли изкуши София?
Ф: – Аз съм от Варна. Кореняк варненка съм си и никога не е ставало въпрос да живеем никъде другаде в България. За нас специално с Томаш Варна е най-хубавият град в България. Има море, а на Томаш родният град в Полша също е морски, той е от Гдиня, който е разположен на Балтийско море. Гдиня и Варна са много сходни градове. Морската градина, плажът във Варна, това са едни от нещата, които ми липсваха най-много, докато бях в Америка 20 години. Също ми липсваха варненските лета. Няма такива като тях. Обичаме морето, ние сме морски чеда.
– Томаш, имате ли любима храна от българската кухня? Франциска и към вас същия въпрос – кое типично полско ястие ви допада?
Т: – От българските храни много ми харесва панираният кашкавал.
Ф: – Не забравяй шкембе чорбата…
Т: – Ооо, да открих шкембе чорбата! Открих я наскоро, буквално преди една седмица. И толкова много ми харесва, че съм влюбен в нея. Ям я абсолютно всеки ден, отивам на едно и също място и си я поръчвам всеки ден. Много е хубава!
Ф: – Аз харесвам картофения кейк, но как се казваше на полски. О, и борша! Крокетите също. А полските понички са направо от друга планета (смее се).
– Обичате ли да готвите вкъщи?
Ф: – Да! Много обичаме да готвим и го правим всеки ден. Още като бяхме в Америка не бяхме типични „американци“, защото те по принцип не готвят, а купуват полуготова храна, или купуват и ходят по ресторанти. Но ние си готвехме в Щатите и наши съседи и познати винаги се възхищаваха на тази култура в нашето семейство.
– Кой е по-добрият в кухнята?
Ф: – За манджичките съм аз, но той е царят на сандвичите!
– Ходите ли в Полша?
Т: – Всяка година по два пъти посещаваме Полша. За по-дълго време. Близо сме! Използваме тези пътувания да се видим с фамилията, също така преподаваме, журираме. Като сме в България имаме много добра връзка с Полша. Обичаме да пътуваме.
Ф: – Да, обичаме да пътуваме като туристи. Обичаме да си угаждаме, да пробваме различна храна. А Томаш пък обича да разглежда архитектурата.
– Франциска е хубаво име, но не е типично българско. На кого сте кръстена?
Ф:– Кръстена съм на моята прабаба, тя е хърватка. Прадядо ми е бил българин, живеел е в Хърватия, в Загреб. По време на войната се изселват в България, в Кюстендил. Майка ми също е Франциска и всички мислят, че тя ме е кръстила на себе си, но тя ме е кръстила на баба си, моята прабаба. Защото тя много й е повлияла, отгледала я е, били са много близки, прабаба е била страхотна жена.
– И двамата сте с перфектна визия, само с танци ли поддържате тази форма?
Ф: – Ние сме щастливци, обичаме от много години да се храним здравословно. Още докато се състезавахме. Не обичаме джънк фууд. Гледаме да ядем по-чиста, по-здравословна храна. Но в никакъв случай не сме перфектни. На Коледа и сега за Великден – ядем си козунаци, пържени неща. Съпругът ми също е така, пази се и внимава какво яде.
– Радвам се все пак, че е открил шкембе чорбата! А други български традиции открихте ли?
Ф: – Той е обсебен от шкембе чорбата. Гордея се.
Т: – В Полша не празнуваме 1 март, много ми харесва, когато слагате мартеници. С нея винаги се чувствам, че съм свързан със семейството си! Като пътувам през март и съм далече от фамилията, мартеницата ми напомня за тях.
Ф: – Така ли? (изненадана). Виж ти, това е интересно!
Т: – Да, и затова обикновено нося мартеницата по-дълго от обичайното!
Ф: – Той има предвид, че я носи, докато не се разпадне (смее се).
– Благодаря ви за този приятен разговор!
– И ние благодарим за вниманието!
