Актрисата Александра Сърчаджиева е родена на 20 май в София в семейството на Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2006 г., в класа на проф. Здравко Митков. Работи на щат в театър „Българска армия“. Играе в различни пиеси като по-известните от тях са: „Ножица – трепач“, „Процесът срещу Дон Жуан“, „Чайка“ и други. Има участия и в няколко филма, като за „Шивачки“ е номинирана за награда за главна женска роля. От 2014 г. е на щат в Сатиричния театър „Алеко Константинов“.
Освен като актриса, Алекс е и водеща. Дебютът й в тв предаване е в музикалното предаване „Мело ТВ Мания“ по Канал 1. След това е била лице на BIG и VIP BROTHER (2012-2018 г.) заедно с Ники Кънчев, както и самостоятелно на първия сезон (2019 г.) на „Игри на волята“ по Нова ТВ. От 2022 г. е водеща на токшоуто „Животът по действителен случай“ по bTV, а от 2024 г. и на „Аз обичам България“ по същата телевизия.
От връзката си с покойния актьор Иван Ласкин има дъщеря София, която вече е на 13 години.
Интервю на Александър БОТЙОВ, за в. „Галерия“
Алекс, преди време бяхте споменали, че докато „На живо“ се радва на успех и висока гледаемост, няма да представите продължението „На живо и отвъд това“, втората част вече е факт, какво се промени?
Нищо конкретно не се е променило, може би тогава не съм била готова за това продължение. Настъпи момент в моята душа, в който почувствах, че трябва да направим втората част. Говорих с Димитър Коцев – Шошо и Яна Борисова и се оказа, че и те са готови за това. Много се радвам, че се случи и доста хора, които са гледали първия моноспектакъл, идват да видят продължението. Зрителите споделят, че втората част носи много различни емоции. Най-голямата изненада в моноспектакъла е появата на дъщеря ми София. Тя е включена в това продължение, но няма да издавам как. Всеки казва, че София носи надежда и много смисъл.
Може би, когато чуем мислите на едно 13-годишно момиче, по друг начин приемаме нещата. Зрителите ми пращат писма, продължават да казват, че преживяват катарзис. Много съм щастлива, че докосвам публиката и помагам на хората. Постановката им носи любов, смисъл, надежда и много вяра.
Притеснявахте ли се от идеята да включите дъщеря ви в спектакъла?
Много се притеснявах в началото, когато дойде идеята да включим дъщеря ми, защото, когато участва дете, това може да предизвика някакъв вид съжаление у зрителите. Но Шошо се оказа абсолютно прав. Присъствието й прави атмосферата много специална. Зрителите са впечатлени. София първоначално ми отказа да участва с думите: „Мамо, моля те не ме занимавай с твоите глупости“. Обясних й, че сега може и да не осъзнава, но ще направи нещо голямо и добро за много хора. Тя ми помогна, като се съгласи, а не беше длъжна да го прави. Идеята за продължението дойде преди лятото на миналата година. Целта ни беше да излезе в новия сезон. Репетициите ни бяха инфарктни и нещата не вървяха по план, защото се разболях от ковид. Естествено цялата ми програма се обърка, но успяхме да се справим. Премиерата беше през ноември и моноспектакълът се радва на успехи, пълни салони и чертае своя път.
Какво обаче изпитва един актьор, когато излезе на сцената и види, че салонът е почти празен?
Чувството да играеш пред полупразен салон е неприятно, но на теб са ти важни хората, които са там. Празният салон не влияе на качеството на играта на актьорите. За мен няма значение дали играя пред един човек или пред хиляда души.
Всичко, което правим в театъра, е за хората. Аз се радвам, че в момента има много голям интерес към театъра. Театърът е един остров, на който можеш да се приютиш. Място, където да притихнеш и да избягаш от проблемите си. На един човек да си помогнал с нещо, играейки своята роля и да видиш в очите му пламъчето на надеждата, цялата ти професия придобива смисъл. Бях на представление в Сливен и при мен дойде една жена на инвалидна количка след представлението и ми сподели, че не излиза от вкъщи, но е дошла само защото е разбрала, че ще играя „На живо и отвъд това“. Е, няма по голяма награда и по-голям смисъл от това.
София е в седми клас, вече има роля в киното, играе във вашия моноспектакъл, ще тръгне ли по вашия път?
Не влияя на София по никакъв начин. Истината е, че не бих искала дъщеря ми да се занимава с тази професия, защото е изключително трудна. Разбира се, ако тя сама избере този път, аз няма да я спря, както майка ми не спря мен. Тази учебна година за нея е много натоварваща, защото й предстоят матури. Тя навлиза в пубертета и може да реши много неща.
Мнението й тепърва ще се променя за всичко. Аз самата например до дванайсти клас бях сигурна, че ще следвам „Международни отношения“.
Как се справяте с грижите за едно 13-годишно момиче, което расте без баща?
Не знам как се справям като родител. Понякога се страхувам, че не успявам да съм идеалната майка. Опитвам се да имам специална връзка със София, каквато имах с майка ми Пепа, да бъдем приятелки. Дъщеря ми е много мъдър човек и подхожда с разбиране към моята ситуация. Когато пътувам за представление, отива да спи при приятели. Трудно ми е, но тя е прекрасна и ми помага. Не знам как щях да се оправя, ако беше дете, което не проявява никакво разбиране и ми създава проблеми. Не ми е лесно, но не се оплаквам.
Сърди ли ви се, че често отсъствате от вкъщи?
Тя казва едни неща в „На живо и отвъд това“, които са точно за мен и моята професия. Репликите й са шамар за мен, но тя е права, в това което казва. Който иска да чуе и да разбере, да заповяда на живо.
Как се чувствате като водеща на „Аз обичам България“, формат, който липсваше на екрана?
– Много харесвам това предаване, защото „Аз обичам България“, е единствения формат, с който освен, че можеш да се забавляваш, научаваш много и интересни неща за прекрасната ни родина. За мен е голямо удоволствие да бъда водеща на това уникално предаване. Родовата и историческата памет са изключително важни.
Трябва да учим децата си на памет. Много обичам играта „Героите сред нас“, защото там се показват едни на пръв поглед обикновени хора, които вършат необикновени неща със световно значение. Трябва да говорим за тези изключителни личности, които са тук днес, в нашата България. За жалост не ценим приживе големите личности, а чак след като ни напуснат.
– Самият Иван Ласкин беше капитан преди години на единия отбор на предаването, съдбоносно ли е това сега вие да сте водеща на този формат?
Не знам дали е съдбоносно или не, но съм щастлива, че имам този шанс. Сантиментално е, че години по-късно аз водя формат, в който Иван е бил капитан. Толкова е красиво цялото предаване, студиото е изключително, бендът е талантлив.
Доста сте натоварена като актриса и водеща, как успявате да съчетавате всичките си ангажименти?
Имам недостиг на физическо време. Трудно е да съчетавам новите ангажименти с програма си, но въпреки всичко, има ли желание, нещата макар и сложно, се получават.
Водите и „Животът по действителен случай“, какво искате да кажете на зрителите?
Още когато получих предложението да водя това предаване, го приех като продължение на „На живо“. Защото в пиесата имам възможност да разкажа моята история, а в „Животът по действителен случай“ гостите споделят своите премеждия и падения, както и начина, по който са опитали да се изправят на крака и са го направили. Вярвам, че това предаване дава сила и помага на много хора, които са в безпътица. Всеки от нас пада и дори понякога си казва „Не мога да продължа“, но споделяйки своята болка, дори не разбираш, че си помогнал на някой пред екрана. Показвам на зрителите, че има смисъл в живота. Аз не се чувствам като водеща на това предаване, защото там съм си Александра, каквато съм. В него си говоря чисто човешки с моите гости.
Времето помага ли да се справите със загубата на Иван и Пепа?
Аз се изправих на крака благодарение на моите приятели, на дъщеря ми и на публиката. Когато загубих Иван, не можах да излея емоциите си, както при загубата на майка ми, защото се стегнах заради София. Мислех за това, че имам дете и няма как да падна. Знаех, че София има само мен. Болката е неописуема. Всеки, който е загубил близък, знае за какво става дума. Смисълът за всеки един от нас да продължи напред е различен, но смисъл винаги има и ние не сме тук случайно. Колкото и да си задаваме въпроса „Защо на мен?“, отговор няма да получим, той само затлачва емоциите и обърква съзнанието.
Болката не отминава, раните са там, белезите също, но човек се научава с времето да живее с тези загуби, колкото и да му е тежко. Не знам дали съм силен човек, мен ми се сложи този етикет, че съм била силна. Аз просто нямам избор, имам дете, което искам да отгледам. Истината е, че аз не искам да съм силна, не знам каква съм, просто искам да бъда човек преди всичко.
Иска ли ви се понякога да избягате от всичко, което правите и да кажете стига?
Да, искам. За съжаление от доста време нямам възможност да избягам от ежедневието и всички ангажименти, а доста ми се иска. Наистина изпитвам нужда да се махна, да си изключа телефона и да рестартирам мозъка си наново. Когато имам време, гледам да съм в планината, много обичам просто да се разхождам сред природата и да слушам тишината. Много обичам и морето, лятото ходя в Гърция, в едно селце. Харесва ми там, защото си почивам истински.
Обичате ли да пътувате?
Много ми харесва да посещавам нови места и да разглеждам. Когато станах на 40, си пожелах да започна да пътувам с приятели, да трупаме спомени, да се забавлявам и да пълня очите си с красота. Когато пътувам за представление извън България, преживяванията също са много специални, защото публиката в чужбина е различна. Тук имаш изобилие от постановки, но там хората те чакат с нетърпение. По време на представление в чужбина виждам в очите на зрителите една радост, като на малко дете, на което току-що си купил захарен памук.
Била ли сте на някое екзотично място?
Ако говорим за някое далечно и екзотично място, аз никога не съм била и няма да отида, защото имам клаустрофобия и трудно мога да изтърпя полет по-дълъг от три, четири часа. Отделно, на мен никога не ми е било мечта да отида на някое място като Малдивите, Бали и.т.н. И дори да си на такова място, какъв е смисълът, ако не си щастлив. Човек може да е на палатка на Камчия и да е най-щастлият на земята. Мен ми стига да съм с любимите си хора.
От какво се страхувате най-много?
Колкото по-голямо ти става детето, толкова повече са и страховете ти. Много трудно се гледа дете, което трябва да бъде възпитано и да е човек. Искам да отгледам едно достойно същество.
Има ли филм, цитат или книга, които да описват много точно живота ви?
Не съм гледала филм, не съм чела такова нещо, което да е като живота ми. Моят живот е един роман, който продължава да се пише и се надявам, че ще има още много страници. Ако може оттук нататък да е само светлина и хубави моменти, това желая (усмихва се). В „На живо“ имам едно изречение, в което казвам, че може би имам задача на тази земя и нямаше как да я изпълня, ако всичко това не ми се беше случило, колкото и страшно да звучи. Виждам, че помагам на много хора и това ме изпълва със смисъл. Трябва да сме благодарни за нещата, които имаме и за нещата, които нямаме.
Славата пречи ли на личното ви пространство, какъв е минусът да бъдете разпознаваема?
Понякога хората забравят, че аз съм един обикновен човек и това, че ме дават по телевизията не ме прави по-различна от другите. И аз искам да ям царевица на плажа без някой да ме снима. Сядала съм на заведение и си поръчвам шопска салата и бира и чувам коментари, как може да ям и пия това. Ами може, вкусно ми е (смее се). През годините се научих да не обръщам внимание на подобни ситуации, но е трудно, че трябва да науча и дъщеря ми на това. Обяснявам й всичко, за което ме пита. Казала съм й, че тя носи фамилия, от която никога няма да избяга и сама ще трябва да започне да се справя с всички присмивания и слухове.
Имате ли роля, която винаги сте искала да играете, но не сте получила?
Никога не съм имала роля мечта. За мен работата в театъра е важна, но нищо не е на всяка цена. Ролите минават и заминават. Дори най-хубавите театрални предствления накрая изчезват. Децата са това, което остава след нас.
Доволна ли сте от доходите си, какво виждате от страна на държавата?
В момента работя наистина много и не мога да се оплача. Имала съм периоди, в които нямах какво да ям. Един тежък финансов период за мен беше след загубата на Иван. Но това не беше защото съм спряла да работя, тогава водех един от най-големите формати у нас – „Биг Брадър“. Държавата ме доведа до това. Без значение, че си здравно осигурен, плащаш за всички медицински услуги. Парите ми буквално хвърчаха наляво и надясно, но за необходими неща и сметки, не за скъпи чанти, обувки или дрехи. Накрая стигнах до това да тегля кредити.
В друга държава, за всичко което съм направила дотук, би трябвало да съм милионерка. Даже не от това, което съм направила аз, а само че съм дъщеря на майка ми. Пепа на времето казваше „Егати, аз ако бях актриса на запад, с един филм щях да си купя остров, тук цял живот артистка, един апартамент не мога да си купя“. В тези лоши периоди, живеех при приятели. Не можех да си плащам тока, те ми даваха пари, те ме храниха, както и детето ми. Искам да отбележа, че не се оплаквам, аз споделям. Не мрънкам, просто казвам, че съм имала и такива моменти, в които ходех с един куфар и София за ръка. Две седмици съм в едни приятели, става ми неудобно, отивам при други. Не ме е срам от това, тези моменти са част от живота ми. Политиците трябва да се научат да се интересуват от хората, от народа си. Когато излязохме на мирен протест срещу решението от бюджета да се отпускат още по-малко пари за култура, никой не излезе да говори с нас, което е пълен абсурд. За капак, бяхме изблъскани от полицаите. Отвратих се. Прибрах се цялата подгизнала, в онзи ден вяля много. Почувствах се смазана. Да откажеш да говориш с хората на културата не е нормално. Години наред казвам, че културата, образованието и медицината са девета дупка на кавала, но в онзи ден аз разбрах, че култура изобщо няма на кавала.
Ако получите предложение за роля в голяма филмова продукция или постановка в чужбина, бихте ли се сбогували с българската сцена?
Ако ме поканят да снимам нещо за кратък период в чужбина, например месец или два, бих приела. Но никога не бих напуснала окончателно България, защото аз не мога да живея и работя другаде. Няма да оцелея, сърцето и душата са ми тук. Щастлива съм в България.
