type here...
събота, 27 април 2024 г.

Почитаме Св. Серафим Софийски Чудотворец

Православната църква почита паметта на Св. Серафим Софийски Чудотворец, Св. Порфирий, епископ Газки и Св. мчк Севастиан

Житие на светител Серафим Софийски чудотворец

Светител Серафим (Соболев), архиепископ Богучарски Николай Борисович Соболев е роден в гр. Рязан, Русия, на 1 декември (ст. ст.) 1881 г. в семейството на занаятчията Борис Матвеевич Соболев и жена му Мария Николаевна. Семейство Соболеви имали дванадесет деца, седем от които починали още в детско-юношеска възраст. Николай бил десетото дете. Голямо изпитание за семейство Соболеви станала внезапната болест на Борис Матвеевич. Когато Николай бил на шест години, неговият баща получил инсулт и 14 години, до самата си кончина, той бил прикован към леглото. Цялата обстановка в дома им била пропита от духа на молитвата и дълбокото осъзнаване на Божия промисъл в живота на човека. Още от ранно детство Николай слушал детегледачката си как тя срещнала в гората стадо вълци, паднала на земята и зашепнала молитви към Божията Майка дотогава, докато стадото вълци не се отдалечило.
Безспорно е, че изборът на Николай Соболев да поеме по пътя на духовното служение е бил свързан с майка му, която желаела синът ѝ да стане свещеник. Бъдещият архипастир бил искрено привързан към майка си и се стараел Мария Николаевна винаги да бъде близо до мястото, където той служел.
През 1894 г. Николай Соболев бил приет във втори клас на Рязанското духовно училище, а през 1900 г. – в Рязанската духовна семинария, където учил до 1904 г. Духовният син на архиепископ Серафим, архимандрит Пантелеймон (Старицки), пише, че още в семинарията Николай мечтаел за монашество, обаче не искал да огорчава майка си, която желаела иначе да устрои личния живот на сина си. Но опитите на Мария Николаевна да го ожени, се проваляли.
След завършване на семинарията Николай Соболев не можел да реши какъв точно път (брачен или монашески, б. р.) да избере. Накрая решили с майка му да отидат в Рязанския катедрален храм, за да се поклонят на чудотворната Боголюбска икона на Божията Майка от село Зимарово, която всяка година за известно време донасяли в Рязан. Но чудотворната икона вече не била в храма –откарали я били обратно в Зимарово. Само че на път за храма те срещнали приятеля на Николай, Михаил Смирнов, с когото споделили своята грижа. „Та ти така добре се учиш и след това какво – да станеш клисар?! Ти трябва да постъпиш в Академията!” – извикал Михаил. Николай отвърнал, че изпитите в духовните академии вече са преминали, а освен това и че съвсем не се е готвил за тях. Миша тогава обяснил, че заради ремонт изпитите на Санкт-Петербургската духовна академия били пренесени за в края на м. август: „Ти си човек дълбоко вярващ – казал Михаил. – Уповавай се на Бога! Самият Спасител ще ти помогне. Заминавай, па макар и без подготовка!”.
Николай възприел думите на Михаил Смирнов като отговор на Божията Майка за неговото колебание. Така въпросът за постъпването му в Духовната академия бил решен.
Но да се постъпи в Академията без подготовка, било много сложно. Нужно било да се държат изпити по догматическо богословие, църковна история, Свещено Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет, гръцки и латински език. Затова някои, считайки, че да съхраниш в главата си такъв обем знания е невъзможно, предварително се отказвали от кандидатстване. А Николай имал само десет дни за подготовка. Притежавайки обаче и твърда вяра, бъдещият архипастир заминал за Санкт-Петербург.
С постъпването му в Академията са свързани два интересни случая, които подкрепили бъдещия йерарх във вярата и оставили дълбока следа в неговия живот. Като нямал време да се подготвя за изпита по догматическо богословие, Николай научил само по един изпитен въпрос – „История на догмата за Света Троица”, и силно се молел на Бога да му се падне именно този билет. Светителят по-късно разказвал, че в навечерието на изпита седял в таванската стая на Академията и плачел, искрено просейки Божията помощ. Неговата молитва не останала безплодна. Николай изтеглил именно този билет и благополучно издържал изпита.
Подобна била ситуацията и с изпита по църковна история, за който също знаел добре само един въпрос – „История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай Соболев отново се молил цяла нощ и неговата молитва била отново чута: желаният билет му се паднал на изпита.
През време на останалите изпити той вече не дръзнал да прибягва до такава молитва, но те също били издържани от бъдещия архипастир напълно успешно, за постъпване в Академията.
Голям приятел на Николай Соболев през годините на обучение в Академията му бил Иван Федченков, студент в по-горния курс. Впоследствие Иван Федченков приел монашество с името Вениамин, станал епископ, а после и митрополит.
Митрополит Вениамин си спомня, че в Духовната академия всички наричали Николай Соболев „Колечка”. Митрополитът разказва, че това обръщение било свързано с особената доброта, която Николай проявявал в отношението си към своите съкурсници. Той свидетелства, че всички приятелски обичали Николай. При това мнозина даже злоупотребявали с неговата доброта. „Почти никога – пише архимандрит Пантелеймон – не му оставаха за потребление порционите чай и захар, които другарите му безпрепятствено използваха”. Любимо занимание на Николай било свиренето на рояла в семинарската зала и пеенето на молитви, включително и на собствено съчинени.
През тези години с бъдещия светител се случило нещо, което без съмнение, е повлияло на по-нататъшния му житейски път. След завършването на първи курс Николай, заедно с майка си и по-малкия си брат Михаил, гостувал на по-голямата си сестра Варвара. Тя се била омъжила се за началника на железопътната станция Политово. Веднъж, както Николай си лежал в края на гората и се любувал на небето, при него дотичал брат му. „Варя умира” – изплашено завикал той. Оказало се, че от носа на сестра им рукнала кръв, която по никакъв начин не можели да спрат. Напълнили се почти два таса с кръв. Варвара умирала. „Цялата ни надежда е в твоите молитви! – обърнала се майката към Николай, обляна в сълзи – От тук до града е много далече и е невъзможно скоро да извикаме лекар”. Тогава той, както разказвал архиепископ Серафим по-късно, се приближил до Варвара, помолил се и я прекръстил. Кръвотечението веднага се прекратило и сестра му дошла на себе си. Светителят цял живот си спомнял този случай и не забравял всеки път да благодари на Бог за чудото.
Много често по време на учението си Николай Соболев посещавал праведния протойерей Йоан Кронщадски. Последното му посещение било през пролетта на 1907 г. Той, заедно с приятеля си Виктор Раев, присъствал на богослужение в Андреевския храм в гр. Кронщад. В същия ден студентите се молели в олтара на храма.
Архиепископ Серафим по-късно си спомнял как е станало неговото прощаване с кронщадския праведник. „Прощавайки се с нас, о. Йоан отначало благослови Витя Раев, а след това и мен. Витя като заобиколи св. престол и точно вече като се отправяше към арката за изхода от централния олтар, аз се приближих до горното място зад престола на олтара. Изведнъж о. Йоан като мълния се хвърли към мен. Аз се спрях на горното място. Батюшка възложи на главата ми кръстообразно ръце, вдигна очи към небето и с трогателен глас произнесе: „Да почива над Вас благословението Божие”. Веднага почувствах като че ли огнена искра се спусна върху главата ми и стигна до петите ми. Особена огромна радост изпълни моето сърце и цялото ми същество. Аз бях като опиянен и започнах да залитам, страхувайки се да не падна. Целия този ден изпитвах благодатна, особена радост, чувствах се окрилен и сякаш се носех във въздуха”.
През годините на следването Николай Соболев се сприятелил с архимандрит Теофан (Бистров) – инспектор в Санкт-Петербургската духовна академия. Когато архимандрит Теофан създал кръжок за изучаване и тълкуване на светите Отци, Николай веднага се записал в него. Тук се оказали и неговите приятели – Иван Федченков и Виктор Раев. Кръжокът бил наречен в чест на свети Йоан Златоуст и студентите скоро започнали кратко да го наричат „Златоустовски”. Първоначално в кръжока имало само пет човека, но след това броят им се увеличил. Занятията в кръжока се провеждали така: студентите прочитали откъс от някое съчинение на един или друг свети отец, след това се събирали заедно. След прочитането на доклада на някой от студентите, всички останали, заедно с архимандрит Теофан, го обсъждали.
Митрополит Вениамин си спомня, че по това време Николай Соболев се съмнявал дали ще може да издържи тежкия монашески подвиг. Ситуацията се утежнявала от това, че по време на следването архимандрит Теофан поискал от Николай по-бързо да реши като какъв планира да служи на Църквата за в бъдеще. Той не настоявал Николай да поеме по пътя на монашеското служение и не му налагал волята си, но желаел по-скоро да направи своя избор. По това време Соболев написал писмо до известния старец от Оптинската пустиня преподобни Анатолий (Потапов) и до протойерей Йоан Кронщадски. Обаче и този път не получил отговор на своя въпрос. Старецът Анатолий му писал, че не може задочно да даде отговор на този въпрос, а отец Йоан Кронщадски не отговорил на писмото. По съвета на архимандрит Теофан, Николай Соболев посетил един старец, който му отговорил двойствено: „Можеш да приемеш, но можеш и да не приемеш. Искаш да станеш монах, но и добър свещеник също можеш да бъдеш”.
Отговор Николай Соболев получил благодарение на Иван Федченков. Още през 1905 г. Федченков посетил Саровския манастир, за да се поклони на преподобни Серафим Саровски. Той знаел, че Николай отдавна почита този светец и затова му донесъл малка икона с лика на преподобния. По-късно митрополит Вениамин си спомня, че не е предполагал как този подарък ще изиграе ключова роля в живота на Николай Соболев. Защото Николай решил да се обърне за съвет относно своя бъдещ път именно към преподобни Серафим. Като се помолил пред подарената му от Иван Федченков икона, бъдещият архипастир помолил преподобни Серафим да даде отговор на вълнуващия го въпрос. Малко след това случайно открил неговото жизнеописание. В него се говорело за това как през 1830 г. един послушник от Глинската пустиня пристигнал в Саров при отец Серафим за съвет: да постъпят ли той и брат му в манастира. Светият старец отговорил на послушника така: „Сам се спасявай и брат си спаси”. Послушникът приел монашество и впоследствие станал архимандрит и настоятел на Астраханската Чуркинска пустиня, а неговият брат станал йеромонах в Козелецкия Георгиевски манастир. Тези думи от жизнеописанието впечатлили силно Николай. Неговите съмнения относно бъдещия му път се изпарили окончателно. На 8 февруари 1908 г. Николай Соболев, студент в ІV курс на Академията, бил постриган за монах.
С избора на името на бъдещия светител е свързан следният случай. Когато го попитали какво име би искал да получи, той отговорил, че монахът от самото начало трябва да се отрече от своята воля и затова той е готов да приеме каквото и да е име. „Е, вижте, му отговорил архимандрит Теофан (Бистров), няма ли да ви бъде тягостно, ако получите неблагозвучно име?” По-късно станало ясно, че на монаха възнамерявали да дадат името Доситей. Обаче в навечерието на пострижението ректорът на Академията – епископ Сергий (Тихомиров), си спомнил, че е обещал на преподобни Серафим да нарекат в негова чест онзи студент, който първи се постриже за монах след назначаването му на поста ректор. По този начин Николай Соболев бил постриган в чест на светеца, към когото се бил обръщал за помощ по време на духовното си търсене.
На 3/16 февруари 1908 г. монахът Серафим бил ръкоположен от епископ Сергий за йеродякон, а на 18/31 март – в сан йеромонах.
През есента на 1908 г. йеромонах Серафим защитил дисертация в катедрата по нравствено богословие: „Учението за смирението според Добротолюбието”. Бъдещият йерарх определял преди всичко същността на понятието „смирение” и подробно разглеждал различните му видове, такива като новоначално, средно и съвършено. След това йеромонах Серафим подробно разкривал значението на тази добродетел в делото на спасението. Рецензентът – професор А.А.Бронзов, високо оценил този труд. Професорът отбелязал, че работата на йеромонах Серафим излиза от рамките на кандидатска дисертация. На 16 септември 1908 г. научният съвет на Санкт-Петербургската духовна академия постановил да се удостои йеромонах Серафим (Соболев) с научната степен „кандидат на богословието” с право да получи магистърска степен по богословие, без да полага нови устни изпити.
През 1908 г. йеромонах Серафим започнал преподавателска дейност в Пастирското училище, основано от Волинския и Житомирски архиепископ Антоний (Храповицки). В същото училище се оказва и Виктор Раев, който бил постриган за монах с името Йоан. Скоро новопостриганият монах починал от туберкулоза. Йеромонах Серафим взел и неговите часове, което се оказало непосилен труд за него и навредило на здравето му. По тази причина йеромонах Серафим подал молба да бъде преместен и още през същата година той бил назначен за помощник-ректор в Калужкото духовно училище. Там, в Калужка губерния, пристигнала и майката на отец Серафим, която се заселила в гр. Перемишъл.
Общуването с децата носело на йеромонах Серафим голяма радост. Децата също обичали своя наставник. „При нас, батюшка, при нас елате!” – викали децата, когато о. Серафим в свободните часове минавал по коридора. Бъдещият архипастир се стараел да влезе във всеки клас и да поговори с всички.
Не по-малка утеха за йеромонах Серафим през този период станало посещението на Оптинската Свето-Въведенска пустиня, която свято пазела традициите на древното монашество. Чест гост на оптинските отци станал и йеромонах Серафим. Особена духовна близост се създала между него и преподобни Анатолий (Потапов), който станал негов изповедник.
През декември 1911 г. о. Серафим бил назначен за инспектор в Костромското духовно училище. На 22 декември 1912 г. йеромонах Серафим с решение на Светия Синод бил назначен за ректор на Воронежката духовна семинария с издигането му в сан архимандрит. Тази длъжност архимандрит Серафим заемал до 1918 г., когато семинарията била закрита от комунистическата власт.
Воронежката семинария в този момент не била образцова по отношение на дисциплината. Малко преди назначението на архимандрит Серафим, в семинарията избухнал бунт. Волинският архиепископ Антоний (Храповицки) писал на о. Серафим (Соболев): „Вие сте назначен в най-безнадеждната и бунтарска семинария”.
Но на архимандрит Серафим му провървяло. Беседвайки с учащите се скоро след заемане на длъжността, той забелязал, че някои възпитаници се държали съвсем разпуснато. Инспекторът в същия ден представил на новия ректор списък с нарушителите на реда и предложил да ги изключи. Обаче о. Серафим говорил поотделно с всеки от провинилите се. Виновниците за безпорядъка той извикал един по един и ги убедил да се поправят. Този подход се оказал плодотворен. Ситуацията във Воронежката семинария скоро видимо се подобрила. През 1915 г. в семинарията била изпратена комисия, която дала за нея положителен отзив. Членът на учебния комитет при Св. Синод Пьотър Фьодорович Полянски (по-късно митрополит Пьотър –Патриаршески местоблюстител и свещеномъченик) нарекъл семинарията една от най-добрите в Русия.
Председателят на научния комитет на Воронежката епархия, Острогожкият епископ Владимир (Шимкович), във връзка с подобряване на ситуацията в семинарията даже казал на архимандрит Серафим: „Вие възродихте нашата семинария без каквито и да е мерки за наказание, единствено благодарение на Вашата любов. Сигурно скоро ще ви направят епископ. Руската Църква се нуждае имено от такива архиереи”.
Скоро след пристигането си във Воронеж архимандрит Серафим успял да създаде братство за оказване помощ на бедните семинаристи. На 28 януари 1913 г. новият ректор предложил на ръководството на семинарията да ходатайства пред правоправещия архиерей за откриването на братство. Била избрана комисия за изработване на устав и към края на учебната година братството, което получило името на св. апостол Йоан Богослов, започнало своята работа. Неговата задача била да оказва материална помощ на възпитаниците на семинарията, които нямат пари за заплащане на обучението си, за осигуряване на дрехи, лечение, пътувания до родното място.
Архимандрит Серафим успял да открие и столова за бедните студенти. В тази столова към 1917 г. се хранили 32-ма човека. Но бъдещият йерарх смятал, че това е недостатъчно и започнал да събира средства за откриване на втора столова. Той успял. Към пролетта на 1917 г. столовата започнала да работи. В нея обядвали повече от сто студенти.
Отец Серафим имал и други послушания. Така например, той взел участие в подготовката за канонизирането на Воронежкия архиепископ Антоний (Смирницки). Архимандритът също така бил член на братството, което носело името на светите Митрофан и Тихон. То се занимавало с провеждане на беседи и четения, разпространяване на брошури и листовки, обучение на енориаши, общо пеене на църковни песнопения. От 1914 г. о. Серафим бил член на Попечителския съвет по строителството на Владимирския храм в гр. Воронеж.
След пристигането си във Воронежката епархия о. Серафим получил длъжността главен редактор на в. „Воронежские епархиальные ведомости”. Освен официалната част, във вестника се публикували много статии: против пиянството, сектантството, безверието. От началото на Първата световна война бъдещият йерарх станал председател на Комитета по делата на бежанците от западните области на Русия.
Във Воронеж бъдещият архипастир продължавал да води духовен живот. Той ежегодно пътувал до Задонския манастир на поклонение пред мощите на св. Тихон Задонски. По време на пътуванията си бъдещият архипастир винаги посещавал и намиращия се в гр. Задонск Скорбященски (Свето-Троицки) женски манастир.
Войната архимандрит Серафим възприемал като наказание за греховете на руския народ, който не желаел да се променя към по-добро. „Господ ни наказва за това – казвал отец Серафим, – че ние не слушаме Неговия божествен глас, не изпълняваме Неговите божествени заповеди. Ние не искаме да живеем така, както на Бога е угодно, а живеем така, както на нас ни се иска. Ние забравихме за страха Божи и се отдаваме на безсрамни страсти. Там, на бранното поле, като река се лее мъченическата кръв на нашите братя, а тук като на празник гърми музика. Парковете са пълни с разхождащи се безделници, а в театрите и кината не се притесняват да поставят заради публиката безнравствени пиеси и филми. Даже Париж, който се отличава с разпуснатост, и той се е обновил: там няма нито удоволствия, нито спектакли; всички увеселителни места са затворени. А при нас, православните руски хора, виждаме друго”.
Заемайки високата длъжност, архимандрит Серафим бил далече от онези постъпки, които противоречали на неговата съвест. Пример за това е позицията му по отношение на Григорий Распутин – приближен на царското семейство.
Архимандрит Серафим (Соболев) се държал така, както му подсказвала съвестта. Още в студентските години той бил уверен, че Распутин носи на Русия нещастие. Считал, че отрицателното отношение на праведния Йоан Кронщадски към архимандрит Теофан (Бистров) било свързано с това, че той въвел Распутин в царското семейство. През следващите години о. Серафим съвсем определено застанал на страната на противниците на царския фаворит. През 1913 г. във в. „Воронежские епархиальные ведомости”, чийто редактор бил архимандрит Серафим, се появила статията на свещеник Пьотър Петров „Нашите „празносвети” (в ориг.: „Наши „пустосвяты”), с остра критика на различните аферисти и лъжеюродиви, които под маската на Православието забогатяват от доверчивите или екзалтирани хора. Между такива аферисти авторът на статията два пъти споменал и Распутин, наричайки го един от най-известните „лицемери-шарлатани”. Разбира се, в онези условия позицията на архимандрит Серафим би могла само да навреди на неговата кариера. И все пак статията излязла. По-късно, вече в емиграция, архиепископ Серафим посочвал в кореспонденцията си, че именно Распутин е един от виновниците за гибелта на православна Русия.
Революцията и гражданската война заварили бъдещия светител във Воронеж.
Както е известно, великият княз Михаил Александрович се отказал условно от властта. В манифеста си той заявил, че ако народът поиска и в бъдеще да се управлява от монарх, той ще заеме престола. За съжаление, в печата при публикуването на манифеста на великия княз Михаил предпочели да премълчат условността на неговото отричане. Но имало и изключения. Например, в. „Воронежские епархиальные ведомости” направо посочил, че отричането на великия княз е условно. Без съмнение, тази малка, но важна забележка била заслуга на редактора – архимандрит Серафим.
На 12 ноември 1917 г. във Воронеж се установила властта на болшевиките и още на 8 февруари 1918 г. в града била открита стрелба по литийното шествие на монасите и енориашите от Митрофановския манастир. Новите власти не пощадили и Воронежката духовна семинария. През март 1918 г. зданието на семинарията било завзето от червеноармейците. Архимандрит Серафим заедно с енориашите от семинарския храм „Св. апостол Йоан Богослов” подал жалба до новите власти. Но писмото не трогнало войнстващите атеисти и така нищо не се променило.
През 1919 г. Воронежкият архиепископ Тихон (Никаноров) изпратил архимандрит Серафим в Москва при патриарх Тихон със сведение за ситуацията във Воронежка епархия. Към сведението било приложено и специално писмо до патриарха, съдържанието на което не било известно на архимандрит Серафим. В писмото архиепископ Тихон описвал способностите и предаността на архимандрит Серафим към Църквата и го препоръчвал за архиерейска хиротония в Московска епархия. Архимандрит Серафим успял да стигне до Москва и да се срещне с патриарха, който прочел писмото и му съобщил съдържанието. Патриарх Тихон не ръкоположил архимандрит Серафим за викарий в Московска епархия, като му обяснил, че няма свободни места. Но той благословил хиротонията на архимандрит Серафим за втори викарий на Воронежка епархия, позовавайки се на това, че решението за откриване на второ място за викарий в тази епархия било прието преди две години. Но гражданската война попречила да се осъществи тази хиротония.
През първата половина на октомври 1919 г. бялата армия на генерал А.И. Деникин завзела Воронеж, но в края на месеца към Воронеж отново настъпили червените. Архимандрит Серафим не знаел как да постъпи – да отиде на юг с армията на Деникин, или да остане във Воронеж. Очевидно, такива колебания е имал и неговият брат – йеромонах Сергий, който бил ръкоположен през 1916 г. в Митрофановския манастир и служел във Воронеж.
За съвет архимандрит Серафим решил да се обърне към стареца Аарон, който бил покосен от паралич и живеел близко до Воронеж. „Не се страхувай, ти ще попаднеш в хубава малка страна” – казал старецът за бъдещата съдба на архимандрит Серафим. „Как да разбирам вашите думи?” – попитал архимандритът. „Когато пристигнеш, ще разбереш” – бил отговорът на стареца. Майката на о. Серафим, Мария Николаевна, разбирала, че ако комунистите завземат Воронеж, няма да пощадят нейните синове. Затова тя ги помолила да заминат заедно с Бялата армия. На прощаване Мария Николаевна благословила архимандрит Серафим с икона на Богородица с думите: „Поверявам те на Покрова на Божията Майка”. Архимандрит Серафим и йеромонах Сергий напуснали Воронеж в последния момент в открит вагон, натоварен с въглища за локомотива. Отпътуването на братята от Воронеж било съвсем навреме. Влезлите в града комунисти не пожалили онези, които подозирали, че имат връзка с войските на белите. На 9 януари 1920 г. в Митрофановския манастир бил обесен на царските двери Воронежкият архиепископ Тихон (Никаноров), който сега е причислен към лика на светите новомъченици на Руската православна църква.
В южната част на Русия архимандрит Серафим минал на подчинение на Висшето църковно управление (ВЦУ). То било създадено, за да взема самостоятелни решения по срочни и важни въпроси, тъй като връзката с патриарх Тихон била прекъсната. В подчинение на ВЦУ се оказали повече от десет архиереи. Тук се издавал вестник „Церковные ведомости”, откривали се нови епархии и викариатства, извършвали се архиерейски хиротонии. Патриарх Тихон по-късно утвърждавал всички кадрови решения, взети от ВЦУ. Председател на ВЦУ бил архиепископ Митрофан (Симашкевич), след това архиепископ Димитрий (Абашидзе). Почетен председател на ВЦУ бил бъдещият глава на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ) митрополит Антоний (Храповицки).
През декември 1919 г. архимандрит Серафим бил назначен от ВЦУ за ректор на Духовната семинария в Екатеринослав. Но да пристъпи към изпълнение на своите служебни задължения, отец Серафим така и не успял, тъй като Екатеринослав в същия момент бил завзет от бандите на атаман Н.И. Махно. На 7 май 1920 г. архимандрит Серафим бил назначен за ректор на Духовната семинария в Симферопол.
Скоро след това бил повдигнат въпрос и за архиерейската хиротония на архимандрит Серафим. Особено настоявал за тази хиротония архиепископ Теофан (Бистров). На 24 септември 1920 г. ВЦУ на свое заседание приело решение да се ръкоположи архимандрит Серафим за Лубенски епископ, викарий на Полтавска епархия. Даденото определение било подписано от правоправещия архиерей на Таврическа епархия – архиепископ Димитрий (Абашидзе), Севастополския епископ Вениамин (Федченков) и секретаря Е. И. Махароблидзе.
На 14 октомври, празника Покров Богородичен, в храма „Св. Александър Невски” архимандрит Серафим (Соболев) бил ръкоположен за Лубенски епископ, викарий на Полтавска епархия. Малко преди това от Херсонския манастир в Симферопол за участие в заседанието на ВЦУ пристигнал митрополит Антоний (Храповицки). Той оглавил празничното богослужение и архиерейската хиротония на архимандрит Серафим.
До падането на Крим под ударите на Червената армия имало само един месец. През това време епископ Серафим ръководел семинарията, а също така посещавал войската, която отбранявала Крим.
Когато Червената армия влязла в Крим, епископ Серафим изпаднал в тежки размисли относно това какво да прави в бъдеще: да замине в емиграция, или да остане в Русия. От една страна, архиепископ Димитрий (Абашидзе) оставал в Русия, от друга страна – голяма част от архиереите на ВЦУ, в т.ч. и митрополит Антоний (Храповицки), архиепископ Теофан (Бистров) и Вениамин (Федченков), решили да емигрират.
След молитва пред чудотворната Курско-Коренна икона на Божията Майка епископ Серафим отишъл при архиепископ Димитрий (Абашидзе) за благословение да остане в Русия. Но архиепископ Димитрий не му дал благословение. „Не мога да направя това! – казал той. – Ако след това с вас се случи нещо лошо, аз ще се измъчвам, че съм ви дал благословение”. За да разбере каква е Божията воля, архиереите решили да хвърлят жребий. На едно листче написали „заминавам”, а на другото – „не заминавам”. След молитва пред иконата на Божията Майка архиепископ Димитрий изтеглил второто листче. Съдбата на епископ Серафим била решена. На 14 ноември 1920 г. на парахода „Херсонес” епископ Серафим напуснал родната земя.
Скоро след пристигането си в Константинопол, архипастирът с разрешение на ВЦУ преподавал догматическо богословие във Висшето духовно училище на Вселенската Патриаршия на остров Халки.
През пролетта на 1921 г. архиепископ Евлогий (Георгиевски), управляващ руските енории в Западна Европа, назначил епископ Серафим за настоятел на църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” в София. През април 1921 г. назначението на епископ Серафим за настоятел на църквата „Св. Николай” било потвърдено от Висшето църковно управление зад граница. На 28 април 1921 г. митрополит Антоний (Храповицки) съобщил на патриарх Тихон за назначаването епископ Серафим за настоятел на храма „Св. Николай” в София. На 19 май 1921 г. епископ Серафим заедно с брат си йеромонах Сергий пристигнали в България.
Назначението на епископ Серафим предизвикало недоволство от страна на протопрезвитер Георги Шавелски, който не скривал желанието си да заеме настоятелското място. Своето отношение към новия настоятел о. Георгий изразил още в деня на пристигането на епископ Серафим в София, като демонстративно отказал да го посрещне на гарата. Не посрещнали архипастира и клириците от храма „Св. Николай” – протойереите А. Рождественски и В. Флоровски. Но епископ Серафим не искал да има конфликт и на следващия ден смирено се отправил към подчинените му свещеници. Миролюбието на епископ Серафим свещениците оценили по достойнство и веднага се установили добри отношения.
На 31 август 1921 г. Висшето църковно управление зад граница назначило епископ Серафим за управляващ на руските православни общини в България, като му се запазила длъжността настоятел на Руската църква „Св. Николай” в София.
Патриарх Тихон признал архиерейската хиротония на епископ Серафим и неговото назначение в България. Това потвърждават списъците на законните архиереи, които тайно се изпращали от Москва. В емиграцията са попаднали няколко такива списъци през 20-те години. В списъците от 1921 и 1922 г. епископ Серафим бил наречен Лубенски. В списъка от 1928 г. за епископ Серафим пишело като за преместен в Богучар. При това, в документа се потвърждавало, че архипастирът е управляващ руските общини в България.
Очевидно патриарх Тихон е изменил титула на епископ Серафим на „Богучарски” в края на 1921 г., тъй като именно през октомври същата година на Лубенската катедра бил поставен епископ Григорий (Лисовски). Обаче в емиграция за новия титул научавали не веднага и затова във всички документи на Руската задгранична църква чак до 1929 г. епископ Серафим продължавал да се именува Лубенски. Едва през 1929 г. Архиерейският Синод на РПЦЗ по молба на епископ Серафим постановил да го наричат в бъдеще „епископ Богучарски”.
До края на живота си епископ Серафим останал на длъжността си управляващ на руските енории в България, отначало под юрисдикцията на Руската задгранична църква, след това под юрисдикцията на Московската патриаршия. Своя пост светителят не напуснал даже когато в София влезли съветските войски.
Място за служение на епископ Серафим станал храмът „Св. Николай” на булевард „Цар Освободител”. Този храм бил построен още преди Първата световна война към посолството на Руската империя и бил осветен на 24 ноември 1914 г. Но след руското преселение, този храм станал духовен център на емиграцията в България. Освен църквата „Св. Николай”, на подчинение на епископ Серафим са били манастирите: Ямболският „Св. Спас” и Асеновградският „Св. св. Кирик и Юлита” , а също руски енории във Варна, Пловдив, Перник, Русе (Русчук), Пещера, Цариброд (близо до гр. Шумен), в Княжево (квартал на София) и на Шипка.
В началото на своето пребиваване в София епископ Серафим участвал в работата на монархическите партии, но скоро се отдръпнал от политиката и се занимавал само с църковни дела.
Отказът на руската община от намеса в политиката не означавало, че проблемите на руските бежанци в енорията били игнорирани. Имало много проблеми, при това най-сериозният за бежанците бил материалният въпрос. За целта, през 1921 г. към храма било образувано братство, което се грижело за материалното осигуряване на нетрудоспособните енориаши. Някои от тях светителят устройвал в болница, други – в инвалиден дом, трети – в манастир. Имало и такива бежанци, които епископът изхранвал в дома си. За да издържа бедните болни, епископ Серафим успял да получи от Министерството на вътрешните работи разрешение за събиране на специални парични помощи по улиците на София. Събраните пари се използвали за осигуряване на безплатни места в болниците на града.
Архипастирът организирал също комитет за събиране на помощи за поддръжка на руските монаси в Атон, които след революцията изпаднали в тежко състояние, притеснявани били от гръцкото правителство и даже често гладували.
Това, че владиката попаднал в България, било явно проявление на Божия Промисъл. Още в Русия архипастирът изпитвал особена симпатия към Българската църква. Епископ Серафим почитал преподобни Йоан Рилски и скоро след пристигането си в България посетил Рилския манастир, където се поклонил на мощите на светеца. Впоследствие посещавал този манастир доста често. Архипастирът съчинил „Акатист на преподобни Йоан Рилски”.
Той смятал, че преподобни Йоан Рилски не го изоставя и постоянно чувствал помощта на светията. През есента на 1922 г. се удостоил със забележително видение, в което в неземна светлина му се явили тримата светци с името Йоан: св. ап. ев. Йоан – любимият ученик на Христос – свети Йоан Богослов, преподобни Йоан Рилски (наречен така в чест на св. Йоан Богослов) и праведният старец Йоан Кронщадски (наречен в чест на преп. Йоан Рилски). С вълнение епископ Серафим се поклонил пред тях на колене, и светите мъже го благословили.
Тежката болест (туберкулоза) не попречила на епископ Серафим редовно да извършва богослужения. Архипастирът стриктно служел във всички неделни и празнични дни, а всеки четвъртък четял Акатист на св. Николай Мирликийски. Службите извършвал спокойно и благоговейно.
След всяко богослужение архиепископ Серафим произнасял проповед, проста и чужда на външни ефекти. Голямо внимание светителят отделял на църковния хор, в който привличал опитни диригенти. Докато бил жив архиепископът, хорът бил истинска забележителност в София и един от най-добрите в България. По хора на руския храм се равнявали и певческите хорове на Българската църква, даже и хоровете на катедралата „Св. Неделя” и на патриаршеския храм „Св. Александър Невски”.
Били търсени и богослужебните традиции на Руската църква. Софийският митрополит Стефан (Шоков) разбирал, че от руското духовенство може да се научи много. От 1940 г. , по договореност с архиепископ Серафим, българският Свети Синод започнал да изпраща в руския храм млади дякони да преминат своята практика и да придобият богослужебни навици. Към това трябва да се прибави, че докато бил жив архиепископ Серафим, а и по-късно, до 1968 г., богослуженията в руския храм се извършвали ежедневно – сутрин и вечер.
Според свидетелствата на духовните чеда на архипастира, богослужението, както и частната молитва били така необходими за него, като дишането. Архипастирът се молел с Иисусовата молитва. Скоро след пристигането си в България епископ Серафим съдействал за преместването в тази страна на своя учител – архиепископ Теофан (Бистров). Показателен е и още един факт. През 1935 г. Св. Синод на Българската църква предал на архиепископ Серафим манастира „Св. архангел Михаил” над село Кокаляне, Софийско. От страна на БПЦ било предявено условие, в обителта да се приемат не само руснаци, но и българи „с цел да ги имат като разсадник на истинно монашество за българските манастири”. Архиепископ Серафим, разбира се, нямал нищо против това.
Въпреки своята заетост, владиката винаги намирал време за четене на душеполезна литература. Той много обичал да чете житията на светците. През живота си светителят 11 пъти изцяло прочел 12-томното събрано издание „Жития на светиите” на светител Димитрий Ростовски.
Служението на епископ Серафим в храма „Св. Николай” на булевард „Цар Освободител” продължило до 1934 г. През същата година България официално признала СССР и установила дипломатически отношения със съветското правителство. По време на предварителните преговори съветските представители поискали да се предаде на СССР руското църковно имущество в България. Изпълнението на това искане означавало, че храмовете могат да бъдат подложени на поругаване, както това е станало, например, в Иран и в Австрия. Епископ Серафим още далеч преди официалното признаване се обърнал към държавните власти на България с молба да не се допуска в страната ощетяване на имуществените права на Руската църква. Българският Св. Синод също се включил в това дело.
В резултат българското правителство, макар че било решило да предаде храмовете на СССР, все пак предявило към съветското правителство искане да не се прекратяват в тях богослуженията. Окончателното решение било компромисно – СССР се съгласил да подари тези храмове на България при условие, че ще ги управлява Българската църква, без участието на руските емигранти. През 1934 г. всички посочени обекти били предадени на Българската църква. В резултат на това епископ Серафим бил изгонен от квартирата на посолството.
Но не се наложило на руската община дълго време да търси ново място. Българската православна църква предала на руската община храма „Св. Николай” на ул. „Цар Калоян”, като в същото време енорията на този храм преминала в църквата „Св. Николай” на бул. „Цар Освободител”. За десет години храмът „Св. Николай” на ул. „Цар Калоян” станал център на църковния живот на руската емиграция и място за главното служение на епископа, а скоро и на архиепископ Серафим.
Българската църква предала на руските емигранти вместо храма на Шипка – храма „Св. Атанасий Велики” във Варна, а вместо Ямболския манастир – Кокалянския манастир „Св. архангел Михаил”. Настоятел на този манастир през следващите години и до самата си смърт през 1948 г. бил архимандрит Сергий – по-малкият брат на епископ Серафим. Отец Сергий създавал на епископ Серафим много грижи. Архимандритът постоянно страдал от непоносими болки в главата. Той се лекувал от различни недъзи и често бил близо до смъртта. Архиепископ Серафим през целия си живот подкрепял брат си с търпение и вяра. През същата година, когато руската община преминала в храма „Св. Николай” на ул. „Калоян”, Архиерейският събор на Руската задгранична църква повишил епископ Серафим в сан „архиепископ”. Обаче високият сан много малко изменил живота на йерарха. Архиепископът през 1934 г. наел много скромна и лишена от дори елементарни удобства квартира на ул. „Велико Търново”. Архипастирът въобще избягвал лукса и пристрастяването към вещите. Светителят казвал: „Вещите ме обременяват. Те са тежест за душата”.
Доростолският митрополит Иларион (Цонев) свидетелства, че още през онези години жителите на София видели в архиепископ Серафим Божий угодник. „Мнозина считаха владиката за духовно прозорлив – пише митрополит Иларион. – Почитанието и синовната преданост към архиепископ Серафим беше огромна по онова време – и от руснаци, и от българи”. Прозорливостта на архиепископа изпитал върху себе си и студентът Димитър Цонев, бъдещият митрополит Иларион. „Митя ще стане монах”, уверено казал веднъж за него архиепископът.
Интересен случай бил свързан с един руски емигрант – доцент в един от руските университети. В тежките години на емиграция той не можел да напише магистърска дисертация, а следователно – и да получи място в университета. По време на изповед, този човек споделил своята мъка с архипастира. На въпроса: „Ще стана ли магистър?”, светителят отговорил: „Не тъгувай, още четири години и ще станеш”. Думите на архиепископ Серафим съвсем точно се сбъднали, и след четири години, след защита на дисертацията същият емигрант бил назначен за професор в един от университетите.
Една духовна дъщеря си спомнила как, отивайки при архипастира на изповед, си помислила: „Владиката сигурно обича руските духовни чеда повече от българите”. Тези помисли нямали и най-малкото основание и били очевидно изкушение. Разбира се, че за тази мисъл тя не се решила да му каже, но старецът, усмихвайки се, ласкаво казал: „Ах, ти, радост моя! Аз много, много обичам българските девойчета!” А след това лекичко почукал девойката по главата, като че ли да прогони глупавите ѝ мисли.
Една жена от енорията на Руската църква „Св. Николай” разказва следната история: тя току що се била омъжила за невярващ мъж и искала да го запознае с владиката, за да го приобщи към вярата. В неделя те отишли заедно в храма. Младежът застанал до входа на храма под предлог, че му е задушно. След службата архипастирът тръгнал към изхода. На младия човек не му харесало, че всички вземат благословия от архиерея. Той с раздразнение си помислил: „Владиката е обикновен човек. Защо толкова му се кланят?!” А архиереят , като се изравнил с него, разбутал тълпата, прегърнал го, леко го потупал по главата и тихо му казал: „Наистина аз съм обикновен човек. А ти обичай повече жена си и повече ѝ вярвай!”
Това направило на младежа много силно впечатление, и той оттогава променил своето отношение не само към владиката, но и към вярата.
Духовните чеда на архиепископ Серафим си спомнят, че често по време на изповед той им напомнял забравени грехове, а също така отговарял на мислените въпроси на изповядващите се. „Това е случайно – усмихвайки се, говорел архипастирът в отговор на недоумението на духовните си чеда. А когато владиката научавал, че някой се опитва да записва подобни случаи, той строго им забранявал. И все пак, до нас са стигнали доста свидетелства за проявените от него духовни дарби. Много такива случаи са описали в своите спомени духовните чеда на архиепископа – епископ Партений (Стаматов) и архимандрит Александър (Петранов).
Енориашите забелязвали и силата на молитвите на архиепископ Серафим.
Архимандрит Пантелеймон си спомня, че всички, които идвали при владиката с мъката си, си отивали успокоени и окрилени. Според свидетелствата на архимандрит Пантелеймон, молитвата на архиепископ Серафим понякога връщала към живот дори и безнадеждно болни.
С духовните чеда архипастирът си кореспондирал. Понякога поради заетост той се ограничавал до определен брой писма на месец, но на всички успявал да отговори. Случвало се, в писмата си той да напомни на своите адресати за забравени от тях грехове или помисли. Епископ Партений, например, си спомнил, че веднъж възникнал у него помисъл против митрополит Филарет (Дроздов). За своя помисъл епископът веднага забравил, но скоро получил писмо от архиепископ Серафим. Между другото там се казвало: „Никога не осъждай митрополит Филарет. За това нещо Господ може строго да те накаже, защото Филарет е голям Божий угодник и свят отец”. Да припомним, че митрополит Филарет още не е бил причислен към лика на светците и за негова канонизация през годините на разорение на Руската църква даже не можело и да се мечтае.
Самият архиепископ Серафим чувствал близостта си до Бога, Неговото присъствие. „Когато умрем, тогава ще разберем колко близки са ни били Спасителят, Божията Майка и всички светци, как са снизхождали към нашите немощи и как са изпълнявали нашите молитви” – казвал архипастирът. А ето и любимата фраза на йерарха: „Господ е близо. Ако Го извикаш, Той веднага ще откликне”. Често пъти владиката съвсем искрено, може да се каже – по детски, записвал своите молби и молитви към Бога, Божията Майка и светиите, чувствайки тяхната близост.
Към йерарха за молитвена подкрепа се обръщал и Екзархът на Българската църква – митрополит Стефан, въпреки че отношенията между тях невинаги са били гладки. Важно е и това, че през 1948 г., след неговото уволнение на покой и фактически под домашен арест, Софийският митрополит Стефан намирал утешение в кореспонденцията с архиепископ Серафим.
Не e удивително, че архиепископ Серафим се ползвал с любовта на своето паство. Общуването с него изпълвало човека с топло чувство. Духовният син на архиепископа, Иван Всеволодович Шпилер, си спомня: „Веднъж опознавайки Владиката, макар и за много кратко да е бил около него, който и да е човек веднага се доближаваше до постигането на това, което през целия си живот с упорити търсения може би и никога не би научил. Дори единствено от това, че Владиката е в близост, на човек му ставаше толкова добре, независимо от състоянието, в което е дошъл при него. Това изпитваха всички и всякога… Аз съм напълно убеден, че това е съвършено същото състояние по свойство и род, както е било при Мотовилов с преподобния Серафим Саровски. Свидетелствам и се осмелявам да твърдя, че от владиката Серафим обилно струеше Божията благодат, най-силен и постоянен носител на която бе той – това е извън всякакво съмнение. Усещането от присъствието на владиката в дома се запазваше за дълго след неговото посещение”.
Голяма любов към архиепископа изпитвали софийските студенти, които не само посещавали неговите служби, но и ходели при него вкъщи на изповед. Едно от качествата на архипастира, по свидетелството на познаващите го хора, било това, че с всички – и с официалните лица, и с духовните чеда – той разговарял еднакво.
Архиепископ Серафим обичал да посещава руската гимназия. Той присъствал на занятията, а след края всички деца се събирали в храма, където владиката произнасял пред тях гореща проповед.
От 1920 до 1945 година архиепископ Серафим бил на подчинение на Руската православна за гранична църква (РПЦЗ). При това светителят бил далече от крайностите и се стараел да удържа Задграничния синод от радикални действия.
Така през 1926 г., когато Архиерейският синод на РПЦЗ се опитал да приеме решение за замяна на катехизиса на светителя Филарет Московски с катехизиса на митрополит Антоний (Храповицки), тогава архиепископ Теофан (Бистров) и епископ Серафим (Соболев) решително се противопоставили и заявили, че Св. Синод не може да поема върху себе си такива пълномощия без разрешение на Руската църква.
През същата година, когато Архиерейският синод на РПЦЗ започнал да предприема стъпки в полза на признаването на автокефалията на Полската църква, двамата архипастири – архиепископ Теофан и епископ Серафим – протестирали и заявили, че без волята на московската църковна власт Архиерейският синод няма право да решава такива въпроси.
Както и болшинството задгранични архиереи, архиепископ Серафим възприел отрицателно „Декларацията на митрополит Сергий (Страгородски). Но несъгласието с митрополит Сергий не довеждало светителя до крайности. Така през 1935-1936 г. архиепископ Серафим изпратил в Русия няколко екземпляра от своята книга „Новото учение за София – Премъдрост Божия”, при това ги изпратил именно на митрополит Сергий”.
През 1920-1940 г. архиепископ Серафим се обявил срещу неправославните възгледи, проникнали в православното богословие – учението на митрополит Антоний (Храповицки) за изкуплението и учението на протойерей Сергий Булгаков за София – Премъдрост Божия. Базирайки се на авторитетите на светите Отци, архиепископ Серафим просто и по същество показал, че тези учения противоречат на Преданието на Църквата. Учението на митрополит Антоний било подложено на критика в книгата на архиепископ Серафим „Изопачаване на православната истина в руската богословска мисъл”. Учението на протойерей С. Булгаков архиепископ Серафим подложил на критика в своите съчинения: „Новото учение за София – Премъдрост Божия”, „Защита на Софианската ерес от протойерей Сергий Булгаков пред Архиерейския Събор на Руската Задгранична Църква” и „Протойерей Сергий Булгаков като тълкувател на Свещеното Писание”.
На 1 януари 1938 г. за съчинението „Новото учение за София -Премъдрост Божия” той бил удостоен с научната степен „магистър” по богословие. На 4 януари 1938 г. решението било утвърдено от Св. Синод, след което архиепископ Серафим бил включен в състава на Научния комитет при Архиерейския синод на Руската задгранична църква.
Архиепископ Серафим се борел също и с възникналите в България ереси – дъновизъм и добросамарянство.
Йерархът отделил внимание на въпроса за държавното устройство на Русия. На този въпрос светителят посветил книгите „Руската идеология” („Русская идеология”) и „За истинното монархическо миросъзерцание” („Об истинном монархическом миросозерцании”). Като основа за благополучие на държавата архиепископ Серафим считал симфонията на властите – църковна и царска. Тази идея била формулирана от император Юстиниан в VІ век и се състояла в органичното взаимодействие на двата Божии дара – свещенството и царството. Църквата, съгласно учението на император Юстиниан, трябва да се грижи за духовното състояние на империята, докато в същото време държавата трябва да се грижи за Църквата. Архиепископ Серафим считал, че унищожаването на тази симфония е довело Русия до катастрофата през 1917 г. Архипастирът бил убеден, че в Русия е необходимо да се възстанови монархическото управление. При това архипастирът бил против абсолютизма и подчинението на Църквата на държавата.
През годините на Втората световна война България била съюзник на Германия. През тези години някои руски свещенослужители са били за победата на Германия и даже се молели за това. Обаче архиепископ Серафим никога не е служил молебен за победа на Германия, а освен това категорично отказвал да благославя руските емигранти за борба против Русия, казвайки, че да воюваш срещу родината си – това е грях.
През 1943 г. архиепископ Серафим отказал да участва във Виенското съвещание на архиереите на Руската задгранична църква, което обявило непризнаване на патриарх Сергий (Страгородски).
През септември 1944 г. в България влезли съветските войски. На власт в страната дошла комунистическата партия. Започнали арести както на бивши участници в белогвардейските формирования, така и на съвършено непричастни към политиката руски емигранти. В такива случаи към архипастира често се обръщали за молитвена помощ. Духовна дъщеря на архиепископ Серафим му разказала за ареста на един от членовете на епархийския съвет. Жената на арестувания със сълзи на очи помолила светителя да се помоли за него. След молитва към Богородица (в кабинета на архиепископа винаги имало две особено почитани от него икони на Божията Майка – Боголюбската и Курско-Коренната), архиепископ Серафим се обърнал към жената и уверено ѝ казал, че нищо лошо няма да се случи на мъжа ѝ. След два дена станало известно, че на генерала, който водел делото и бил много суров човек, в Русия скоропостижно починал синът му. Вместо излетелия за Москва генерал, делото поел друг следовател, по-мек, който постановил оправдателна присъда за члена на епархийския съвет. В София добре знаели и за други случаи на молитвена помощ на архиепископа за арестувани.
През средата на февруари 1945 г. архиепископ Серафим чрез Софийския митрополит Стефан, който заминавал за Москва, изпратил своето приветствие до Поместния събор, свикан за избиране на нов патриарх на мястото на починалия патриарх Сергий.
Тогава архиепископ Серафим изпратил своите книги до патриаршеския местоблюстител митрополит Алексий (Симански), бъдещия патриарх. На 2 март 1945 г. архиепископ Серафим изпратил писмо до патриарх Алексий І, в което го поздравил с избирането му.

Житие на светия наш отец Порфирий, епископ Газки

Газа е палестински град, намиращ се в съседство с Египет, който отначало принадлежал на синовете Израилеви, на иудиното коляно, а после бил завоюван от филистимците – същия този град, в който някога Самсон взел на раменете си затворените порти. Този град бил изпълнен с идолопоклонническо нечестие. След въплъщението на Христа, нашия Бог, той бил отчасти просветен от светата вяра, проповядвана от светите апостоли и от епископите след тях; но все пак по-голямата част от жителите му дълго време блуждаели в тъмнината на идолослужението, покланяли се на истукана, наричан “Марнас”, а също на Венера и на други нечестиви елински богове. При това в него нееднократно била проливана християнска кръв, и особено през времето на Юлиан отстъпник, защото тогава неверните безмилостно избили всички свещеници, монаси и посветени на Бога девици. Това нечестие в града продължило дълго и никой не могъл да го очисти от идолослужението и напълно да го просвети със светата вяра, докато за епископ на Газа не бил избран свети Порфирий, за който ще стане дума в нашия разказ. Той напълно просветил Газа, разрушил всички идоли, съградил църква в центъра на града и с голям труд придобил целия град за Бога.

Светецът бил син на богати родители и бил роден в Солун. Като оставил дома на баща си, братята си и богатството си, на двадесет и пет години, той отишъл отначало в Египет, а после в Скита, където и облякъл иночески одежди с намерение да провежда постническо житие. След като пребивавал пет години в Скита със светите отци, той дошъл в Иерусалим и като се поклонил на Животворящия Кръст и на Гроба Господен и като обходил всички свети места, отишъл в иорданските страни. Като се поселил тук в една пещера, свети Порфирий се подвизавал в пост и непрестанни молитви. След като изминали пет години, той заболял и помолил един от познатите си да го заведе в Иерусалим, тъй като поради болестта си не можел да ходи без чужда помощ. Но въпреки болестта си, в Иерусалим ежедневно обхождал светите места, покланяйки се на Господа; а когато не можел да върви вследствие на недъга си, пълзял на колене, но не пропускал нито ден, в който да не отиде в светата църква на Възкресението и на светия Кръст. Като го виждал ежедневно да се труди така, въпреки болестта си, един млад монах, на име Марк (впоследствие съставител на житието му), започнал да му служи заради Бога. Той бил изпратен от свети Порфирий в Солун с писмо, за да раздели между по-младите му братя останалото след родителите им имущество, а частта, принадлежаща на свети Порфирий, да донесе при него, за да може да я раздаде на бедните. Марк отишъл и разделил всичко както трябва, а Порфириевата част разделил и продал за три хиляди златни таланта; освен това на Порфирий се паднала още една част от родителското злато – хиляда и четиристотин златни таланта, а също дрехи и сребро. Марк доставил всичко това в Иерусалим на свети Порфирий, когото намерил съвършено здрав. А той, като приел донесеното, веднага го раздал на сиромасите и на бедните манастири и сам станал беден. После светецът разказал как се излекувал от болестта си.

– Когато бях на неделно бдение в съборната църква – казал той, – получих пристъп на болестта. Нямайки сили да търпя повече, отидох до светата Голгота и легнах там, и от голямата болка бях като че в изстъпление. И видях нашия Спасител, прикован към кръста, и единия разбойник с Него, висящ на другия кръст, и започнах да викам: “спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” А Спасителят каза на разбойника: “Слез от кръста и го изцери от телесната болест, както Аз те изцерих от душевната.” Разбойникът, като слезе при мен, ме прегърна и целуна, и ме повдигна от земята, казвайки: “Ела при Спасителя.” Като пристъпих към Господа, видях, че Той е слязъл от Кръста и ми каза: “Приеми това дърво и го пази.” А аз, като приех кръста Христов, започнах да го нося и веднага дойдох на себе си, и се оказах напълно здрав, все едно че никога не съм боледувал.

Не след дълго блаженият Порфирий бил ръкоположен за презвитер от Иерусалимския патриарх и му било поверено за съхранение Честното Дърво на Животворящия Кръст, поставено в специален закрит златен ковчег (а друга част от него била отнесена в Цариград от света царица Елена). Така се изпълнило видението на блажения, в което той видял Господа, Който му дал Кръста Си, за да го пази.

Изминали три години от деня, в който преподобният бил ръкоположен за презвитер. В това време се преставил епископът на град Газа Еней. Верните измежду жителите на Газа отишли заедно с клириците в Кесария Палестинска при блажения митрополит Иоан, под чието епархийско управление била Газа, молейки го да им даде епископ, можещ със слово и дело да се съпротивлява на идолопоклонниците, които в Газа били твърде много. Като наредил пост за всички, митрополит Иоан се молил Бог да му посочи достоен и способен за това дело мъж; и му било открито във видение за преподобния Иерусалимски презвитер Порфирий, пазителя на Животворящото Дърво. И в същия час митрополитът написал послание до светейшия Иерусалимски патриарх, в което го помолил да изпрати при него отец Порфирий, без да казва нещо за причината на тази молба. А патриархът, като извикал преподобния и му показал писмото на митрополита, му наредил да отиде в Кесария. Отначало преподобни Порфирий се усъмнил, а после рекъл:

– Да бъде волята Господня!

А после, като излязъл от патриарха, казал на ученика си:

– Брате Марк, да отидем и да се поклоним на светите места и на Честното Дърво на Животворящия Кръст, защото няма да го видим скоро.

Ученикът казал:

– Защо говориш така, отче? Мисля, че ще останеш в Кесария не повече от седмица.

Светецът отвърнал:

– През изминалата нощ видях Спасителя, Който ми каза: “Върни Ми съкровището (Кръстното Дърво), което ти поверих; защото искам да те съчетая с невеста, която, макар че е бедна и отхвърлена от хората, е добронравна; а ти, щом я вземеш, я украси, за да забрави предишната си нищета, защото, макар и бедна, тя не Ми е чужда, а е искрена Моя сестра. Внимавай, като я вземеш и като започнеш да строиш дом, да не придобиеш нещо чрез неправда или чрез кражба, или чрез беззаконие; защото с това и Мен ще прогневиш, и нея ще оскърбиш. Надявай се и не бъди малодушен, и всичко ще ти бъде изпратено, и то откъдето не очакваш.” Ето какво ми възвести Господ в нощно видение и аз се боя да не би да ми бъде възложено бремето на чужди грехове, когато аз си имам множество свои.

Като казал това на ученика си, свети Порфирий отишъл и се поклонил на всички свети места, а също и на Животворящото Дърво на Честния Кръст; и като го затворил в ковчега, отишъл и предал ключа на светейшия патриарх. Като взел благословение от патриарха, той се отправил към Кесария Палестинска заедно с ученика си Марк и с един друг юноша – Варух, когото известно време преди това бил намерил на сметището болен и покрит със струпеи и когото изцерил с молитвата си. Когато преподобният дошъл в Кесария, бил приет там с голяма радост. А преосвещеният митрополит Иоан започнал да го убеждава да приеме да бъде посветен за епископ на град Газа. Преподобният горчиво и безутешно плакал, казвайки, че не е достоен за този сан, а после се предал на волята Божия и бил изпратен в Газа заедно с клирици и с газки граждани. Но нечестивите жители на едно село близо до Газа, очаквайки пристигането му, застлали с тръни целия път, по който трябвало да мине християнският епископ Порфирий, изкопали ями, докарали голямо количество воняща тор, запалили я и предизвикали появата на силен и смраден дим, тъй че направили пътя труден за преминаване; те извършили това поради ненавист към християните и поради бесовска вражда против свети Порфирий. По такъв начин светецът и спътниците му претърпели много препятствия по пътя, като страдали и от ямите, и от тръните, и от дима и като се трудили целия ден, през нощта пристигнали в града. А в града имало само една християнска църква, и то малка, понеже нямало много християни. И обратно, идолските храмове били голямо множество и идолите стоели дори на улиците, а в центъра на града бил големият и прекрасен храм на главния им бог – Марнас, който бил построен още в древни времена и украсявал целия град с величието, височината и красотата си. Като приел престола си, преподобни Порфирий започнал да пасе малкото Христово стадо, което било там.

Случило се така, че в годината, в която светителят дошъл в Газа, имало голяма суша и глад. Всички нечестиви граждани говорели, че боговете са се разгневили заради пристигането на Порфирий в града и са заключили небето; а жреците пуснали слух сред народа, че уж бог Марнас им възвестил, че епископът е виновник за цялото зло. И ето, всички идолопоклонници се събрали в храма на Марнас и принесли много жертви, молейки се и викайки към Марнас да им изпрати дъжд, понеже казвали, че той е бог на дъждовете. Така се молили седем дни, пеейки свещените си песни и излизайки извън града с тържествени шествия; но дъжд все нямало и нямало. После се събрали всички християни с жените и с децата си, тъй че броят им бил двеста и осемдесет: защото тогава вярващите в Христа в Газа били само толкова. Те помолили своя епископ да извърши съборно моление, да излезе с кръстове извън града и да изпроси от Бога дъжд, защото гладът вече бил бреме за всички, а и те търпели обиди и притеснения от нечестивите, приписващи вината за бездъждието на християнския епископ. Светителят обявил пост и наредил на всички вярващи да се съберат от вечерта в църквата; и като извършил всенощно бдение, на сутринта отслужил лития, като най-отпред бил носен честният кръст. По този начин християните излезли с литийно шествие извън града и се отправили към древната църква, разположена на запад от Газа, която някога съградил блаженият епископ Асклипий, изповедникът Христов, който много пострадал за православната вяра; оттам те отишли с песнопение на мястото на мъчението на свети Тимотей, където били положени мощите и на други светии. Като се помолили така, те се върнали с литийно шествие в града в деветия час на деня и заварили градските порти затворени; защото нечестивите идолопоклонници, като видели християните да излизат извън града заедно с епископа си, затворили портите и не желаели да ги пуснат. Християните стоели пред портите два часа и никой не им отварял. И ето Бог, като видял търпението и молитвата със сълзи на рабите Си и като послушал молитвите на Своя угодник Порфирий, повдигнал вятър от юг, както някога при пророк Илия, покрил небето с дъждовни облаци, блеснали мълнии и затрещели гръмотевици и при залез слънце се изсипал голям дъжд. Тогава някои от езичниците, като видели това чудо, отворили вратите и като се присъединили към християните, възклицавали:

– Единствено Христос е Истинен Бог! Само Христос е Истинен Бог!

И всички влезли в църквата с голяма радост, а повярвалите езичници приели от епископа благословение и оглашение преди кръщение и като благодарили на Бога, се разотишли по домовете си. Числото на повярвалите било сто и седем мъже, тридесет и пет жени, четиринадесет деца. Дъждът валял силно през цялата нощ, и на втория, и на третия ден и напоил достатъчно земята. Като видели това, на третия ден още 127 души се присъединили към стадото Христово, а след тях през същата година – още 105. И като приели свето Кръщение, всички те били усърдни в светата вяра. Другите идолопоклонници не преставали да враждуват против свети Порфирий и да досаждат на християните, и когато игемонът идвал в града, те, като му давали много злато, го подтиквали да мъчи християните, а и самите те ги измъчвали, като ги натоварвали с извършването на градските работи, както някога египтяните израилтяните. Свети Порфирий, като виждал обидите, причинявани на вярващите, много скърбял и непрестанно денем и нощем със сълзи се молил на Бога да обърне заблудилите се към пътя на познание на истината.

След това ученикът на светеца – Варух, бил изпратен в близкото село, за да получи годишния наем за християнската църква от един идолопоклонник, който живеел върху църковна земя. Като желаел да отложи плащането, наемателят започнал да се препира с Варух и между тях възникнал спор. По време на спора притичали други идолопоклонници, които с колове набили до смърт блажения Варух, а после, като помислили, че е мъртъв, го завлекли извън селото и го захвърлили на едно пусто място. На следващия ден дякон Корнилий и други двама християни, които били с него, минавайки покрай онова място, намерили Варух лежащ, подобно на мъртвец, защото не можел нито да говори, нито да чува, нито да вижда, нито да движи ръцете или нозете си, и само духът му бил в него. Като взели Варух на гръб, те го понесли към града. А някои идолопоклонници, като видели това, помислили, че носят мъртвец към града; те се втурнали към носещите и започнали да ги бият, като казвали:

– Защо вършите такава мерзост, като внасяте мъртвеца в града?

Защото гражданите на Газа имали обичай да изнасят мъртвите за погребение извън града. А дякон Корнилий се затичал и известил светия епископ Порфирий за това. Епископът тръгнал бързо заедно с неколцина братя и като догонил хората, влачещи Варух, със смирение ги умолявал да се умилостивят, а те започнали да досаждат и на епископа. Събрало се множество хора и като видели търпението и смирението на епископа и че той не отговарял с лоша дума на досаждащите му, започнали да се препират с идолопоклонниците, влачещи Варух; и между тях възникнала разпра и кавга, така че те вдигнали ръце едни срещу други и започнали да се бият помежду си; и настанала голяма суматоха и шум. Междувременно светият епископ и християните взели блажения Варух и късно вечерта го внесли в църквата. А когато видели, че духът му си е още в него, всички вярващи започнали да полагат грижи за изцелението му. Светецът през цялата нощ се молел със сълзи на Бога за него. И ето, болният отворил очите си и проговорил, молейки да му дадат вода, и когато пил, започнал да разговаря и разказал всичко станало с него. На сутринта старейшините на града дошли при църквата с множество народ и започнали да викат:

– Защо внесохте мъртвец в града и нарушихте древния отечески закон?

Тогава светият епископ излязъл при тях заедно с останалите, които били с него. Като го видели, гражданите започнали да го злословят и да го безчестят, а после се нахвърлили към християните, които били с него, и започнали да ги бият. Внезапно блаженият Варух, като получил необикновена сила от Бога, станал, все едно че никога не е боледувал, и като хванал една тояга, започнал да бие и да гони шумящия нечестив народ. Като го видели жив, езичниците се ужасили и се уплашили много, понеже помислили, че той е възкръснал от мъртвите; и подгонени от собствения си страх и от силните удари, побягнали, като се тъпчели един друг. Варух ги прогонил от църквата, както някога Самсон прогонил филистимците, чак до скверния Марнасов храм. От този ден всички нечестиви започнали да се боят от Варух и се страхували даже да го срещнат на пътя. А свети Порфирий, като благодарил на Бога за внезапното изцеление на Варух, го ръкоположил за дякон; въвел в същия сан и другия си ученик – Марк.

Като виждал постоянните гонения на неверните против вярващите, Божият светител Порфирий изпратил дякона си Марк в Цариград при благочестивия цар Аркадий, умолявайки го да заповяда да се съборят идолските капища в Газа. Написал послание и до светейшия Цариградски патриарх Иоан Златоуст, молейки за помощ и ходатайство пред царя. И царят наредил да затворят и да заключат идолските храмове в Газа, тъй че в тях повече да не се принасят скверни жертви, но не заповядал да ги разрушат, за да не опечали много езичниците. Изпълнението на тази царска заповед било възложено на един царедворец на име Иларий, който, като взел много помощници и воини от Азот и Аскалон, дошъл в Газа и като показал на гражданите на града царската грамота, затворил идолските храмове и ги заключил. Но нечестивите, като събрали много злато, го донесли на Иларий, като го умолявали да не затваря Марнасовия храм. Тогава Иларий, като възлюбил повече златото, отколкото Христа Бога, им оставил храма свободен за достъп, а по-малките храмове затворил, като разрушил идолите в тях. И си отишъл, давайки си вид, че уж изпълнил царската заповед: защото наистина бил християнин само по външност, а отвътре бил изпълнен с неверие и тайно се стараел всячески да помага на езичниците. А нечестивите, като имали достъп до големия Марнасов храм, не тъгували за другите заключени храмове и не преставали да досаждат на християните.

В това време свети Порфирий извършил едно чудо, което довело не малко люде в светата вяра. На една знатна жена, дъщеря на един от градските първенци и съпруга на знатен човек, на име Елия, която била бременна, ѝ дошло време да роди; но тя не можела да се освободи от бремето и с всеки ден болките ѝ се увеличавали; много баби (народни акушерки), магьосници и влъхви, водени при нея, не могли да ѝ помогнат. Така се мъчила тя седем дни. Мъжът ѝ, а също баща ѝ, майка ѝ и всичките ѝ сродници през тези дни извършвали непрестанни жертвоприношения и усърдно се молели за нея в храма на Марнас, просейки със сълзи помощ от своя бог. Но помощ нямало, напротив, немощта на родилката ставала все по-голяма и лютите ѝ болки все повече се увеличавали. И вече всички се отчаяли за живота на тази жена, и като гледали мъката ѝ, сами страдали със сърцата си, плачели и ридаели за нея, очаквайки края ѝ. Сред тях имало и една старица с християнска вяра; тя забързала към църквата и с много сълзи се молила на Христа за тази боледуваща жена. Като видял плачещата и молеща се старица, свети Порфирий я попитал защо плаче. Като паднала в нозете му, тя разказала всичко и го умолявала да се помоли на Човеколюбивия Бог за тежко страдащата. Светителят отпратил старицата при болната, като я научил какво да прави и да говори. Като отишла в дома на болната, тя събрала родителите, мъжа и всички сродници и им казала:

– Тук има един добър и изкусен лекар; той ме изпрати при вас, за да ви питам какво ще му дадете, ако изцери болната?

Като чули това, родителите отговорили:

– Нека вземе цялото ни имущество, само искаме да видим възлюбената ни дъщеря жива и здрава.

Същото казал и мъжът, бидейки готов да даде всичко за живота и здравето на съпругата си. Тогава старицата им рекла:

– Потвърдете с клетва, че давате дума да не презрете този лекар.

А те казали през сълзи:

– Ще бъдем негови роби през всички дни на живота си, само и само да изцери единородната ни дъщеря, без която не бихме могли да живеем: защото какъв живот и какво веселие би имало без нея?

Като чула това, старицата високо казала над болната:

– Божият иерей Порфирий ти казва така: изцерява те Иисус Христос, Синът на Живия Бог. Вярвай в Него и ще бъдеш жива.

И жената веднага, като изстенала, родила плода си и състоянието ѝ се подобрило. Всички, които били там, се удивили и извикали:

– Велик е християнският Бог, велик е и Неговият иерей Порфирий.

На сутринта родителите, мъжът и всички сродници на жената, като отишли при свети Порфирий, паднали в нозете му, просейки християнско кръщение. Светецът ги огласил, наредил им да постят и да идват в светата църква; а след като минало известно време, той ги кръстил, кръстил също и родилката, и роденото дете, което нарекъл със своето име, Порфирий, тъй като то било от мъжки пол. Тогава към Църквата Христова се присъединили шейсет и четири души.

Когато стадото Христово се увеличило, нараснала и враждата на идолопоклонниците и от ден на ден те все повече и повече преследвали верните, обременявайки ги с непрестанни градски работи и принуждавайки ги с побоища към всякакъв труд, все едно че били роби. Освен това ги притеснявали на нивите и на лозята, така че верните пребивавали в голяма нищета и не можели да си платят обичайните народни налози и царски данъци. Като виждал това и като не понесъл притеснението, причинявано на християните, Божият светител отишъл в Кесария при своя митрополит – блажения Иоан, и го помолил или да го освободи от епископството, или да дойде с него в Цариград и да помоли царя да нареди напълно да разорят идолските храмове и да съборят гордостта на езичниците. Митрополит Иоан решил, че е по-добре да предприеме труда на пътешествието, макар че било зима, отколкото да освободи блажения Порфирий от епископство. И тъй, те се качили на един кораб и отплавали. Плавайки благополучно, след десет дни стигнали до остров Родос, и като чули там за един монах на име Прокопий, мъж свят и прозорлив, който живеел отшелнически на пустинно място, те отишли да го посетят. А той, като предвидял идването им и като познал светителския им сан, ги посрещнал и ги почел както подобава, и като узнал причината за пътешествието им, ги научил какво трябва да направят в Цариград, за да получат желаното.

– Най-напред отидете – казал той – при светейшия патриарх на столицата Иоан Златоуст и той ще ви помогне с добрия си съвет. Наистина, самият той сега не ходи в царските палати, защото царица Евдоксия е разгневена срещу него, но затова пък към него е привързан кувикуларият на царицата, евнухът Амантий, мъж благочестив и добродетелен, комуто той ще ви повери. Чрез ходатайството на този евнух ще получите всичко; защото той ще ви въведе при царицата и вие сами ще ѝ кажете за вашата нужда. При това ѝ предречете, че ще роди син, който ще царува, и тя, щом чуе това от вас, ще се възрадва, защото вече е девети месец, откакто е непразна. Затова, като чуе пророчеството ви, тя ще изпълни всичко според вашето желание.

Като получили такова наставление и уверение, светите епископи Иоан и Порфирий с радост продължили пътя си и след още десет дни достигнали Византион. Подчинявайки се на съвета на преподобния Прокопий, те отишли най-напред при светейшия патриарх Иоан Златоуст. Той ги приел с чест и като узнал причината за пристигането им, обещал съдействието си. На следващия ден, като повикал кувикулария на царицата, евнуха Амантий, той го срещнал с дошлите от Палестина епископи и му поръчал да се погрижи за тях и да ходатайства за тях пред царя. А евнухът, като чул подробния разказ на светите епископи за всички огорчения, които вярващите от Газа претърпяват от езичниците, се просълзил и като се изпълнил с Божествена ревност, казал:

– Не скърбете, свети отци, защото Господ Иисус Христос Сам ще защити верните Си раби и ще ги избави от оскърбителите. И тъй, вие се молете на Господа, а аз ще говоря с царицата и се уповавам на Бога на всяка твар, че Той ще склони сърцето ѝ към милосърдие. А на сутринта ще ви въведа при нея и ще ѝ кажете всичко със собствените си уста.

Като казал това на епископите, евнухът си тръгнал. А на сутринта той повикал Божиите светители Иоан и Порфирий и ги въвел при царицата. Щом видяла светителите, царицата първа казала:

– Благословете, отци.

А те ѝ се поклонили. Докато приемала светите епископи, царицата седяла на златен одър и затова им казала:

– Простете ми, архиереи Божии, че не мога да ви въздам подобаваща чест, носейки бреме в утробата си, защото би трябвало да посрещна Ваши Преосвещенства при вратите; но молете Господа за мен, та с Неговата благодат да мога да родя младенеца, който се намира в утробата ми.

Като се удивили на смирението ѝ, светите отци рекли:

– Благословилият утробата Сарина и Ревекина, и Елисаветина, да благослови и твоята утроба и да оживи носения в нея плод!

Тогава царицата, като им наредила да седнат, почнала да говори:

– Зная защо сте предприели това трудно пътешествие, защото Амантий ми каза всичко. Но ако искате, говорете и вие, за да узная по-добре какво желаете.

И епископите разказали подробно на царицата за всички притеснения, които християните търпят от идолопоклонниците, и я умолявали да помогне на притесняваните. А тя, като изслушала изложеното, казала:

– Не скърбете, свети отци; защото се надявам на Господ Иисус Христос, Божия Син, че царят ще изпълни просбата ви; а сега елате, отдъхнете от пътя; виждам, че сте уморени. И молете Бога за мен, да помогне Той на ходатайството ми за вас.

Като казала това на светите епископи, царицата ги отпуснала. А когато царят отишъл при царицата, тя му разказала за дошлите палестински епископи и за причината на идването им и го помолила да разруши идолските храмове в Газа. Като чул тази просба, царят казал:

– Зная, че в този град служат на идолите с голямо усърдие, но той ни доставя не малко богатства, благодарение на събираните оттам данъци. Ако незабавно разорим храмовете на боговете на Газа и с това озлобим езическите му жители, те, като се уплашат, ще се разбягат и градът ще опустее, а ние ще се лишим от толкова данъци. Затова не е ли по-добре да ги смирим постепенно? Първо да изтръгнем от ръцете им управлението на града, после да затворим храмовете им и да забраним принасянето на идолски жертви? Като видят как ги смиряват, те ще познаят истината и ще се присъединят към вярващите.

При тези думи на императора царицата много се огорчила и казала през сълзи:

– Сам Христос Бог ще помогне на Своите раби християни, щом ние не искаме да им помогнем.

Като чул царския разговор, кувикуларият Амантий го преразказал на светите епископи. На следващия ден царицата отново повикала светите епископи и им казала:

– Говорих на царя за вас, за нуждата ви и за просбата ви, но той не иска да ме послуша, защото счита, че е неудобно да оскърби газките идолопоклонници. Но не скърбете; не ще престана да обсипвам царя с молби, докато той не изпълни просбата ви.

Като чули това, епископите ѝ се поклонили. Тогава свети Порфирий, като си спомнил пророческите слова на свети Прокопий, ѝ рекъл:

– Господарке, потруди се за нас, заради Христа. А за труда ти Той ще ти даде син, който ще се възцари докато още си жива и ще поживее дълги години в царско благополучие.

Като чула това, царицата се изпълнила с веселие и от радост лицето ѝ просветнало. После тя казала:

– Свети отци, молете се за мен, за да родя син, и ако това стане, обещавам да изпълня всичко, което пожелаете; но освен това – с помощта Христова ще сторя не само това, за което ме молите, но и това, за което не ме молите, защото ще съградя света църква в центъра на град Газа. И тъй, идете си с мир и чакайте, като се молите на Човеколюбеца Бог за мене.

После на царицата ѝ дошло време да роди и тя родила дете от мъжки пол, както предрекли светите отци, и му било дадено име – Теодосий, понеже бащата на цар Аркадий бил Теодосий, който царувал заедно с Грациан. Този втори Теодосий се родил с “риза”, като че с багреница, което било предзнаменование на неговото царуване; и цар Аркадий и целият царстващ град били обзети от голяма радост. А царица Евдоксия изпратила своя кувикуларий Амантий при светите отци Иоан и Порфирий с думите:

– Благодаря на Христа Бога, Който по вашите свети молитви ми дарува син. И вие, свети отци, изпросете от Господа живот и дълголетие за новородения, а за мен, смирената, здраве, за да мога да изпълня обещанието си към вас.

След седем дни царицата отново повикала при себе си Божиите светители и ги посрещнала при вратите на спалнята си, носейки на ръце новороденото дете. Като преклонила главата си пред тях, тя казала:

– Отци, благословете мен и сина ми, който Бог ми дарува по вашите свети молитви.

Светите Иоан и Порфирий осенили нея и сина ѝ с кръстно знамение и като седнали, беседвали с нея за душеполезни предмети. Между другото царицата казала:

– Отци, знаете ли какво съм намислила да сторя по отношение на вашата молба?

Свети Порфирий отговорил:

– Господарке, всичко, което си намислила, от Бога си го намислила; защото през изтеклата нощ ми бе открито във видение следното: стори ми се, че стоя в Газа, в идолския храм на Марнас; а ти, също стоейки там, ми подаде светото Евангелие, като при това произнесе: “вземи и чети”. Като взех Евангелието от ръцете ти, аз го разгънах и намерих мястото, където Господ казва на апостол Петър: “ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят”. А ти, господарке, в съответствие с това ми каза: “мир на теб, бъди мъжествен и твърд.” Събудих се и оттук съм сигурен, че Синът Божий е вложил в сърцето ти благ съвет за нас. И така, кажи ни, владичице, какво добро си намислила за нас?

Царицата отговорила:

– Ако е угодно на Христа, след като измине известно време младенецът ще се сподоби със свето Кръщение. А дотогава вие идете и пригответе свитък, като напишете в него всичко, което желаете, и когато детето бъде изнесено от светото Кръщение, връчете свитъка на този, който ще носи новородения на ръце, а аз ще го науча какво трябва да стори и се надявам на Сина Божий, че Той ще устрои всичко към добро.

А те, като излезли, приготвили свитъка, като написали в него молба не само за разрушаване на идолите и разорение на храмовете им, но и за облекчаване на вярващите откъм работа и данъци и за това, да им бъде предоставено управлението на града. Помолили също и да бъде дадено нещо от царската хазна на светия християнски храм, който бил твърде беден и невзрачен, и да бъде давана прехрана на служителите му. И много други радостни неща за притесняваните и обеднели християни написали те в своята просба и после започнали да чакат деня, в който ще бъде кръстен царският син. А преди кръщението му било оповестено, че той ще бъде цар, тъй като се родил в багреница и отначало бил облечен не с пелени, а с багреница. После тържествено понесли бъдещия цар към храма, като през това време целият град бил великолепно украсен, а народът се облякъл в най-скъпите и светли премени; множество князе и боляри вървели отпред и зад него; а отстрани вървели воини, които носели брони и оръжия и блестели от злато. И можело да се види цялата царска слава и красота, и величие, тъй че свети Порфирий казал:

– Ако такава е славата на земния, временен цар, каква ли ще е славата на Небесния, Вечния Цар!

А когато внесли царския син в църквата, двамата свети епископи застанали при църковните врати, държейки приготвения свитък, и след извършването на светото Кръщение, когато всички излизали от църквата заедно с новокръстения царски син, светите епископи възкликнали:

– Новородени царю, умоляваме те, приеми нашата просба и се покажи милостив в началото на царуването си.

Като казали това, светите отци поставили свитъка върху младенеца. Мъжът, който носел царския син, се спрял и като взел този свитък, и като го разтворил, започнал да чете на всеослушание, защото така бил научен от царицата. И като прочел част от свитъка, отново го навил и като подложил дясната си ръка под главата на младенеца, леко я повдигнал, като че в израз на съизволение, и възкликнал:

– Негово царско величество повелява непременно да бъде изпълнено всичко, което е написано тук; това е царска повеля, която по никакъв начин не може да бъде изменена.

Всички, които видели и чули това, се удивили, благославяйки новородения цар и произнасяйки многолетствия за започващия царуването си с дело на милосърдие, като облажавали и император Аркадий и казвали, че той е благословен от Бога за това, че се е сподобил да има съцарстващ нему син, който вече дава свои разпореждания за такива добри дела. Царицата била известена за всичко това. Като се изпълнила с радост, тя се поклонила на Бога, въздавайки Му благодарност. А когато внасяли новокръстеното дете в царските палати, майката излязла да го посрещне и като го взела на ръце, майчински го целунала. После, като го занесла при мъжа си цар Аркадий, тя го поздравила, казвайки:

– Блажен си, господарю мой, за това, че още приживе очите ти виждат цар, излязъл от чреслата ти.

Като чул това, цар Аркадий много се зарадвал. А царицата, като го видяла светъл и весел, казала:

– Ако ти е угодно, господарю мой, нека узнаем какво е написано в този свитък, подаден на царствения ни син, та първата му заповед относно всичко написано тук да бъде по-скоро изпълнена.

Царят наредил да прочетат свитъка и когато той бил прочетен, казал:

– Трудно е да се изпълни тази просба, но е тежко и да се откаже, тъй като с това ще отменим първата заповед на нашия син, а това е неудобно и неприлично.

Царицата отвърнала:

– Не само че е неприлично да се отменя първата синовна заповед, но е грешно и да се презират молбите на светите мъже, които ми предрекоха раждането на син.

И в същия час цар Аркадий наредил да се ут8върди с царски грамоти всичко, което било написано в свитъка от палестинските епископи. А когато грамотите били приготвени, написани от името на двамата царе – Аркадий и Теодосий, царицата повикала Божиите архиереи Иоан и Порфирий и им показала тези грамоти, като ги попитала, дали са им угодни. Като се поклонили, те ѝ благодарили за милостивото и мъдро усърдие и започнали да молят за изпълнение на царската заповед да изпратят в Газа мъж благочестив, честен и верен, а не такъв, какъвто бил изпратеният по-рано. И бил намерен благоверен и боящ се от Бога човек в лицето на служителя Кинегий, комуто било поръчано от царете да отиде в Газа и да устрои всичко по най-добър начин съгласно заповедта. А царицата дала на свети Порфирий много злато за съграждане на каменна църква в центъра на град Газа, а също и за устройване на странноприемница, и обещала да даде още, колкото бъде необходимо, за устройването на църквата; освен това тя дала на двамата епископи дарове и църковни съсъди – златни и сребърни, за Кесарийската и за Газката църква, и злато за из път. Също и царят, като почел светите епископи и като ги снабдил в излишък с дарове и пари, ги отпуснал с мир. А те, като поздравили светейшия патриарх Иоан Златоуст, отплавали към епархиите си; след тях тръгнал на път и велможата Кинегий, на когото били дадени царските заповеди.

Когато пътниците се приближили до остров Родос, светите отци Иоан и Порфирий помолили кормчията да спре до брега, за да могат да поздравят преподобния отшелник Прокопий; но той не искал, като казал, че вятърът е неблагоприятен и изобщо не се вслушал в молбите на светителите; понеже бил таен арианин и ненавиждал православните епископи. Но когато минавали покрай този остров, внезапно в морето се извила буря, надигнало се вълнение и всички били обзети от голям страх, боейки се от потъване. Това вълнение продължило цял ден и цяла нощ. А когато се разсъмвало, свети Порфирий леко задрямал и в съня си видял преподобния Прокопий, който му казвал: “Убедете кормчията да се отрече от арианската ерес и да я прокълне, и го подгответе за свето Кръщение, и в същия час страшното вълнение ще престане.” Щом се събудил, свети Порфирий разказал за това на блажения митрополит Иоан и на другите, които били с него; после, като повикали кормчията, светиите му казали:

– Ако искаш корабът ти и всички ние да бъдем спасени от потъване, а най-вече душата ти да се избави от вечна погибел, отречи се от зловерието си – арианската ерес, и се присъедини към Вселенската Църква.

Кормията се удивил, че светите епископи узнали тайната, която никой не знаел, и им казал:

– Тъй като Бог ви откри тайната на сърцето ми, то аз се отричам от Ариевото мъдруване и вярвам, както вярвате вие: а вие ме утвърдете в светата вяра.

Щом той казал това, в същия час бурята престанала и в морето настъпила тишина. А светиите, като го наставили от Божественото Писание и го утвърдили в православието, го кръстили. По-нататък пътят продължил благополучно и светите епископи спрели до брега на Маюма, отстоящ на двайсет стадия от Газа, а оттук тръгнали по суша към града. Като узнали за пристигането им, верните излезли да ги посрещнат с псалми и с пение, носейки най-отпред свети кръст, и с голямо веселие и тържество въвели Божиите архиереи в града. А идолопоклонниците, като видели това, много се озлобили, като скърцали със зъби, но не дръзнали да им сторят никакво зло: понеже вече били чули, че християнските епископи били приети с почит от царя и че след тях е изпратена царска заповед, която щяла да смири свирепостта на езичниците и да разори капищата на боговете им. Между това християните, като вървели с честния кръст и със своите архиереи, се приближили до идола на Венера; жителите на Газа, и особено жените, оказвали голяма чест на този идол, палейки свещи и кадейки с благовонни кандила: защото живеещият в този идол бяс прелъстил мнозина в сънни привидения, скланяйки девиците или жените към всевъзможни плътски грехове. И така, когато християните се приближили до този идол, който стоял на едно възвишение на улицата, бесът в същия час побягнал, като прекатурил идола на земята; а идолът, падайки на земята, се разбил на много парчета, понеже бил мраморен, и убил двама от неверните, които стоели там и се смеели, хулейки християнското богослужение. Като видели това чудо, мнозина от езичниците повярвали в Христа и като се присъединили към християните, тръгнали към светата църква и молели за свето Кръщение: а повярвалите били трийсет и двама мъже и седем жени. И радостта на верните била двойна: веднъж – за благополучното пристигане на пастирите им, и втори път – за спасението на човешките души. След това блаженият митрополит Иоан престоял два дни в Газа и после отишъл в Кесария, а християните го изпратили. А след като изминали немного дни, в Газа пристигнал и царският велможа, гореспоменатият Кинегий, водейки със себе си много сановници и военачалник с военна сила. Езичниците много се уплашили, а някои от тях избягали от града. Като събрали на сутринта всички старейшини на града и целия народ, Кинегий им показал царската заповед, по силата на която идолските храмове в Газа трябвало да бъдат разорени, а идолите – разбити. Когато започнали да четат тази заповед на всеослушание, тълпите нечестивци, като надигнали вопли, започнали да плачат и да ридаят. А Кинегий, като не изтърпял воплите, дал знак на воините, а те, като се устремили срещу езичниците, започнали да ги бият; и събранието на нечестивите било разгонено, а християните, веселейки се с голяма радост, благодарили на царете облажавайки ги с много похвали. После заедно с воините те се устремили към идолските храмове и започнали с голям шум да ги разрушават. По-важните идолски капища в града били осем: на Слънцето, на Венера, на Аполон, на Прозерпина, на Хеката, Фортуна и на Марнас; последното капище било най-голямото и най-често посещаваното от езичниците. И безброй други идоли стоели по тържищата и на улиците, в различните здания и на градските стени, и по пътищата, лозята и нивите около града; за десет дни християните разрушили всички тези идоли, разорили скверните идолски храмове, освен най-големия и най-прекрасния храм – на Марнас, за който мнозина казвали, че не трябва да се събаря, а като се очисти от идолските скверноти, да се освети за Божия църква. Предвид на това желание на много християни – да се запази храмът на Марнас, свети Порфирий почнал да се моли на Бога, просейки от Него указание; и ето, когато той извършвал Божествена служба в светата църква, изсред народа се чул глас на дете:

– Нека храмът на Марнас бъде изгорен и разорен, тъй като той е осквернен от кръвта на хората, принасяни в жертва на бесовете, и нека основите му бъдат изкопани от земята и разпръснати, а на това място да се съгради нов храм за слава Божия.

Това дете било на седем години, затова клириците помислили, че то казало така, научено от майка си. Те започнали да го заплашват, че уж ще го набият, ако не каже кой го е научил да каже това. А детето почнало да говори на гръцки, като казвало същото – храмът на Марнас да бъде изгорен и разорен; тогава всички разбрали, че то говори от Светия Дух, защото, бидейки седемгодишно и незнаещо този език, сега говорело добре на гръцки. И като повярвали на детските слова, изгорили и разорили голямото капище на Марнас до основите, които разхвърляли по улици и пътища, за да бъдат тъпкани от всички. После воините почнали да обикалят по всички сгради и жилища на езичниците и навсякъде взимали скритите идоли; като събрали голямо множество от тях, те натрупали идолите и ги подпалили; така идолослужението в Газа било изкоренено. А Кинегий, като смирил достатъчно нечестивите началници и като ги наказал за притесненията на християните, се завърнал при царете, като по молба на светителя оставил част от воинството в града, за да не би идолопоклонниците отново да се надигнат. След това на мястото, където било капището на Марнас, Христовият светител изградил църква във вид на кръст, изображение на която му изпратила царица Евдоксия. Тя изпратила и тридесет мраморни стълба, два от които блестели като смарагд. Така, с помощта на царицата, за пет години била построена църква, несравнено по-прекрасна от предишния храм на Марнас. Като осветил тази църква, Божият архиерей започнал да извършва Божествена служба, въздавайки голяма благодарност на Христа Бога за това, че на мястото, където по-рано били извършвани скверни кървави жертви на лъжливи богове, сега започнала да се принася Безкръвна Пречиста Жертва на Истинния Бог. После със златото, дадено от благочестивата царица, свети Порфирий построил странноприемница и в нея давал подслон на странниците и храна на бедните. С Божия помощ той мъдро пасял стадото Христово, така че броят на верните все повече и повече се увеличавал: мнозина от езичниците, като оставяли идолското нечестие, се обръщали към Христа Бога; а другите езичници се късали от гняв и от завист, като виждали християнската църква процъфтяваща и увеличаваща се, а езичеството – увяхващо и губещо се. И те отново се опитали да въстанат срещу светия пастир и стадото му. Веднъж между църковния иконом и един идолопоклонник – знатен гражданин на име Сампсихий, възникнала разпра по повод на някаква църковна вещ. Привлечени от шума се насъбрали верни и езичници, като всеки помагал на своите. Но тъй като неверните били повече, те надвили християните и се нахвърлили върху тях с тояги и с ножове. Като убили седем души и ранили тежко мнозина, езичниците се затекли с безчинни крясъци и шум към епископския двор, желаейки да убият свети Порфирий. А той, като узнал това, казал на дякон Марк:

– Да бягаме, брате, и да се скрием за известно време, докато отмине гневът Господен.

И като прескочили стената, те побягнали в противоположна посока и се скрили при една девица на име Салета, която по вяра била езичничка. Тя останала сираче и живеела при баба си, която била болна; служела ѝ и я хранила с труда на ръцете си. Тази девица скрила при себе си светия епископ и неговия дякон, като им давала храна и вода. И свети Порфирий прекарал при нея този и следващия ден. На следващата нощ, когато шумът и метежът утихнали, светецът отишъл у дома си и заварил къщата разграбена, а блаженият Варух пребит и покрит с рани, така че едва дишал. Християните съобщили за това на антипата, който живеел в Кесария. Като изпратил воини, той задържал всички, които повдигнали метежа и извършили убийствата, и едни наказал със смърт, а други, като набил жестоко, пуснал живи. От този ден езичниците притихнали. И Христовият светител Порфирий живял през останалото време от живота си в мир и добра тишина. Светителят благодарил на девицата, при която се скрил от ръцете на убийците, и я просветил със свето Кръщение; а боледуващата старица излекувал и също кръстил, и им давал прехрана от църковното имущество. Искал да съчетае девицата чрез брак със законен съпруг, но тя пожелала да се сгоди за Христа, за което светецът много се възрадвал духом; като я посветил в служение на Христа, той я причислил към лика на непорочните деви; а тя угаждала на Бога до края на живота си, съблюдавайки непорочно девството си в пост и молитви, с помощта на благоприятните молитви на Божия угодник, който денем и нощем се молел за своето стадо.

Светителят Христов се прославил като велик чудотворец. С молитвата си той изправил цели и невредими трима момци, които паднали в дълбок кладенец; а една жена, принадлежаща към манихейската ерес, изпълнена с бесовска хитрост и еретическо баснословие, твърде много хулеща православието и прелъстила мнозина към злочестието си, умъртвил с молитва: защото, като паднала внезапно, тя изпуснала духа си. И много други чудеса извършил свети Порфирий за слава Божия. Като пасъл Църквата Христова двадесет и четири години, единадесет месеца и осем дни, светецът отишъл при Пастиреначалника Иисуса Христа, Сина Божий, Великия Архиерей, на Когото с Отца и Светия Дух чест и слава во веки. Амин.

В същия ден е паметта на свети мъченик Севастиан, посечен с меч при император Нерон.

По молитвите на светия наш отец Порфирий, епископ Газки, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.

 

Предишна статияБългария може да приеме среща на върха на процеса „Акаба“, заяви от Йордания Мария Габриел
Следваща статияЛюбимата певица на народа Тони Димитрова: Нахвърляла съм бележки за книгата си

Последни новини

За насЗа нас
РекламаРеклама
КонтактиКонтакти
Общи условияОбщи условия
Политика за бисквиткиПолитика за бисквитки
Политика за поверителоностПолитика за поверителоност
Рекламни пакети за ИЗБОРИ 2023Рекламни пакети за ИЗБОРИ 2023

Copyright © 2022 Антени Медия Груп. Всички права запазени.

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html