Петър Кичашки, пред в. „Галерия“
Мнозина у нас гледаха интервюто, което американският водещ Тъкър Карлсън направи с руския диктатор Владимир Путин. Едни, най-вече в рускоцентричната част на упадъчния американски Фейсбук, бяха силно екзалтирани. Ето, вижте, словополагат те, Путин не е в изолация щом Карлсън му взима интервю в Москва. Слюноотделят как диктаторът бил направил блестящ разказ на събитията, който гениално обяснява онеправданата руска позиция. Същевременно обаче нещата съвсем не стоят така, ако човек ги гледа отвъд оптиката на фен на Руската федерация (РФ) и нейния цар – самодържец.
Първо, няколко думи за самия Тъкър Карлсън. Той беше най-рейнтинговият водещ на американския медиен мастодонт „Фокс Нюз“, но миналата година беше освободен по няколко основни причини. Както съм писал още тогава из печата, Карлсън реши, че е по-голям от хляба, както се казва по нашенски. Не е тайна за никой, който има приятели из американския медиен ландшафт, че Тъкър беше решил, че е цар на ефира. Държеше се арогантно, не само с гостите, но и с мениджмънта на компанията, че даже и с рекламодателите. Голяма работа като беше рейтингов водещ, след като много рекламодатели отказаха да въртят спотове в неговия часови пояс, поради репутационните щети, които биха понасяли.
Съвсем естествено „Фокс“ го свали от ефира, в което няма нищо шокиращо или притеснително. Отделно Тъкър има доста спорна позиция относно войната на Русия в Украйна. Той е от онези гласове, които отдавна ретранслират руската гледна точка – дали от искрени убеждения или по-скоро от откровена глупост. Не просто това, но преди време дори имаше оповестено публично разследване на американските служби срещу Карлсън за странни връзки с режима в Москва.
Беше се оказало, че той е искал да покани руският диктатор още във „Фокс“, но след като му е отказано е продължил да осъщестява контакти с руските власти, които са го захранвали с информация. Всичко това, редом с арогантното му държане и екстремните му, понякога, позиции, направиха Карлсън неприемлив за „Фокс“. Жалко, че телевизията изгуби големия Роджър Ейлс, който имаше много добър подход за справяне с надутите егота на разни самозабравили се „звезди“. След като Карлсън бе изгонен, той започна да води вариант на своето предаване в социалната мрежа Х (бивша Туитър).
Второ, това фактически не беше интервю. Това беше монолог на Путин, който необезпокоявано се разходи върху безжизнения журналистически труп на Тъкър Карлсън. Над половин час руският президент обясняваше историята на Русия и Украйна, представяйки я доста превратно и едностранчиво. В този над половин час Карлсън не зададе нито един сериозен въпрос, не контрира нито едно невярно твърдение. Най-вероятно, защото просто не разполага с необходимите знания и капацитет, за да е адекватен. Едно е да каниш някого в подкаст, където да си говорите като равностойни участници в дебат,
съвсем друго е да го играеш журналист, който прави интервю. В първия случай форматът е лежерен и позволява човек понякога да не е докрай подготвен – подкастът е пиене на кафе пред камера. Друг жанр, друг смисъл. Интервюто е друга, често диаметрално противоположна работа. В интервю се изисква водещият да е подготвен, прочел, информирал се, знаещ контекст и можещ да „засече“ интерюирания в случай на отворила се възможност. В подкаст можеш да оставиш госта да говори без прекъсване 10 минути, но в интервю да го оставиш без въпрос половин час не е интервю, а обслужване от медийна куртизанка.
Трето, Путин се държеше изключително арогантно към Карлсън. Поведението му беше унизително, а водещият изглеждаше изплашен и миниатюрен. Тъкър Карлсън е от журналистите, които се представят много добре в стерилна среда. Той не умее да дебатира и не умее да води задълбочени разговори. Плъзга се по повърхността на разговора, което не прави силно впечатление в телевизия, където интервюто трае между 6 и 8 минути. За толкова кратко време между два рекламни блока няма как да проличи съществено, когато човек е повърхностен и незадълбочен. Но в двучасов разговор ситуацията се променя. За 6 минути може и да застанеш на пръсти и да имитираш подговеност. Но никой не може да бъде на пръсти два часа. След 20-30 минути разговор маските падат, позите изчезват и всеки е, какъвто е. Помня едно време как в неговото предаване по MSNBC беше поканил друг голям медиен персонаж – популярният до неотдавна водещ Джон Стюарт, който е известен с либералните си възгледи. Без значение, че не съм съгласен с почти нито една позиция на Стюарт, не мога да си изкривя душата и да не кажа, че либералният водещ попиля Карлсън, буквално измете пода на студиото с него.
Четвърто, позицията на Путин имаше една основна цел – да изпрати знак към Щатите, че е готов на преговори. Всичкото това, разбира се, гарнирано с високомерие, самодържавие и арогантност, но под маската на самоуверения диктатор, Путин си каза в прав текст, че РФ е искала да влезе в лошото НАТО, но Америка не ги е пуснала. Кое е вярно сега? Че НАТО е враг или че НАТО е желан съюз за Русия, но тя просто не е подготвена за него? А отвратителната му теза, че ако САЩ и Европа спрат да дават оръжие на Украйна, войната ще свърши за седмици, е върхът на безочието. Какво означава тази позиция? Нещо съвсем прозаично – войната ще свърши, когато Украйна бъде прегазена. Това иска Путин, това казва Путин. Но Карлсън не го контрира, не посочва очевидното лицемерие в позицията. Просто оставя диктаторът да си пропагандира. Нали разбирате колко е гнусно всичко това? Искаме мир, казва Путин и добавя, че разбираме мира с пълно унищожение на нападнатите от нас. И после идва и казва „ама ето, ние сме миролюбците, искаме мир“. Това е като да идеш при съседа, да му опреш ножа в гърлото и да му кажеш „ще има мир между нас, когато ме оставиш да те заколя“.
Поведението на Путин ми напомня на онзи виц, дето един се похвалил на приятел, че е спасил девойка от изнасилване като спрял да я гони.
Всичко това е съвсем очаквано. И падението на Тъкър Карлсън е очаквано, и арогантността на Путин е очаквана, и венцехваленето от страна на руската мрежа у нас. Но това не прави цялата работа по-малко бутафорна. Намираме се в ситуация на гореща война, стартирана по идеологическите подбуди на фентъзито на Дугин, което има общо с реалността, колкото биха имали моите опити да спечеля олимпиадата по овчарски скок. Както казваше проф. Вучков, гледам и на вярвам на ушите си.
