Петър Кичашки, пред в. „Галерия“
Парламентът реши да създаде специална комисия, която да разглежда въпросите с проблемите на хората с психични проблеми. Формалната причина е свързана с тема, с която множество неправителствени организации се занимават в последните доста години. Именно – правилно ли е да има институт по запрещение? Как да процедираме с хората с психични проблеми – да ги лекуваме принудително или не, да гарантираме включването им в обществото или да търсим първо тяхното лечение? Темата е щекотлива и е обект на множество научни изследвания и съдебни решения на европейско ниво в последните две десетилетия.
Като доктор по конституционно право, чиято тема е „Конституционното положение на хората с увреждания“, считам, че трябва да се кажат няколко важни неща от оптиката на конституцията. Още повече, че доколкото е писано научно по темата въобще, тя е разглеждана основно през публичния й ракурс, както и през системите на административното право, трудово-осигурителното право и други дялове на правото, но от конституционно гледище, тя остава системно подценена. Макар да е несъмнено елемент именно и на конституционноправната наука.
Първо, проблемът е очевидно сложен и многопластов. Нито в науката, нито в практиката, има еднозначно решение на същия. От една страна, институтът на запрещението има своите съществени проблеми. Как гарантираме, че съдът преценява правилно становищата на експертите? Множество мои познати психиатри са ми казвали в прав текст, че съдът приема тяхното становище като записан в камък. Съдът тотално отказва да правораздава по съвест и убеждения, когато има някаква форма на направена експертиза. Последният такъв случай беше с Дебора от Стара Загора, чийто насилник беше първоначално пуснат на свобода, защото някаква „експертиза“ била казала, че наряняванията й са просто лека телесна повреда. Съдът, без да отчете нито закона, нито правилата, беше възпроизвел тази експертиза в стил „копи-пейст“. В този смисъл често съдиите се крият зад експертизите и остават решението фактически в ръцете на експертите, които често грешат в заключенията си.
От друга страна обаче, сигурни ли сме като общество, че искаме психично болните да бъдат напълно безпризорни и да няма никакъв контрол върху техните действия? Преди няма месец психично болен мъж от Нова Загора извади нож и уби на улицата напълно непознат нему човек, което предизвика протести и справедливо недоволство. Обикалял съм Америка надлъж и нашир – проблемът там с психичноболните е сериозен. На много места те са напълно оставени на произвола на съдбата. Включително мен ме е заплашвал с убийство човек, очевидно „не с всичкия си“ насред Алеята на славата в Холивуд. От тази гледна точка проблемът не е малък, не може да се действа наизуст и да се гледа едностранчиво.
Какво предвижда конституцията в случая? По отношение на психичното здраве тя няма специални разпоредби. Но това, което може и следва да се прави в случая е да се гледа проблемът от зрителния ъгъл на три големи конституционни теми – темата за човешкото достойнство, темата за социалната държава и темата за сдържащата функция на конституцията. Последният въпрос е ясен – конституцията налага принципни ограничения на държавата да навлиза прекалено в личната сфера на индивида. Поставянето под запрещение е именно такова прекомерно навлизане във въпросната лична сфера и трябва да се подхожда по въпроса с особено внимание.
Относно социалната държава въпросът не е толкова безспорен. Социалната държава, разбирана по проф. Близнашки, не просто като разпределител на обществени ресурси, а като търсене на постигането на общото благо. В случая кое е общото благо? Да оставим психично болните без да имат никакви ограничения или да им наложим ограничения? Но кой ги налага и как? Кой гарантира, че ограниченията са справедливи? По горните съображения явно не съдът.
Когато опрем о човешкото достойнство, тогава ситуацията става още по-сложна. По думите на американския федерален съдия и конституционалист Нейоми Рейо достойнството може да има много импликации. Преди десетина години Франция забрани носенето на бурки на обществени места, при все че мнозина правозащитни организации бяха силно против. В последствие Европейският съд по правата на човека потвърди правилността на решението на френското правителство. Чие достойнство взима върховенство – това на индивида или това на общността? На редица места по света „забавлението“ по хвърлянето на джуджета беше забранено. Дори и да има малки хора, които да искат да участват в това, те не биха могли да го правят. В случая чие достойнство се засяга?
Темата е сложна, голяма и многопластова. Тя е обект на научни изследвания и тепърва ще бъде дискутирана сериозно в обществото. Но! Междувременно, докато и ако, науката постигне единомислие по темата, ние сме изправени пред един съвсем практически проблем – да премахнем ли запрещението и принудителното лечение, каквато е интимната мисъл на такава комисия в парламента, или не? Като човек, изкушен от конституционната наука, мога да кажа ясно едно – темата е спорна. Не слушайте безусловно онези, които ви казват, че запрещението неминуемо трябва да се отмени, защото такава била практиката в развития свят.
Това не е вярно. Практики има много и различни. Спор има и ще има. Като човек с увреждане ми се иска обаче и друго да се чуе. Психичните увреждания са специфичен проблем. Дори е спорно доколко те са увреждания или заболявания (а разликата е съществена!). В този смисъл да слагаме проблемите на тази група под общия знаменател на всички останали хора с увреждания е некоретно и несправедливо. Необходимо е към увреждането да има персонализиран подход и да се отчитат нуждите на конкретния човек. One-size-fit-all решения тук няма и не може да има. Няма как човекът на количка и човекът с шизофрения да бъдат в общ кюп. Нуждите им са различни, а най-важното – и подходът по решаване на техните проблеми е коренно различен.
Струва ми се, че най-доброто решение в сферата е да внимаваме какви ги вършим. Ако отворим кутията на Пандора и приемем най-либералния възглед по темата, рискуваме да разрушим самата тъкан на обществото. Считам, че следва да има преосмисляне на института на запрещението, но не бива да има пълна отмяна на същия. Процедурите по принудително лечение също трябва да са обект на задълбочен контрол, но не бива да се премахват. Въвеждането на екстремнолибералния възглед по темата няма да реши проблема, а ще го задълбочи. В този смисъл най-подходящ гарант за правилни политики в сферата би било създаването най-после на Държавна агенция за хората с увреждания. Ясна и конкретна мярка, която ще помогне. Вместо да правим това обаче, ние търсим всякакви други решения, които създават повече проблеми, отколкото решават.
И докога ще я караме така?
