Голямата поетеса Надежда Захариева: Дамян Дамянов се влюбваше често

ВИЗИТКА:

Надежда Захариева е родена на 3 ноември 1944 г. в Радово, но израства в Сандански. Известна е като съпруга на незабравимия поет Дамян Дамянов, но тя самата също е сред най-даровитите ни поетеси. Стиховете й буквално докосват душата! Има десетки стихосбирки. Пише и проза, а автобиографичният й роман в две части „Смет за сливи“ отдавна е изчерпан. Още от дете е неразривно свързана с писаното слово, омагьосана от богатството на книгите. 35 години е неотлъчно до прочутия си съпруг, с когото имат три деца. Надежда Захариева всекидневно влиза във всеки български дом, защото е и автор на някои от най-обичаните песни на популярни родни изпълнители. „Може би“ на „Сигнал“, „Разпилей ме цялата“ на Лили Иванова и „Любовта е“ са някои от най-известните хитове по нейни текстове, но песните, излезли от перото й са неизброими. Захариева е зам.-министър на културата на покойния вече Стефан Данаилов в правителството на Сергей Станишев. Днес тя е щастлива баба на три внука и не мисли за почивка, защото както тя сама признава, не я свърта на едно място.

Интервю на Николай КОЦЕВ, за в. „Галерия“

– На 79 години още сте активна, как сте със здравето?

– Със здравето съм както, предполагам, повечето от моите връстници. Имам си по малко от почти всички присъщи на възрастта ми здравословни проблеми. Често ми казват, че изглеждам много добре. Моят коментар е: „На „опаковка“ го докарвам!“, „Как го постигаш?“ – е следващият въпрос. След него споделям на ухо: „Ухажвам съпътстващите си заболявания!“. Което е съвсем вярно! На първо място – спазвам древната източна мъдрост, че човек трябва да яде със  стомаха си, а не – с очите си. Човешкото око е ненаситно! Заради него човек преяжда! И то – не само с храна! На него не му стигат ни удоволствията, ни парите, ни властта…

Има стара притча. Намерили хората дребна чудновата кост. Някой предложил да я претеглят. Донесли кантар. Сложили я върху едното блюдо, а върху другото – един грам. Костицата натежала. Започнали да трупат тежести върху другото. Кантарът не се уравновесявал. Минал край навалицата стар човек и попитал какво става. Показали му костицата, която тежала повече от всичките тежести в другото блюдо. Взел старецът в ръка дребната кост, погледнал я отблизо и казал на хората да махнат от кантара всички тежести. След това върнал костицата в едното блюдо, а в другото сложил шепа пръст. И – о, чудо! – кантарът се уравновесил. Обяснил после на хората, че коста била от човешко око, а човешкото око нищо не може да го засити. Освен – шепата пръст…

Освен че не ям с очите си, внимавам и какво хапвам. Разбира се, понякога си позволявам „грехове“ и слагам в устата си нещо, което е „вредно“, но пълното въздържание също е вредно. Не знам дали сте чували за интуитивното хранене, което ни позволява да нарушаваме предписаната ни диета. Когато чух за него, си спомних думи на покойния ми баща: „Щерко, което ти е вкусно, е полезно“. Това е тайната на приличния ми все още външен вид.

– Пишете постоянно, какви са най-новите ви проекти?

– Не пиша постоянно. Всяка седмица пиша есе за вестника, в който съм гост на 10-а страница. Това е моята „домашна работа“. Заради нея следя всичко, което се случва по нашите географски ширини и дължини. Нещото, което правя постоянно, е четенето. Когато бяхме млади, често си повтаряхме известната латинска сентенция: „Нито ден без ред!“. Мислехме, че това означава „Нито ден без написан ред!“, много отдавна аз тълкувам този израз като Нито ден без прочетен ред!  

Ако пиша от време на време стихове, не е защото се насилвам да го правя, а защото в ума ми „изскача“ непредвидено стихотворение и на мене не ми остава нищо друго, освен да го запиша. При едно гостуване в радио „Хоризонт“ известна журналистка ме попита каква е разликата между стихотворението и текста за песен по готова мелодия. Отговорих: „Стихотворението казва: „Ела да ме напишеш!“, а на текста за песен казвам аз: „Ела да те напиша!“.

Проекти не съм правила, не правя и няма да правя. Навярно защото често си спомням думи, казани, доколкото знам, от Св. Йоан Златоуст: „Замръкнеш ли, помисли, че няма да осъмнеш. Осъмнеш ли, помисли, че няма да замръкнеш“.

– Мислите ли за спокоен живот на пенсионер, стига ли ви пенсията?

– Случвало се е, но много рядко, да се размечтая за нещо подобно. Преди двадесетина години помолих приятели да ми предоставят селската си къща за една седмица – трябваше да предавам ръкопис. Те се съгласиха. Писах ден, писах два, на третия разбрах, че не ставам за тих живот. Друга порода човек съм. Не ме свърта на едно място. Освен ако съм силно мотивирана, разбира се! Въпреки че от дете не ме свърта на едно място, почти 35 години денем и нощем бях неотлъчно до Дамян. Не бях подозирала, че в мене е скрито такова безподобно смирение. Отдавна имам обяснение, разбира се. Според прочут английски драматург, нещастието на всяка жена било, че рано или късно заприличва на своята майка. Отдавна казвам, че заприличването на майка ми е моето щастие. То не би било достатъчно, може би. Но в по-късни години в една от апологиите за Сократ ми направиха впечатление негови думи. В нощта, в която е трябвало да изпие чашата с отрова, неговите приятели са го съветвали да избяга.

Но той отказва с думите, че там, където човекът е избрал да бъде, трябва да остане до смъртта си, защото позорът тича по-бързо от нея. В първите години на брака ни с Дамян написах стихотворението „Утеха“, което се появи в книгата ми „Живот като живот“ (1983) и в което признавам учудването си, че аз, непокорната: дом въртя, дечица раждам, и вниквам в чуждите души.

– Питали са ви хиляди пъти, но как се запознахте със съпруга си – големия поет Дамян Дамянов?

– Хиляди пъти – не, но стотици са ме питали. Не ми е ясно защо някому е толкова интересно как са се запознали двама души! Издала съм автобиографичния си роман в две части „Смет за сливи“. Отдавна е изчерпан. Който се интересува, може да го потърси в някоя библиотека и да го прочете.

Много приятели ме съветват да го преиздам, но аз се колебая. Различен човек съм от онзи, който споделя някои подробности от „задния двор“ на нашия семеен живот. Сега не бих го направила.

– Какво ви привлече в него?

– Странен въпрос… Бях четящо дете. Семейството ни беше бедно, нямахме пари за книги. Но в Сандански имаше читалищна библиотека! Като се върнех от училище, написвах домашната си работа едва ли не на крак, и тичах в читалището. Случвало се е с покойната ми сестра Мария да стигнем до бой заради някоя книга – всяка от нас искаше първа да я прочете. Налагаше се да ни разтървават. Любовта към четенето се оказа „вредна“. Исках всички хора, с които разговарям, да са умни като авторите на книгите, които четях. Не бяха такива. Затова реших, че всички писатели вече са умрели. А пък мечтаех да се омъжа за умен човек…

За моя изненада, прописах стихове. Пораснах. Мои стихотворения започнаха да излизат в литературния печат. На литературно четене в Студентските общежития на четвърти километър пожънах шумен успех. След мене се образува шлейф от обожатели. С един от тях дори станахме гаджета. Но нещо ми липсваше. Общите интереси, навярно. Няколко месеца след като бях казала на Дамян, че е луд, бях поканена на литературно четене, организирано от сп. „Пламък“. И моите стихове бяха изпратени с овации. След четенето имаше вечеря. Настаниха ни с Дамян един до друг. Писателите хапнаха, пийнаха и започнаха да се шегуват с нас: „Хайде да ви оженим!“. Чувствах се неловко. А Дамян каза: Наде, наистина, защо не се оженим? Моя милост, почти разочарована от мъжкия пол, отговори: „Ще си помисля…“. След два дни размисъл се появих на ул. „Доспат“ № 27 и казах на Дамян, че съм съгласна. И на 23 юли 1964 г. сключихме брак. Не знаех, че ще платя жесток данък „обществено мнение“. Не съжалявам. Както написах по-късно: „Не трудното, а лесното погубва / човешкото в човешката душа. И тя би разкрила свойта хубост / без шмиргела на грозните неща“.

– Как се живееше с него, споделяли сте, че е изпадал в трудни емоционални състояния?

– Всеки на негово място би изпадал в трудни емоционални състояния. Той беше сигурен, че има депресия. Обаждаше се на професор Иван Темков. Спомням си разговор между тях. Дамян помоли Темков да му предпише хапчета против депресия. Темков каза: „Дамяне, ти нямаш депересия! Ти имаш жизнена тъга! За нея няма хапчета! Щрапай на машината, това е твоето лекарство!“. След като професорът си отиде, Дамян се ядоса още повече. А самият той осъзнаваше, че работата е неговото лекарство:

Когато пиша, ставам друг човек!

Възнасям се във небеса измамни

ведно с тютюневия пушек лек,

от бъдното долавям сякаш ек

и със земята нищо общо нямам.

– Колко стихотворения ви е посветил?

-Не съм броила. Това няма никакво значение.

– А вие на него?

– Също не съм броила. Отбелязах тригодишнината от кончината му с книгата „Аз и Ти“, в която събрах посветени от него на мене, и от мене на него стихотворения. Едно от моите – „Липсваш ми“ е писано година след заминаването на Дамян за по-добрия, предполагам, за него свят.

– Дамянов посвещавал ли е стихове на други жени?

– Разбира се. Кой нормален мъж не цени женската красота?! Важно е стихотворенията да са хубави, а не – на кого са посветени. Някой ден и поетите, и съпругите им, и музите им напускат този свят. Хубавите любовни стихотворения остават. Защото дори във време, в което технически човеците са в бъдещите векове, с емоциите си са в каменната ера.

– Двамата сте творци, емоционални хора. Имало ли е ревност в семейството? 

– Казват, че който не ревнувал, не обичал. Ревността беше Дамянов патент. Той се влюбваше често. И не само се влюбваше. Може би е имал угризения на съвестта и за да се отърве от тях, ми приписваше непомислени от мене грехове. Съмняваше се, че го обичам. И с това се смирих. Не харесваше себе си. Не се обичаше. А който не обича себе си, не вярва в ничия любов. Що се отнася до обвиненията му в изневяра, нямаше смисъл да се оправдавам. Реших, че не е важно кой какво си въобразява, бил той и Дамян, а какво аз знам за себе! Нито за миг не забравих чия съпруга съм! И не забравям!

– Сънувате ли покойния си съпруг? Какво ви казва насън?

– Няколко години след смъртта му го сънувах всяка нощ. Вече е рядко. В сънищата ми той не се нуждае от моята помощ.

– Тодор Живков и Людмила Живкова обичаха компанията на известни творци. Какви бяха отношенията им със съпруга ви?

– Дамян не е бил сред близкото обкръжение на Тодор Живков. Нямаше как, дори да е искал! С Людмила Живкова размениха няколко общи думи на вечерята, след един конгрес на СБП. И това съм разказала в автобиографичната ми книга. Чувала съм да наричат Дамян „галеното дете на комунизма“. Голяма глупост! Единствен негаленикът на Съдбата знае истината за себе си. Има една мисъл: „Чух – узнах; видях – повярвах; преживях – разбрах.“

– В писателските среди винаги е имало завист, интриги. Как другите поети приемаха славата на Дамян, с кои от колегите той дружеше?

– Завистта е разбираемо човешко чувство. От времето на Еклисиаст се знае, че всяка сполука в работите, предизвиква завист между човеците.

– Вие сте щастлива баба на три внука! Строга ли сте с тях? Споделете нещо за малчуганите.

– Нямам причини да съм строга баба. С внуците се обичаме и се разбираме. Говоря с тях като с възрастни хора.

– Чувате ли се често с децата ви Явор и Райна?

– Живеем в мир и любов с Явор и с Райна, със снаха ми Лора и със зет ми Генади, с майката на Генади – Любка и с родителите на Лора – Стефи и Евелин.  Всички празници празнуваме заедно!

– Пишете песни за някои от най-известните ни поп, рок и фолк изпълнители, приятелка ли сте с някого от тях?

– Все по-рядко пиша текстове за песни. Поколенията се сменят. С всички певци, които са изпълнявали песни по мои стихове, съм била в много добри отношения.

– Писали сте текстове за Лили Иванова. Лесно ли се работи с нея?

– Лили е перфекционист. И работохолик. Радвам се, че тя изпя много песни по мои текстове. Този факт ми даде самочувствие в годините, в които то ми липсваше. До ден днешен се чуваме по телефона и говорим на най-различни теми.

– Много пъти сте се срещали с баба Ванга. Какво помните от разговорите с нея?

– С Дамян я наричахме леля Ванга. Помня какво сме си приказвали. Спомените ми не се побират в няколко в няколко изречения. И за срещите с нея съм разказала в „Смет за сливи“. Тя виждаше в човешката душа. Давала ми е съвети, без да я питам за кавото и да е. Веднъж ми каза – ти защо не излизаш на слънце, и ти си човек. Друг път ме посъветва да ям много нарове.

Когато родих Явор и за пореден път Дамян пожела да отидем при нея, тя се обърна към мене – ти си родила трето дете, много добре си направила! Дали е виждала, че Петьо ще си отиде от света, без да създаде семейство? Не знам. Допускам.

– Бяхте в политиката като зам.-министър на културата, съжалявате ли за това?

– Не съжалявам, разбира се! Знаех, че върху ми ще се излее огромен злобопад, но след кратък размисъл, приех предложението. И се справих с отговорността, която бях поела. Знаех какво не знам. За един месец се „ограмотих“ административно. Вярвах в лоялността на моите подчинени. След време научих, че Стефан Данаилов допускал, че като съм поетеса, няма да свърша никаква работа. Но аз съм излязла „таран“. Тази дума, изречена от началника на политическия кабинет г-жа Малчева, ми прозвуча като комплимент. Бях таран! Факт! На срещи с читатели ми задават въпроса защо не им стана пак зам.-министър. Макар че и този въпрос ми звучи като комплимент, отговарям, че няма как, защото съм много стара…  

– Животът ви не е бил лек, но пък вие не се предавате и не се оплаквате. Кое беше най-трудното ви изпитание?

– Не степенувам изпитанията по трудност. Щом съм се справила с всяко от тях, значи не са били трудни.

– Няма как да не ви попитам за най-голямата болка на един родител – загубата на първородния ви син Петър…

– Не редно да обременявам хората с моите с моите болки. Само ще кажа, че е вярно това, което се пее в народните песни: „Майка жали дор до гроба“.