Петър Кичашки, пред в. „Галерия“
В България ни стана традиция да ходим на избори. Нещо като национален спорт. Практикуваме го не от любов към спорта, а от чиста запалянковщина. Въпреки че хората на електоралния стадион намаляват, това не пречи на политическото БФС във властта да продължава в ролята си на разпределител на държавни ресурси. След местните избори стана ясно едно – хората все по-масово се отказват от правото си на глас. Просто никой няма доверие в никого. Затова го докарахме дотам, че с едни има-няма сто и седемдесет хиляди гласа може да се управлява град с население от милион и половина. Доверието е толкова ниско, че на практика пълзи по пода.
Същевременно всички партии, по стар български обичай, се бият в гърдите как са инкасирали победа. ГЕРБ казват, че са победители, защото имат най-много общински съветници. БСП казват, че са победители, защото имат с двайсетина кмета повече, спрямо предходния местен вот. ППДБ казват, че са победители, защото взеха София и Варна. ИТН казват, че са победители, защото пробиха в областен център. Възраждане си играят на мълчанка, защото не направиха нищо кой знае какво, отвъд отварянето на възможност на ПП-ДБ да вземе София и Варна. Което едва ли е направено от добрината на сърцата им, ама това е друга тема.
ДПС единствени подхождат тихичко. Не се бият в гърдите и макар че са втори по брой съветници в страната, явно не са много доволни от резултата, след като председателя на партията се оттегли скоропостижно.
И въпреки всеобщото бравурно усещане, че видите ли всички вкупом са победители, изглежда, че пропускат един основен момент. Ако всички са победители, то тогава възниква съвсем легитимния въпрос кой всъщност загуби на тези избори? Щом има победител, има и губещ, така работят игрите с краен резултат, гласи известната Теория на игрите. Та, ако всички партии печелят, то кой губи? Кой е онзи играч на терена, който можем да кажем, че не получи нищо хубаво от този вот? Отговорът, уви, е еднозначен. Загуби българският народ. Партиите спечелиха, но всички ние загубихме.
Не ме разбирайте погрешно. Не съм от онези, които гледат сиромахомилски на „горкия български народец“. В никакъв случай. Трябва да си дадем сметка за нещо важно. „Горкият български народец“ сам си е виновен за ситуацията, в която се намира. Тези политици, които не изглежда някой да харесва особено – у нас се гласува не „за“ някой, а „против“ някой друг – не са на терена, защото са ни ги спуснали марсианците. Противно на някои опорки, не са на терена и защото са ни ги спуснали посолстват.
Да, има едни, които видимо се ползват от подкрепата на едно западно посолство, ама също така има и едни други, които очевидно се ползват с подкрепата на едно източно посолство. Но това не означава, че българските политици ги спуска някой „от горе“. А дори и да има нещо такова, винаги можем да ги извадим от играта като спрем да гласуваме за тях. Но народът български вкупом си гласува за тези, които прекарва години след вота да ругае цветисто.
В този смисъл, както казваха Илф и Петров, спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Ние се държим малко като култовия герой Дюи от хитовия сериал „Малкълм“, който казваше, че нищо не очаква и пак е разочарован. Това ни е националното проклятие – все сме с ниски очаквания и все намираме как да се разочароваме от получения резултат. Така че като казвам, че загубихме всички ние, не казвам, че ние сме невинни. Обикновено е точно обратното. Този, който губи мача, има нужда да преосмисли поведението си и да си отговори на въпроса къде е сбъркал. Иначе си гарантира, че ще продължи да губи и в бъдеще.
Къде сбъркахме ние като народ в последните години, та да докараме ситуацията до това дъно? Дъно, впрочем, което е очевидно – и на ниво избирателна активност, и на ниво качество на политическия продукт, и на ниво резултати, и на ниво играчи на терена. Каква е нашата вина? Според мен има няколко възможни отговора на този въпрос. А е важно да търсим отговорът, защото както се казва още в Голямата книга – трябва да си помогнеш сам, за да можеш да получиш и помощ от Бога. Ние някак все очакваме нещата да ни се случват добре, но ако може без да полагаме съществени усилия, за да се случат всъщност.
Това е рецепта за провал и личностен, и обществен. За да спрем да се проваляме, началото на пътя е в търсенето на отговора на въпроса – какво мога да направя по-добре?
Като за начало можем да положим усилия да си променим малко мирогледа. Ние подхождаме негативно и с недоверие към всяко нещо. Гласуваме „анти“, а не „про“. Като цяло сме убедени, че утре ще е по-зле от днес. Имаме този дълбок и осезаем фатализъм, който обаче има свойствата да действа като самосбъдващо се пророчество, както умело го наричат социолозите. Ние вярваме, че всичко ще е зле и то накрая, о, чудо, взима, че точно така става. Прочее, това е съществената разлика между успяващите нации и провалящите се нации – отношението към света. Оптимистичните нации са онези, които успяват да проектират едно по-добро утре. Песимистичните нации обратно – успяват да създават само собствения си упадък. Ние сме негативисти и вече почва да ни личи. А има ли причина да гледаме с такива черни краски на живота? Според мен нямаме особени основания да не харесваме нищо около себе си, включае и самите себе си.
Живеем в докосната от Бога земя. Имаме топло море, което ни дава излаз до световния океан. Имаме високи планини, диви гори, тучни нивя. Имаме огромна плодородна земя, достатъчна да изхрани населението ни неколкократно. Имаме богата история. Имаме интересни съседи. Дайте си сметка какво богатство е да си на един хвърлей с камък от световна държава като Гърция, по чиито острови почива световния елит. Или какво богатство е да си на няколко часа път с кола от Истанбул – един от най-големите и важни градове на планетата. Имаме дори голяма плавателна река, която е в ядрото на европейската цивилизация и която ни дава бърз и лесен достъп до целия континент. Намираме се на кръстопът, който почти никой не може да заобиколи. И отвъд всичко това имаме едно голямо богатство – хората. Народът български има кусури, има трески за дялане, но е един оцеляващ народ, борбен народ, който знае и може много.
И в този смисъл – защо позволяваме да сме на тоя хал? Защо не търсим едно по-добро бъдеще, едно ново начало, което да ни вдъхне малко кураж, малко оптимизъм? Можем го. Ако започнем да го правим, ще се изненадаме сами колко бързо ще започнат промените да се виждат и с просто око. Защото имаме цялата вода на света. Не е ли време да спрем да ходим жадни?
