Милена Славова е родена на 24 феврурари 1966 г. в София. Любимка е на няколко поколения рокаджии, но я харесват и фенове на други жанрове, заради неповторимия й стил и глас. Заедно с група „Ревю“, а после и като самостоятелен изпълнител, е сред пионерите в по-твърдия жанр на рока. Отличава се и с ярко сценично поведение. Има имидж на бунтарка и с хитове като „Директор на водопад“, „Ала-бала“, „Неам нерви“, „Машина за месо“ и др. го потвърждава. Милена изпълнява и някои от най-чувствените и нежни песни в българската музика, като „Робърт“, „Истина“, „Защо“ („Клетка“). Запалена моторджийка, често може да я видите по пътищата на страната, яхнала мощния си мотор. Има 16-годишна дъщеря Куин-Мелина. Представители на ЛГБТ обществото я съдиха за нейно уж дискриминационно изказване във Фейсбук, но Върховният административен съд преди броени дни категорично постанови, че певицата не е нарушила правата на сексуалните малцинства. По този повод Милена говори откровено в интервю за вестник „Галерия“.
Интервю на Николай КОЦЕВ, „Галерия“
– Г-жо Славова, наскоро Върховният административен съд постанови, че не сте проявила дискриминация спрямо хората с различна сексуална ориентация. Изпитахте ли удовлетворение?
– Със сигурност изпитах удовлетворение, защото имах съмнения до последния момент. За съжаление нещата, които се случват в България пред последните години, изобщо не са весели. Вижда се какъв натиск има отвън за тези неща. Чувала съм, че има подкупени хора, които да оказват натиск по темата и очаквах дори, че няма да спечеля делото. Факт е, че
народът беше масово на моя страна. Хората, които дойдоха пред съда, за да ме подкрепят, го направиха по свое желание. Останах приятно изненадана, защото мислех, че ще пристигнат само няколко приятели.
– Имаше ли заплахи срещу вас и близките ви, почувствахте ли се застрашена?
– Да, почувствах се. Заплахите започнаха още през 2021 г., когато си написах изказването. Имаше садистични изказвания как ми желаят смъртта по най-отвратителен начин. Не просто да умра, а да има „кръв и черва“, за да се наслаждава някой на това. Такива ужасяващи изказвания. Човек, за да има подобни помисли и да желае такова нещо другиму, според мен, той има психически отклонения и е опасен не само за мен в конкретния случай, ами за цялото общество. Когато на някой му се върти такава буря в главата, не знаеш как ще реагира утре, ако нещо го ядоса, независимо на каква тема. Това, че щели да ме давят в езерото, завързана за инвалидна количка, с извадени очи, тези „розови пожелания“ бяха отвратителни.
– Хора, които претендират за толерантност, в същото време те самите не проявяват такава, а реагират с обиди и заплахи…
– Точно така е! И това е проблемът. Дори снощи бях с мои приятели с такива ориентации. Имам такива близки от 100 години, защото аз не ги деля. Говорихме си с тях на тази тема и те казаха, че са абсолютно против това, което се случва. Дори според тях умишлено се настройва обществото срещу тяхната общност. Под формата уж на „парад“, хората се настройват срещу тях. Така някои хора трупат дивиденти, „ето виждате ли колко ни мразят“! Това важи за всички, независимо кой какъв е. Когато си толкова настъпателен и искаш да наложиш нещо, което хората не харесват, не печелиш нищо. Защо трябва да се парадира със сексуалността, като това си е абсолютно лично нещо? Затваряш си вратата вкъщи и си правиш, каквото искаш, не е нужно да се парадира по улиците и децата насила да гледат това. Едно време, когато бях малка, играех много футбол по парковете. Някой като ритне топката накриво, тичах да я гоня по храстите. Тогава имаше ексхибиционисти, за които беше удоволствие да си покажат голотиите. Имам чувството, че по парадите ходят такива хора, които имат страхотна нужда да се покажат, независимо ти дали искаш да ги видиш, или не. Една фотографка ми каза, че е заснела на парада двойка мъже, които се носят на конче, а този отгоре бил чисто гол. Осъдили са я, че публикувала снимката. Ами като това нещо реално съществува, как да не я публикува? Хем искаме да сме толерантни, хем ти се налагат насила, а ако не ги приемаш, те водят на съд.
– Много ваши фенове и колеги ви подкрепиха като Васко Кръпката?
– Наистина много хора ме подкрепиха. От Сдружението на независимите музиканти един по един застанаха зад мен. Артисти ме подкрепиха също, например Ирен Кривошиева. Евгени Минчев, който също е от нашия артистичен бранш, го познавам от над 35 години.
Той абсолютно ме подкрепя. Защитиха ме и мои приятели с хомосексуална ориентация. Тези, които парадират, дразнят другите, които смятат, че това е излишно и грозно.
– Съжалявате ли за това ваше изказване, което ви донесе много неприятни моменти, включително и за дъщеря ви?
– Не съжалявам, макар че всичко това ми докара супер отрицателни емоции и стрес. След този случай например в Министерството на културата не ми приемат проекти, защото и там има такова лоби. В пресата излязоха доказателства за това, всички видяхме за какво става въпрос.
– Вие сте сигурно първата българска певица, която се наложи успешно в по-твърдата музика. Пънк рок революция направихте навремето! Как се запалихте по този жанр?
– То просто ми дойде отвътре, не съм го приемала като мода или като нещо актуално, което задължително трябва да го правя, за да стана известна. Напротив, всичко ми дойде от сърце и още е така. Сближих се с хора, които също обичат тази музика и така тръгнаха нещата. Направих си кариерата не с радиото и телевизията, а със свирения пред съмишленици, с които просто се намерихме. Така си създадох своя публика и до ден днешен продължавам да пея, въпреки че нямам голяма медийна подкрепа, за да ми въртят песните постоянно и да ги натрапвам на хората.
– Кои чужди банди слушахте, преди да изградите своя собствена кариера?
– Слушам доста разнообразна музика. Още като малка харесвах групи като „Кис“, „Лед Цепелин“. Интересното е, че тогава дори не им знаех имената, просто ми харесваше музиката им. Имахме магнетофон, била съм в пети клас. Брат ми беше направил голяма ролка със сборни парчета. Харесвах песните като мелодия, саунд, ритъм, но не знаех имената на парчетата, нито дори кой ги изпълнява. След време вече разбрах, че съм харесвала песни на „Смоуки“, Род Стюарт, „Кис“, „Слейд“, „Дийп Пърпъл“. Много стари банди, които обаче и до днес са много яки и са проправили пъртина в музиката. Слушах още „Дъ Кюър“, „Систърс ъф Мърси“, „Айрън Мейдън“. Израснала съм с различна музика и от всички нещо ме е жегнало по някакъв начин. Така се създадох като изпълнител, „манджа с грозде“ общо взето, защото аз не бих казала, че имам стил. Определят ме като пънк, който явно е съвкупност на душевна свобода и затова ме определят така.
– Имате ли приятели сред вашите колеги музиканти?
– Да, разбира се! С много хора съм приятелка. С Васко Кръпката например съм близка, въпреки че напоследък имаме различни мнения по много въпроси. Но продължаваме да си поддържаме връзка. Според мен приятелите не са такива, които трябва да са еднородни, да са твое копие, за да са разбирате. Те са приятели точно затова, защото всеки е различен и има свое мнение по дадени въпроси. Трябва да се обсъждат нещата, всеки да си каже своята гледна точка, без караници и агресия. Това са приятелите! Но не искам да ги изброявам поименно, защото наистина са страшно много и мога да забравя някого.
– Известна е любовта ви към моторите! Кога и как се влюбихте в тях?
– Ооо, това е дълга тема! (Смее се). Още много малка бях. Сигурно съм била четвърти-пети клас, или дори по-малка. Тогава в нашия квартал „Лозенец“ Южният парк още беше чисто нов. Алеите му бяха много равни, широки и не толкова населени, колкото сега, защото „Лозенец“ си беше краен квартал. В махалата бяхме тайфа от три групи – големи, средни и малки, аз бях от средните. В един момент някой от по-големите докара отнякъде един мотор „Верховина“. Малко моторче, което беше много популярно навремето. Мнозина от компанията го караха и на мен страшно много ми хареса, включително как мирише мотора (смее се), а то е много интересно и специфично, хем на бензин, хем на изгорял бензин. До ден днешен това ми е любимата миризма, на машина! Тогава обиколих по-големите от компанията и започнах: Искам да ме научите, хайде да ме научите! Те ми обясниха: Сядаш тук и правиш това и това, за да потеглиш. Няколко пъти пробвах и потеглих. Но никой не ми беше казал как да сменям скоростите и само на първа обикалях по алеите. Адски ми хареса! Дотогава бях карала само колело и бях спец на велосипедите, карах ги дори без ръце. Но като се качих на върховната „Верховина“, миризмата на мотора, подухването на вятъра, толкова ми хареса, че ми стана като фикс идея да имам моя машина. Като се прибрах вкъщи, веднага казах на майка и татко, че искам мотор. Те отсякоха: „Как?! Мотор ще ти купуваме! Ти си още малка! Ти ще се пребиеш!“. Никога не ми купиха, разбира се. Впоследствие, като поотраснах, се запознах с много моторджии, това вече на „Кравай“. Те имаха големи, мощни машини. И на тях се молих да ми дадат да покарам. Но те казваха: „Как ще ти дадем, ще ми счупиш мотора, ще паднеш, ще се удариш“.
– Кога се научихте да карате?
– Днес да се науча, утре да се науча, то минаха години и все няма време! В един момент си казах, че това е моя супер съкровена и стара мечта и ако не взема мерки, тя ще си остане неосъществена. Сигурно някъде преди 11-12 години си казах, че ще намеря време и ще го направя. Защото то си е ангажимент, трябва да си в София, да посещаваш курсовете в определения час и т.н. Отделих си един-два месеца, записах се на курсове, започнах от книжка категория А/В, изкарах и за мотор и съм супер доволна. Книжката взех от първия път, а мотора го купих още преди да взема изпита.
– Какъв управлявате сега?
– Това ми е четвъртият мотор. В момента карам „Ямаха Страйкър“ 1,3. Много съм доволна и това ми е любимият от всичките, през които съм минала. Това е моята машина, защото и визията му, и начинът му на вървене са перфектни! Първият ми мотор беше „Стрийтфайтър“, но аз карам с рокерски дрехи и той не ми отиваше на имиджа, защото такъв мотор изисква по-моторджийски екип, като за пистарската мода. Докато аз шофирам с чопърския екип, повече рокерия. Изпадна ми като по поръчка, намерих го чрез приятели. Още като го видях на снимка си казах, че това е моят мотор.
– Имате ли някой специален момент във вашата кариера, който няма да забравите никога?
– Имам много и най-различни. Даже в живота, където и да ида, хората ме разпознават, радват се и ме поздравяват. Дори когато отивам някъде, където почти няма хора, пак ме спира някой. Случвало се е да отида в някоя затънтена хижа, а хижарят ме разпознава и започваме приказки. Няма място, където да се скрия! Случвало се е, когато живеех в Лондон. Там имам една случка, която няма да забравя никога. Веднъж бях много депресирана, много ми беше мъчно за България. Бях седнала в „Хайд парк“ с кучето на една пейка и се бях затъжила. Както си седях там умислена, изведнъж пристигна някакъв клас от Английската гимназия в София. Така ми оправиха настроението! Все едно слезе ангел на земята. Толкова ми стана хубаво и приятно. Изкараха ми такава енергия тези деца, сякаш си бях в България. Аз си обичах и английския живот, но тъгувах за България, защото човек не може да е змей с две глави, поне аз не мога. Тогава може би разбрах, че искам да се върна, че не мога да живея на друго място, защото тъгувам за родината. Когато се прибрах тук окончателно сигурно преди 15 години, усетих, че съм взела правилното решение.
– Кое беше най-голямото изпитание в живота ви?
– Те са хиляди. Животът постоянно ти изпраща изпитания, с които трябва да се бориш. Защото това е животът – една борба. Мислела съм за хората, на които всичко им е наред, всичко им е поднесено на тепсия. Ако нямат стимул да се борят, често се сблъскват с други проблеми. Или пият антидепресенти, или търсят щастието в дрогата, или стигат до психоаналитици. Това е, защото не са намерили причината за своето съществуване. Парите и дрогата не дават щастие, то е да откриеш себе си и добродетелите си. Всеки човек има талант, просто трябва да го намери, но не става само с ядене, пиене, спане и безхаберие. Трябва да търсиш себе си.
– На колко години стана дъщеря ви Куин-Мелина? Наследила ли е от вас музикалния талант?
– Сега започна 16. До преди три години тя пееше страхотно! Имах големи надежди, че ще започне да пее. Но в пубертета й мутира гласът, тя сега не си го харесва и спря тотално. Надявам се след време, като й се понамести гласът, да продължи, защото има невероятен усет. Преди време бях направила група, в която обучавах деца да пеят, тя идваше там и беше супер щастлива. Беше научила, без аз да знам, една френска песен, която я изпя едно към едно, без да знае езика. Песента беше на Индила. Така приятно ме изненада, че останах с отворена уста! Детето пя година и половина перфектно, но изведнъж каза, че не иска и спря.
– Куини има ли и други таланти?
– В момента се занимава с рисуване, тя се справя много добре. Учи приложни изкуства. Влезе без никакви връзки. За мен да влизаш някъде с връзки не е достойно, защото ще излезеш професионалист в дадена сфера, а нещо ще ти липсва.
– Предполагам, всички я знаят като „дъщерята на Милена“, това може да помага, но и да тежи?
– Да, може и да пречи. Например част от ЛГБТ обществото я бяха нарочили и почнаха да пишат глупости по нейн адрес, което не им прави чест. Аз я държа далеч от тези работи, за да не я стресирам. Но не може едни хора, които претендират, че искат да осиновяват деца, да се нахвърлят така срещу едно невинно дете. Това е грозно. Детето трябва да си е дете и да израсне в правилна среда, да види всички гледни точки и като порасне, само да реши какво да прави с живота си.
– Имала ли сте покани да влезете в политиката?
– Имам. Понякога ми се е искало, но съм на кантар, защото моите фенове са от различни партии и ако вляза някъде, ще има хора, които ще се дистанцират. Музиката идва от сърце и не трябва да се скарва с политиката. По принцип във всяка партия има по нещо хубаво, поне на думи, като махнем това, че много хора са в политиката, за да правят далавери. Жалко е, че нищо не се прави за хората, че не се дава дума на народа. Народът трябва да казва, такава партия искам аз, а не да се плюем и караме с другите.
– Песента ви „Робърт“ на англичанина Робърт, с когото живяхте заедно ли е посветена?
– „Робърт“ е посветена на един Робърт, когото срещнах в Лос Анджелис през 1991 г. След това съдбата така реши, че се запознах с друг Робърт, за когото се омъжих в Лондон.
– Поддържате ли връзка с него, чувате ли се?
– Почти не, по-скоро дори изобщо не се чуваме.
– Имате ли приятел в момента?
– Имам, да. Но предпочитам да не говоря много за личния си живот.
