Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
Казват, че не много интелигентните хора не могат да вършат две работи едновременно. И още по-лошо – не могат да мислят за две работи едновременно. А на българските медии се струпа много. От една страна, терористичната акция на „Хамас“ ги тласна нормално към оплакване на жертвите от израелска страна и гняв срещу терористите. И дотук.
Когато Израел пристъпи към изпълнение на заявените от премиера Нетаняху действия към пълното ликвидиране на проблема „Хамас“ и вероятното изравняване на Газа със земята,от цивилизования свят дори заваляха опасения, че това може да не е адекватна реакция и предупреждения, че може да се стигне до огромен хуманитарен проблем, медиите объркаха конците.
Сложно им беше да мислят… сложно. Една телевизия реши проблема по най-лесния начин – дава думата на всеки, който претендира, че поне е прелетял някой път над Близкия изток и вече е експерт. Един такъв експерт съобщи на публиката истински донос: палестинците имали много висшисти, но те били изпратени да учат в социалистическите страни от марксистките терористични организации. Кадрите на тези организации се обучавали в лагери в долината Бекаа. Жителите на Газа сами си избрали това ръководство, което е извършило нахлуването в Израел и сега трябва да си понесат последиците. Найс, а? Ценни съобщения… И какъв призив!
Ами нали искате двете мнения? Така е, но тук между хаотичното подреждане липсва мнението на такива световни институции като ООН и ЕС, а дори и позицията на Държавния департамент на САЩ, в които има нюансирани напомняния докъде може да се стигне и къде да се спре.
Жителите на Газа са в положението на граждани от вражеска територия, въпреки че Израел не признава дори арабското и международно признато название на тази зона. През 1987 г. в Ивицата Газа избухват масови протести срещу окупацията, които се разпространяват по всички окупирани територии. В тях участват предимно млади хора. Срещу тежко въоръжената израелска армия и полиция те използват камъни и прашки.
През януари 1988 г. избухва най-ожесточеното въстане в окупираните територии, наречено „Интифада“. Светът е потресен от телевизионните репортажи, които показват как израелските войници трошат в скалите ръцете на палестинските момчета. Под натиска на въстанието бе съживена идеята за провеждане на международна конференция по Близкия изток. САЩ вече не бяха против. Йордания прехвърли политическата отговорност за окупираните територии върху ООП. Извънредната конференция на Палестинския национален съвет в Алжир провъзгласи независимостта на новата държава Палестина със столица Йерусалим, готова за съжителство с Израел, което по същество бе признаване правото на еврейската държава на съществуване. В политическа декларация бе осъден тероризмът.
Ако днес Израел си поставя за цел да изгони цялото двумилионно население на Газа в изгнание, той ще се сблъска със съпротивата на тези хора да напуснат родината си. За да се добие известна представа за техния характер, ще цитирам палестинския поет Махмуд Даруиш:
„Съдията му казва: признай ни, признай нашето знаме, когато сме радостни, радвай се с нас, когато сме опечалени, тъгувай заедно с нас. Промени името си, промени нацията си, промени цвета си, промени кръвта си. Героят мълчеше, а съдията помисли, че той размишлява . И пожела да узнае какво мисли той след това привлекателно предложение.
Съдията му каза: кое е твоето знаме ?
А той му отговори – палестинец.
Съдията го попита: коя е твоята цел ?
А той му отговори – палестинец.
Попита го: коя е твоята религия, партия?
А той – палестинец !“
Каквото и да стане сега, каквито и заповеди да издаде премиерът Нетаняху, той в скоро време ще бъде пометен от премиерското кресло. Израелският народ няма да му прости, че допусна такава катастрофа с тяхната национална сигурност. Каквото и да направи за отмъщение в Газа, няма да му простят
А кой може да поведе Израел към траен мир и сигурност? Тук съм категоричен – само някой от легендарните израелски генерали. Както стана и с Ицхак Рабин, и с Ехуд Барак, оглавили кабинети и повели страната към мир с палестинците. Както стана навремето и с Моше Даян, генералът, станал министър на външните работи и един от архитектите на мирния договор с Египет. Само генералите знаят цената на удържаното със сила надмощие на Израел. Само те познават своя противник. Само те могат да предвидят колко несигурност и кървави жертви вещае бъдещето, ако не се опира на справедлив мир, даващ шанс и на палестинците да живеят достойно в своя държава. Пак само генералите, именно поради своята бойна слава, която прави безпочвени всякакви обвинения срещу тях в мекушавост и отстъпчивост могат да вземат решения в полза на мира.
И още нещо, което се разбира много добре от умерените палестинци – само генералите, превърнали се в национални герои за израелския народ, могат да гарантират спазването на едно мирно споразумение. И най-накрая именно те в края на своята бляскава кариера искат да завещаят стабилност и сигурност на своя народ. И тук идва проклятието на израелските политици. Обикновено, когато трябва да вземат изключително важни за сигурността на страната решения, в страната се насрочват извънредни избори. Така Ехуд Барак, който бе отишъл твърде далеч в отстъпките си пред палестинците, загуби изборите. Заради това проклятие Ицхак Рабин бе убит от десен израелски ултранационалист. Ариел Шарон, преминал от крайна войнственост в лагера на миролюбците, се разболя и почина.
Парадоксите са само привидни. Те са продукт на специфична политическа обстановка. Траен мир в Близкия изток ще донесе онзи лидер, който докаже, че и проклятието е само низ от случайни съвпадения.
И в деликатната област на местните избори в България се натъкнахме на редица парадокси, породени от зависимите медии и коментатори (социолози, политолози), които се престараха в създаването на една фалшива картина на уж битка, на уж противници, на уж прогнози и т.н.
Ето някои от тези парадокси:
Колкото повече се оправдаваш, толкова по-виновен изглеждаш. Един от кандидатите за кмет на София дори се отрече от родителите си. Сега вече защитниците му мълчат по въпроса, става им неудобно.
Колкото повече се правят, че не те забелязват, толкова по-известен ставаш. Една кандидатка за съшия пост бе посочена от социополитолози, че няма никакви шансове. Медиите ги подкрепиха като я скриха от екрана. Неглижира я дори лидерът на партията, която я издигна. Това я направи толкова популярна, че вероятно ще отиде на балотаж. Ако въпросният лидер вземе, че се засрами и си подаде оставката, ще гарантира и спечелването на втория тур.
Колкото повече те лансират, толкова по-ниско падаш в истинските класации. Двама от кандидатите ги обявиха отначало, че те ще бъдат на финала и ги събират да водели дебати. Понеже няма какво да си кажат, доскучават като футболен мач на националния отбор.
Утешението им е, че ако отпаднат, ще ги изпратят в Брюксел като евродепутати.
