Режисьорът Теди Москов на 63: Измислянето е моят наркотик

Режисьорът Теди Москов е роден през 1960 г. в София. Завършва куклена режисура във ВИТИЗ (1985 г.) при режисьорката Юлия Огнянова и специализира драматична в „Академия Дарте Драматика“ в Рим през 1992. Основател и режисьор на театър „Ла Страда“. Между 1993 и 1996 г. снима 9 епизода от телевизионното шоу „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката“ в Монтрьо през 1996 г. Носител е на редица престижни театрални отличия у нас и в чужбина.

Женен е за актрисата Мая Новоселска. Двамата имат един син – Иван.

Интервю на Евелина ГЕЧЕВА

– Обичате ли да си правите равносметка около рождения си ден, г-н Москов? С какво ви зарадва отминалата лична година?

– Първата си голяма равносметка направих, като малко дете, докато падах от 3 метра височина от едно дърво. Падайки си казвах: „И да умра, какво толкова! Живях чудесно, случих на възхитителни родители, имах верни приятели, а игрите ми на улицата бяха страхотни. Стига ми толкова! Какво по-хубаво би могло да ми се случи от тук нататък? Сбогом на всички! Туп! Ох! Край!“.

Но тъй като в момента давам това интервю, явно или съм оживял след падането, или сега съм в отвъдното. Това отвъдно не ми прилича много на Рай, но не е и ад. Колкото до въпроса ви, от години съм изпаднал в перманентна равносметка. Всяка моя крачка, всеки мой дъх, всяка дума тълкувам като резултат от тежки натрупвания, които или са подсъзнателни, или съм ги забравил, какви точно са били, но от тях идва всичко. Сега съм на 63 години, обаче, ако ме питат на колко съм, казвам – между 6О и 70. Това е чудно извинение – какво искате от „стареца“? Я го оставете на мира! На млади момичета пък казвам, че съм още по- възрастен, за да нямат каквито и да било очаквания, за „онези смешни движения“, вследствие на които се чуват стонове, а понякога се раждат и дечица. Та, благодаря ви, подсетихте ме да направя това интервю под формата на равносметка! Като погледна назад, се чувствам спокоен и от артистичните си дела, и от чисто човешките. Колкото до отминаващата година, творчески тя беше и лека, безтегловна, и тежка. Поставих 3 пиеси в София, Русе и Стара Загора, а със студентите си в „Театрален Колеж Любен Гройс“ работих по още 2. Няма аз да давам оценки за работата си. Важното е, че тя ме остави изнемогнал, обаче щастлив. Изпитвам радостната умора на лекоатлет след финиш. Разбира се, не подскачам и не размахвам ръце от възторг. Около рождения си ден си мисля за някакви мемоари в шеговит стил с идиотското заглавие – Афтобиогравия. Погледна ли назад, си казвам – свършил съм си работата. Но свършената работа – срам за майстора! (лична трансформация на народна мъдрост).

– Казват, че театърът е като наркотик и никога не можеш да се отървеш от него – така ли е според вас?

– Измислянето е моят наркотик. По-скоро мое заболяване! Друга неизлечима болест ми е, че изпитвам стръвно желание да забавлявам околните, независимо къде се намирам – на сцена, в автобус, в поща или на зъболекар. Разсмивал съм пътен полицай, спрял ме за проверка и той се смили. Веднъж дори разсмях една вдовица на погребението на мъжа й. Не се гордея с това. За наркотика на театъра – не знам, защото аз не правя точно театър. И не знам как се прави. По скоро правя своеобразен „турлюгювеч“ от много сценични, а и не само сценични изкуства. В спектаклите си съм използвал рисуване, прожекции, кукли и джаз оркестри. Жива кокошка също е участвала под моя режисура. Отглеждахме я в в зимната градина във фоайето на смолянския театър. На сцената, когато прожекторите блесваха в очите й, тя се вцепеняваше. Един актьор трябваше лекичко да я подхвърли и тя да подхвръкне малко, но кокошката въобще не размахваше крила и тупваше като торба пясък на пода. Разбира се нищо не й ставаше. В спектакките си никога не съм ползвал дословно текста на пиесите. Един път дори разиграх в епизод и предговора към пиеса на Шекспир, от която пък оставих съвсем малко. Иди го диагностицирай! Трябва да си намеря специално квалифицирани „театрал-психиатри“. Сценичната треска съществува като болест, защо да няма и „сценична психопатия“?

– От създаването на „Ла Страда“ изтече доста време, как ви изглежда този проект днес – обичате ли си го все още?

– Театър „Ла Страда“ беше бягство от една скучна територия. Да я наречем условно – държава от тоталитарен характер – „Театрия“, със свиреп диктатор – К.С. Станиславски (създателят и теоретикът на психологическо-реалистичния театър). Границите й строго се охраняваха от „цивилни театроведи“, но ние ги прескочихме. Бягството ни от държавните грижи създаде доста неочаквани трудности: лишихме се от твърда заплата, здравни осигуровки, платен отпуск и стаж за пенсия. Но пък освен притегателен център за нетрадиционна публика, театър „Ла Страда“ беше и джаз клуб, в който свиреха най- добрите наши джазмени. Всичко това се случи благодарение на Ганди – Пламен Тимев, основателя ни, и на художествения ни директор Стефан Янков. Ако обаче не бяха копродукциите ни с Военния театър под ръководството на Митко Тодоров, нямаше как да просъществуваме до днес! „Съществувкаме“ си кротичко и днес. Никога не сме се разпадали, но вече се казваме „Театър Улицата“.

– Изкушавам се да попитам същото и за „Улицата“ – шоу, любимо на поне две поколения. Връщате ли се към тази стара тръпка?

– Улицата не беше шоу, а „диагноза“! Артисти, полудели от усещането за току-що настъпилата свобода, се бяхме събрали, без въобще да знаем какво правим. Не бяхме наясно, какво точно искахме, но много го искахме! Сценарий нямаше изобщо. Носех на листчета, нахвърлени идеи и теми. Всички – от техници до артисти, сценографи, хореографи, оператори, композитор и режисьор се сливахме в едно същество. Многоглава не зла ламя, която бълваше забавление. Снимачната площадка се трансформираше в някаква своеобразна лудница. Единствен „психиатър“ ни беше бюджетът. Помощник му беше крайният срок за предаване на готовия продукт. Снимачният ден неусетно ставаше на нощ, при настъпването на която аз, изтощен, спирах снимки и… отивах на монтаж!? От многочасовия заснет материал, успявах до сутринта да извлека няколко полезни минути. Трябваше да ги имам готови, за да знам, откъде и как да продължа снимките на следващата сутрин. И недоспал, но пълен с енергия – пак отначало! Цялата тая „ненормалност“ бе подкрепяна от напълно нормалните шефове от БНТ – Нери Терзиева, Георги Кузмов и Хачо Бояджиев. Относно тръпката: Имам на видео всички серии на запис, имам и доста невлезли в сериите откъси. Но няма да седна да си ги гледам отново. От време на време ги пускам на студентите си или на младите актьори, с които предстои да работя, за да ги ориентирам за посоката, в която обичам да се спускам. Спускане по нанагорнище – странна работа!По-странно е, че все още се намират ентусиасти за такива малоумни дела, противоречащи на земното притегляне.

– Кое от творческите си отличия цените най-много?

– Блясъкът в очите на родителите ми, след някоя моя премиера. Или това, че някои хора ме спират по улицата, за да изразят обичта си към моята „Улица“- телевизионната. Този факт ми придава някакво особено значение – направил съм поне няколко души щастливи! Не са много, но аз никога не съм имал за цел да създавам масов ефект. В аптеките трябва да има лекарства и за по-редки заболявания! Не само за настинка! Адресирам шоуто си към сродни души. И ги намирам. Блазе ми! Други, лежащи на сърцето ми отличия пак са абстрактни и се състоят в поздравленията, лично изказани ми от фигури, като Тери Джоунс от комедийната група „Монти Пайтън“, от джаз пианиста Милчо Левиев, от майстора на киното Рангел Вълчанов. Един немски директор на театър ми каза, че предпочита моето чувство за хумор, пред това на Уди Алън. Аз не мисля като него, но това не ми попречи да бъда поласкан. Много обичам да ме „четкат“. Все едно съм обувка, ха, ха! Не казвам „подметка“, но всеки да си го тълкува както иска! А награди под формата на фигурки от позлатена тенекия имам много. Наши, чужди и регионални. За театър, кино и телевизия. Развълнуван бях от плакета, получен от президента на Италия за документалния ми филм „Преводачката на черно-бели филми“. На сърце ми е също „Златната роза“ на критиката от едноименния световен телевизионен фестивал в Монтрьо, Швейцария. Тя беше за „Улицата“. Със същото шоу бях класиран и на първи кръг на номинациите за наградите „Еми“, но това нашата преса не счете за уместно да съобщи. Имам и „Аскеери“, „Икари“, „Златно перо“, „Златна ракла“ и всички ги държа в гаража. Най-много се гордея с два ордена. Те са на дядо ми – професор Иван Москов, и са за храброст от Първата световна и от Балканската война.

– Кое е най-голямото ви житейско изпитание?

– Ужасната катастрофа в Германия, при която бях прегазен като пешеходец… Не помня нищо от нея. Събудих се на легло в болница, понечих да стана и с ужас открих, че не мога да помръдна дори някой от пръстите на ръцете си. Оказа се, че съм бил в 45-дневна кома и съм напълно парализиран. Движенията ми днес почти се възвърнаха, остана ми частична парализа на левия крак.

Друго голямо изпитание, но творческо, беше първата ми постановка в Германия, в гр. Дюселдорф. Аз – някакъв недоказал се чужденец, при това репетиращ с преводач! Немските артисти ме гледаха с нескрито подозрение, да не кажа – и антипатия! Ако Санчо Финци не беше до мен, провалът не ми мърдаше!

Но няма по-голямо изпитание, от това да гледаш представление на някой приятел, то да не ти хареса и ти да трябва да му кажеш нещо след спектакъла?! „Благодаря ти за спектакъла“ е най-долното измъкване от ситуацията. Имам още доста изживени изпитанийца, но са прекалено лични.

– Чудо ли е оцеляването ви в катастрофата?

– Това, че съм жив е дар от Бог! Катастрофата е дар от дявола. Те с Господ се редуват в съдбата на всеки човек. Самите лекари бяха учудени, че оживях и казаха на баща ми: „Не ние го спасихме!“.

– Какви други чудеса са ви се случвали в живота?

– Самият живот е едно чудо. Не моят – на всеки! Детството ми беше едно невероятно чудо. Роден съм, за да бъда дете. Всички други възрасти ме дразнят. Очаквам с нетърпение вдетиняването, присъщо на преклонната възраст. Пазя си играчките.

– Колко години сте творчески и житейски тандем с Мая Новоселска и как поддържате семейната хармония?

– Това е все едно да питате нотите „до“ и „ми“, откога и как поддържат съзвучието терца помежду си. Просто с Мая си звучим заедно и толкоз! Звучим си от ВИТИЗ от някъде около 1983 г. Колкото до семейната хармония, всяко семейство си има свой начин за поддържането й. Няма универсален метод. А ако не идва от само себе си, тя е фалш и лицемерие. Но дисхармонията също е вид хармония.

– Коя случка с нея помните като най-забавна?

– Мая винаги е забавна. И на сцената, и в живота! Но има специална случка в едно автокино. Мая мислела, че автомобилите, от които се гледа филмът, не са личните на зрителите, които са дошли да гледат, а са собственост на киното. Отворила вратата на една кола, влязла и питала: „При вас има ли свободни места?“. Хората я познали, засмяли се и я поканили.

– Синът ви Иван върви по вашия професионален път – давате ли му съвети или го оставяте да си троши главата сам?

По-често той ми дава съвети. Освен това пътят му си е негов. Различава се от моя. Той е филмов режисьор и обича да разказва истории, докато аз ги разрушавам. Той обръща внимание на красотата и композицията на кадъра, докато аз се интересувам само от това – лицето на актьора да се вижда и важното да се случва в центъра на кадъра.

– Имате ли време за внучките, на колко станаха те?

– Това е вътрешно-семейна тематика. Не смятам да я споделям, освен с близки хора.

– Вашата майка Рада Москова е сред онези творци, които вдъхновяваха нашето поколение. Кои нейни качества смятате, че притежавате?

– Може би част от интелигентността й. Наследил съм и любовта й към думите и стремежа й към доброто. Тя е лекар, и то добър, но предпочиташе да работи, не в болница, а в театър на мизерна заплата, само и само за да има тези два месеца лятна отпуска, която прекарвахме като диваци на остров Света Анастасия или по скалите около Райския залив край Созопол. А после и по тези на село Варвара. Обичта към свободата със сигурност съм наследил от нея. Не съм взел нищо от поетичния й талант. Спазвам стриктно съвета й „не се обиждай“, иначе щях да затъна в тинята от завист и омраза, в която газим всички театрали – „шляп, шляп артистите! Блатно колело“…

– Позволявам си да ви попитам, тъй като сме родени в една година – тежи ли ви възрастта или плюсовете са повече от минусите? Изобщо има ли такова нещо като остаряване?

– При мене има и не се дължи на възрастта. Започна твърде рано. Бях на 37 години, когато ме блъсна гореспоменатият автомобил и тялото ми отказа да ми служи, безотказно. Оттогава съм с чувство за старост. Започнах да разбирам Джак Керуак от романа му „По пътя“, който там се молеше: „Боже, спаси ме от безнадеждните дрипи на старостта!“. Иначе има много видове остарявания – духовно, телесно, умствено и те не се движат в един и същи вагон до една и съща крайна спирка и с еднаква скорост. Някои хора се раждат стари, други си остават деца до преклонна възраст…

– Какво според вас се случи и продължава да се случва в Народния театър, г-н Москов?

– „Случи се случка“. Предостатъчно говорих и писах по повод тази случка. Я не й придавайте толкова важност! Тя няма да остане в историята на изкуството. Някак си никой не спомена, че и мои представления бяха спрени от директор Донкин, че и аз не бях допуснат до работа от него. Само това ме дразни! Явно ме смятат за незначителен или за неподходящ за медиен скандал, към който журналистите имат хищнически апетит.

– Кое ви радва най-много в професията и кое ви вбесява?

– Радва ме, когато по време на репетиции успявам да „заразя“ артисти със себе си. Радва ме и ако те успеят да ме заразят със себе си и да си „подсмърчаме“ заедно. Да подсмърчаме от съпреживени емоции, не от покруса или хрема. Така репетициите се превръщат в нещо като „творческа карантина“. Колкото до яда, яд ме е на инерцията, в която са изпаднали доста от нашите актьори, но и я оправдавам донякъде. Особено тази в провинцията. Представете си само ежедневния им маршрут – театъра-вкъщи! Понякога става театъра-кръчмата- вкъщи! После, за разнообразие – евентуален секс с някого, разположен по този маршрут. Представете си също, че играеш един и същи тип театър с години! Едно и също, едно и също…Това води до механизиране на мозъчните процеси и до ръждясване на онези зъбчати колелца, които задвижват душата… Крайният резултат е самодостатъчност, апатия, липса на любопитство, подозрение към всичко ново. И някакво озлобление… Всичко това по-скоро ме натъжава, отколкото ядосва.

– Възпитаник сте на легендата Юлия Огнянова, откривате ли нейна професионална черта в себе си, за какво сте й благодарен?

– Тя не ни учеше на професия, а на морал! Когато започваше да рабори с някой нов артист, първо питаше за него – а той добър човек ли е! Тя ни преподаваше граматиката на един много рядък език, който нарече „език на изкуството“. Днес малко колеги говорят на него. Трудно е да си намеря събеседник, освен Лео Капон и още един-двама. Но тия, които говорим криво-ляво този език, имаме щастието, че поне част от публиката все още го разбира Юлия ни учеше да търсим движението в статиката, дълбочината в плиткото, сериозността в смеха. Искаше да създаде в нас – студентите й, някакъв „рентгенов поглед“, с който да надзъртаме под кожата на артиста, за да усетим невидимите „хрущяли“ на душата му. Разреши ни с Лео Капон да подписваме заедно спектаклите си още от ВИТИЗ и разви в нас усета към сътрудничеството и удоволствието от него, което продължава и днес… Бог да я прости! А аз съм твърде незначителен, за да притежавам някоя от нейните черти, и като творец, и като човек.

– Когато се чухме малко по-рано, казахте, че завършвате един сценарий. Тайна ли е все още той или можете да кажете за нашите читатели какъв е?

– Завърших го вече. Приготвих го за хасковския драматичен театър. Провокиран е от блестящата игра на Моника Вити във филма „Танго на ревността“. Той е на комедийния режисьор Стено от италианския неореализъм и е пълен с игрови ситуации. Струва ми се, че ще е нещо ново за мен и, дай Боже и за театъра ни, но не искам да го издавам. Работното му заглавие е „Принцеса в сеното“ или „Принцът и селянката“.

– Какво от работата ви в Германия остава като най-значимо, смятате ли този период за завършен или отново може да работите с германските си колеги?

– Имам поставени 15 спектакъла в Германия. Дипломирал съм и два класа в театралното училище в Хамбург. Водил съм и упражнения по клоунада там. Най-значимото от това, което ми се случи в Германия е, че си възпитах артисти и освободих неподозираната за самите тях лудост, която се оказа заключена вътре в тях. Накарах ги да заобичат и удоволствието, което трябва да върви редом с труда, който обичаха и полагаха при изграждането на ролите си. Заобичаха и импровизацията, която не е „хайде сега да си правим, каквото си искаме“, а е танц сред минно поле, стъпиш ли накриво- край! Не мога да окича някое от представлениещята си там с титлата „най“, но много държа на спектакъла си „Дом номер 13“ по Чехов в „Талия театър“ в Хамбург. Ковид прекъсна последната ми работа в Германия, предстои да почна пак. На тези, които се надяват да съм приключил там – не съм!

– Политическата ситуация у нас се определя от редица наблюдатели като сложна. Защо не ни върви на управници според вас? Или си ги получаваме такива, каквито заслужаваме?

– Много проста и обяснима е политическата ни ситуация: Нямаше нито лустрация, нито частична декомунизация, затова никой не знае кой от политиците, кой е всъщност и чия кауза защитава. Не играе ли театър, не говори ли, написан от другиго текст, не е ли точно обратното на това, за което се представя и на това, за което сме гласували за него… И така подмолни лица си плетат мрежите, с които ни оплитат. Не съм привърженик на теорията на конспирацията, но у нас има специфична такава на някакво нерацонално равнище. Необяснима химия привлича недотам чистите политици в нелогични химически съединения, а грандиозната лакомия на всички ги превръща в необясними съюзници. Причината, за това че не ни върви на управници е в същността ни. Така сме създадени, че ни е яд на можещите и не гласуваме за тях! А тези, които ги мързи да отидат да гласуват, нямат право на никакви претенции. Носталгията по диктатурата е плод на някакво мазохистично удоволствие от това да те потискат. Но това е тема на научен труд по народопсихология, в която не съм силен. Мен ме интересува психологията на изключенията, не тази на уеднаквените маси.