Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
Голям напредък в последно време бележи министър-председателят академик Николай Денков. Като проветри кабинета си от всякакъв мирис на служебното правителство, след като прерови всички чекмеджета, за да изчисти всякаква хартийка от своя предшественик, след като изговори всякакви заклинания срещу коварните замисли на президента Радев, след като посегна и на СЕМ… изведнъж се огледа и разбра, че трябва да свърши и нещо позитивно, което да подобри публичния му образ.
Така се стигна до откриването на ново средство в политическия арсенал – т.н. „футболна дипломация“. След като чрез „пинг-понг дипломацията“ Хенри Кисинджър постигна навремето тектонични геополитически промени в света, в международната политика стана шик да се използват нетрадиционни средства за решаването на много сложни и комплицирани ситуации.
Дойде времето и България да се включи в тази дипломатическа мода. Както написаха в медиите: „За първи път от месеци насам той (премиерът) и президентът Румен Радев застанаха рамо до рамо с усмивка на Мача на надеждата, организиран от бившия национал Стилиян Петров на 6 септември“.
На въпрос дали тези 50 минути са им стигнали да стопят ледовете помежду си премиерът отговаря: „Приемете разговора като подадена ръка, включително от моя страна, защото много пъти съм казвал, че институциите трябва да работят заедно. Много се надявам от другата страна да са разбрали този жест и тези нападки към правителството, които са абсолютно некоректни, да престанат“.
По-късно академик Денков даде и формулата, която трябва да сложи край на войната между двете институции: „Президентството и правителството да намерят своите общи каузи за страната и в тяхно име да загърбят различията помежду си“.
Много хубаво, прекрасно дори. Сега остава президентът да се покае за „некоректните нападки“, публично да се покае, може и в присъствието на цялото ръководство на сглобката плюс ДПС, все пак те са работодателите на премиера. Може и Галя от посолството. Ако Галя се съгласи, следва да се потърсят онези общи каузи на страната, без които държавата не може да функционира. Например определянето на новите посланици, които да заминат в чужбина. Това си е обща кауза отвсякъде, защото без подписа на президента никой от предложените рицари на дипломацията не може да замине. Така си е по закон, господин премиер. Пък и по този повод ще се затоплят отношенията на президента с госпожа Габриел, която ще е следващият ротационен премиер, дай боже всекиму. Все пак с нея по-трудно могат да си определят среща на футболен мач. Да не говорим, че и на мача трябва да присъстват поне стотина зрители, за да не се набива в очи невъзможната двойка в ложата.
За миг се поласках от мисълта, че премиерът е седнал във футболната ложа под влияние на моя коментар в миналия брой, където написах, че общественото му поведение не съответства на един джентълмен. По-точно написах: „Вие сте премиер и не можете да си позволите да игнорирате общественото мнение. Научната ви степен, осанката ви на учен човек още повече ви вменява в дълг да говорите истината по въпрос, който вълнува общественото мнение и поражда съмнения относно непорочното зачатие на вашата т.н. „сглобка“.
Дори да не сте го и прочели, аз ще си позволя да ви дам някои препоръки. Докато обмисляте кои са общите каузи, по които бихте могли да загърбите различията си с президента, ще ви напомня, че не вие можете да диктувате на президента условия, за да работите с него. Не забравяйте, че президентът е избран пряко от целия български народ – при това за втори път. Това му дава силата и правото да има мнение за всички въпроси, които засягат интересите на българската държава и българския народ. Не с подписи, не с документи и решения, а с мнението си. Помислете в какво положение заставете, когато се цупите на неговото мнение. А вие сте само назначен, г-н премиер. Може назначението ви да е доста хитро измислено, но това не ви помага, дори да се вдигате на палци, за да изглеждате по-висок.
Не ви харесва това положение може би, господин премиер. Съжалявам, но е малко късно да се присъедините към гладната стачка против тази конституция.
Единствената възможност да промените това положение е да промените конституцията и президентът да се избира от парламента. Тогава ще има други мъки – да се съберат нужните гласове за избора на всеки нов президент. Но със сигурност тогава президентът не може да коментира вътрешнополитически въпроси, а само да представлява държавата.
Така е например в Гърция, където президентът се избира от парламента, обикновено новите управляващи не успяват да съберат гласове за свой кандидат за президент и се договарят с опозицията да издигнат посочен от нея авторитетен и опитен кандидат. Например, когато Андреас Папандреу беше премиер, президент беше политическият му противник Караманлис, който никога не си позволи да се меси в работите на кабинета.
Имаме ли ние обаче политическата култура да приемем тази практика?
Не загърбвайте тези проблеми, господин премиер. Ако не искаме да подобрим функциониращите институции, нека поне да не дялкаме дървото на конституцията.
Големи сме ентусиасти, когато трябва да дялкаме, да режем, да рушим, без да мислим какво ще се получи след това. Ето сега се заговори за връщането на член Първи, като в конституцията се впише геополитическата ни ориентация и се забрани всякакво публично обсъждане на темата. Това го нямаше и в Живковата конституция. По-скоро ни насочва към Оруел и неговата „ферма“ на животните.
Нямам нищо против геополитическата ни ориентация, но ако сами не си вярваме и налагаме чрез забрани, сами всяваме съмнения в този избор. Ако в последно време има спад в нашия евроатлантически ентусиазъм това в немалка степен се дължи на престараването, мнителността и подозрителността на кресливите агитатори. Чакайте само да възродят и отрядниците, които бдят какво се говори по трамваите.
Посегнаха вече и на Желю. Неговата книга не казвала нищо ново , тоталитарната власт го обявила за дисидент, за да може да стане президент. Затова и всички свързани с изданието били репресирани и героизирани, за да получи Желю званието дисидент и да седне на президентското кресло. Там подготвя свалянето на първото демократично правителство. Излиза в пенсия и оставя отечеството на посткомунистите. Това се поднася не като мнение, а като обективна история. Очаквайте продължение.
Когато сринат и ролята на Желю, какво ще остане от нашата демокрация? Да се изтрепем ли?
А вие какво мислите, академик Денков?
