Джаз музикантите Александър и Константин Владигерови: Дядо Панчо щеше да харесва това, което правим

Интервю на Василен ДИМИТРОВ, за в. „Галерия“

Колоритните джазмени Александър и Константин Владигерови са внуци на гениалния композитор Панчо Владигеров и четвърто поколение музиканти от славната фамилия. Близнаците са родени през 1978-а – в годината, в която умира именитият им дядо, автор на рапсодия „Вардар“, първата българска опера, поставена в чужбина „Цар Калоян“, балета „Легенда за езерото“.

Детските години на Александър и Константин и тяхната сестра Екатерина (пианист и диригент) са силно повлияни от родителите ми. Първите изяви са на сцената на Младежкия театър в София. Там работи майка им актрисата Величка Чобанова-Владигерова. Бащата Александър Владигеров за тях е първият голям музикален авторитет, духовен и творчески коректив.

Близнаците са възпитаници на Националната академия, носеща името на техния прочут дядо, както и на Университета за музикални и сценични изкуства във Виена. Въпреки че попадат в меката на класическата музика, голямата им любов си остава джазът. Живеят и работят в австрийската столица повече от 10 години. Александър свири на тромпет, а неговия брат на пиано и кларнет. Създават със сестра си Екатерина „Трио Владигерови“. Концертните изпълнения на Владигерови е ретроспекция на фамилна музикална традиция с над 120-годишна история. Братята бяха сред най-аплодираните и разпознаваеми музиканти на международния джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“, чието второ издание се проведе в Боровец.

– Г-да Владигерови, участието ви на Международния джаз фестивал „Д-р Емил Илиев“ беше под лайтмотива „Веселите Владигерови“, както се казва и дискът, който представихте. По наследство ли се предава това купонджийско настроение?

– Константин: Прекрасно е, че с брат ми Александър можем да музицираме заедно. Разбираме се музикално и това води неминуемо до тази позитивност. Тя се ражда от натрупването на опит, съзряване и професионално израстване.

– Помага ли ви в музикално отношение това, че сте близнаци?
– Александър: Неминуема е тази силна връзка и енергийно поле, които съществуват на сцената между близнаци и братя. Ние го имаме още от утробата на майка ни. Усещаме се и без да се поглеждаме. И в живота е така. На сцената единият подхваща една тема, другият я продължава. В музиката така се разказват нещата много по-хубаво. Щастлив съм, че в Боровец успяхме да покажем различни стилове на сцената и можахме да споменем великите имена на нашите джазмени като Марио Станчев, Румен Тосков и Милчо Левиев, които вече не са между нас. Ние от тях всъщност сме се учили и знаем какво е да си на сцената, да влагаш емоция. Без нея не се получават нещата. Целта на музиката е да стигне до хората и те да усетят чувствата на музиканта.

– Важи ли за вас схващането, че близнаците се усещат интуитивно, когато са далеч един от друг?

– К. Като по-малки сме имали такива ситуации. Интуитивността е по-скоро в близкия ни контакт. Разбира се, понякога ти липсва най-близкият човек, ако не сме двамата заедно.
– А. Повече се допълваме с годините, бих казал. Чувството за трансформация е различно. Важното е, че свирим заедно.

– Дядо ви Панчо Владигеров щеше ли да хареса, че сте джазмени?

– К. Щеше да бъде щастлив от пътя, по който вървим. Със сигурност можем да бъдем и по-строги към себе си както той е бил към всяка нота, към всяко музикално изграждане на фразата, към тоновете, ако щете и към композицията. Има още много да се учим от него. Дядо Панчо е абсолютният гений във всяко едно музикално отношение и чувство. Убеден съм, че щеше да харесва това, което правим.

– А. Джазът неизменно е съпровождал дядо ми, който през 1925 година пише първата българска джазова пиеса и фокстротът, която аранжира и печели наградата на известната фирма за производство на пиана Ibah (при основаването й през 1794 г. и в продължение на почти един век произвежда и органи – б. р.). На фамилията Владигерови някак си му отива този свободен дух, който носи джазът. От днешна гледна точка като наследници продължаваме да вървим по този път.

– Значи джазът е закодиран във вас?

А. – Мюзикълите за деца, които е създавал баща ни Александър Владигеров, са изцяло върху джаза. Това неизменно се е предало и на нас.

– Случайно ли е, че в годината, в която дядо ви умира, вие се раждате?

– А . Има някакви знаци около датата 8 септември, когато е починал. Толкова много неща се създават в тази година  – 1978, когато сме родени. Братът на Панчо – Любен, го е надживял с 20 години. Той бе страхотен цигулар, музикант и солист. И от неговия талант носим.

– Какво трябва да знаят българите за Панчо Владигеров?

– К. Отдавна живеем в Австрия и там ни е направило впечатление една основополагаща традиция, предимно в архитектурата, изкуството и музиката. В политическите и училищните програми залагат много на традицията и на това, което имат. Още в най-ранна възраст на австрийчетата им се говори за Моцарт, другите велики композитори и личности. Произвеждат обаче и известните бонбони „Моцарт“. Хапвайки ги, децата започват от малки да се интересуват кой е човекът на опаковката.
Не казваме, че трябва да използваме същия подход, но е хубаво да намерим и нестандартен начин да почитаме големите имена в българската литература – като Иван Вазов, Пенчо Славейков, в изобразителното изкуство, в музиката…Та това са имената на нашата гордост, символи на България. Ето, предстои да отдадем почит на нашия дядо със специална монета по повод 125-годишнината от неговото рождение, но това не е достатъчно. За малките и подрастващите трябва да бъде измислено нещо необичайно, както е в Австрия. И след това да ги поемат учебните програми. Но е хубаво да си има някакви мостове, които да ги свързват.

– Самите вие виждате ли се като родители?

– К. Още не сме създали семейства и тази отговорност не я носим на плещите си. За всяко едно семейство, за всеки един отговорен родител и човек обаче най-важното е да направи детето си обичано и щастливо. В това отношение музиката е много хубав метод за възпитание и облагородяване.

– Колко назад сте проследили родословното си дърво?

– К. Четири поколения назад. Знаем, че в рода е имало още близнаци. Преди Панчо и брат му Любен по бащина линия се раждат момиче и момче близнаци. Много ни се иска да проучим рода по еврейската му майчина линия. Да можем да видим докъде назад във времето се разпростира. Идва от Одеса и е изключително интересна.

– В контекста на обтегнатите отношения между България и Република Северна Македония, какво e съвременното посланието на рапсодия „Вардар“, написана от вашия дядо?

– К.. Дядо Панчо се е опитал да направи химн, който да сплотява. Написал е рапсодия „Вардар“ още като студент, посвещавайки го на борещата се младеж в Македония. Неслучайно е кръстил произведението рапсодия. Музиката е начин за сплотяване и за мен това е пътят.