Петър КИЧАШКИ, пред в. „Галерия“
Масово у нас не се разбира социалната роля, която ни е отредена. Която сами сме си отредили. Оттук идват и наивните грешки и глупавите постъпки на редица хора, които претендират за участие на политическия терен. Просто не си дават сметка, че да си народен представител и въобще да си политик е социална роля в много различен порядък от това да си музикант, лесничей или шлосер.
В последните дни се завъртяха два скандала, които са функция точно на неразбирането на това каква е ролята на един политик. Първият казус беше с Вежди Рашидов. Той, знаете, пусна една цинична и грозна реплика за жертвите на насилие. Реплика, която беше увековечена от работещ наблизо микрофон и коства на Рашидов политическата кариера. Втората случка е с кадрите на депутата от ПП-ДБ и член на комисията по култура Христо Петров – Ицо Хазарта – който пее на участие по морето на фона на полуголи момичета, които танцуват секси около него.
В тези случаи става дума точно за непознаване на ролята на един народен представител. Вежди Рашидов е вече сигурно над 20 години в политиката. Бил е какъв ли не – общински съветник, депутат, министър, председател на парламента. За толкова години следваше да е научил нещо просто – да си политик не е като да си артист. Като артист можеш да кажеш и направиш всичко. Кръчмарският език и поведение даже биха могли да минават за чаровни в някаква степен, макар и никой нормален човек да не може да се съгласи с тезите ти. Но тежките цинизми и грозните маниери могат да минат за ексцентричност у един артист. Но никога не могат да бъдат възприети като нещо нормално у един политик.
Какво значи „ама той мислел, че микрофоните не работят“? И да не работят, така ли се говори? Още повече в парламента. Дори и да си мислиш такива безумия, мисли си ги у вас пред огледалото. Ти си народен представител, който говори с други народни представители в сградата на Народното събрание. Не си в кварталната кръчма да говориш със събратя по чашка. В социалната роля на квартален бохем можеш да кажеш всичко. В социалната роля на народен представител – не можеш. И това не е лицемерие, това е благоприличие. Това е уважение към ролята и сана, които са ти отредени от избирателя. Разбира се, ще се намерят и противници, и защитници на Вежди Рашидов. Но не е в това въпросът. Цялата работа е в това, че не може две десетилетия да си в политиката и да не знаеш какво и как може да се говори.
Същото е и с Ицо Хазарта. Макар неговият политически стаж да е далеч по-скромен, все пак е народен представител и член на Комисията по култура в парламента. След като си вече в тази социална роля, тогава зарязваш пеенето по кръчмите и кръшните танцьорки на твой фон. Няма как да има снимки на депутат, заобиколен с момичета като в стрийптийз клуб и това да не предизвика възмущение. Някой трябва да му каже, че той вече не е Ицо Хазарта от „Ъпсурт“, който може да се напие в национален ефир и да псува като каруцар. Което го е правил, впрочем. Той вече е народният представител Христо Петров. Знам, че не е много справедливо да не можеш да си и в двете качества, но за добро или лошо е така. Когато си част от голямата политика, това има своите плюсове и минуси.
Въобще, у нас няма познаване на социалната роля, която всеки от нас играе. Има мнозина, които го разбират това, но има и твърде много хора, които нямат този усет за реалността. Ето я разликата – един Азис е значително популярен, може би най-популярният български певец в момента. Но той си прави музиката. Занимава се с това, с което е добър. Няма го в парламента, не раздава акъл за Украйна, не обяснява как да се процедира с държавния бюджет. Човекът е важен, защото си тежи на мястото, музиката му се слуша и той е добър в нейното създаване. Това е социалната роля, която той сам си е избрал. Тя очертава параметри на неговото поведение, рисува кое е приемливо за тази социална роля и кое не. Излизането от тези самоналожени очертания би било проява на лош вкус или на елементарна липса на благоприличие. Но Азис явно осъзнава тази реалност и седи от своята страна на обществените процеси.
Обаче други изпълнители или популярни лица – инфлуенсъри, подкастъри, риалити звезди и други – искат да са известни, но и важни. Не просто всички да ги знаят, но и от техните решения да зависят съдбите на мнозина. Това е комплекс, който създава проблем. Защото един професионален политик, човек, който знае как работят механизмите на публичната политика, се занимава с това, не просто защото иска, а и защото може. Защото е инвестирал в себе си, учил е, трудил се е, развивал се е, за да има нужните компетенции и знания, за да променя и навигира политическите процеси.
Социалните мрежи създадоха криво огледало и фалшива реалност. В социалните мрежи всички гласове са равни – и на певеца, и на политика, и на инженера. Но само първият може да пее, само вторият може да кове закони и само третият може да построи сграда. Това, че гласовете им са равни, не означава, че са еднакви. Не означава, че имат едни и същи компетенции и умения. Не означава, че обществото има едни и същи очаквания към всеки от тях. В този смисъл равенството в силата на гласовете им не означава равенство в уменията и знанията им.
Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че ако си скулптор или музикант, ти не трябва никога да правиш друго. Напротив. Всеки може да се развива и променя, всеки може да смени социалната си роля. Но това означава да смени и поведението, навиците и привичките си заедно с нея. Иначе ще изглежда не на място и ще бъде непълноценен. Всеки камък тежи на мястото си. Не може да откажем да спазваме тази елементарна истина и да искаме да постигаме обществени успехи. Както се казва в книгата на книгите – кесаревото кесарю.
