Петър КИЧАШКИ, пред в. „Галерия“
В България, макар че впрочем не само, има две основни категории хора. Едните са от средностатистическо семейство, работническо или интелигенция – все едно. Нямат „вуйчо владика“. Нямат богати чичовци и дядовци, нямат успешни стринки и шуранайки.
Тия хора каквото имат са си го извоювали с пот на челото. Повечето от тях не успяват да пробият стъкления похлупак, с който са покрити. Успехът е много променлива величина и е обикновено много тясно пространство с твърде много хора, които искат да се наместят в него. А обичайната народопопулация на населеното място „Успехово“ е съставане преобладаващо от втората категория хора.
Знаете ги. Момчета и момичета, които са изтеглили цялата генетична лотария наведнъж. Родени я в наследствено богати фамилии, което в български условия се превежда като фамилии на висша комунистическа номеклатура, я имащи благоразумието да се сдобият с половинка от правилна фамилия (по любов, разбира се), я по някаква друга линия са попаднали в класата на „богопомазаните“. Това са онези, които получават всичко на готово просто поради факта на съществуването си. Вратите за тях са отворени навсякъде. Имат престижни образования, престижни кариери, бизнеси и политически успехи.
Въпросната втора група хора са такива, които считат, че светът им е наследство и съответно всичко им е позволено. Един такъв го видяхме наскоро с пистолет да стреля из София, разбира се от възголям джип, купен от тате. Друг такъв уби Милен Цветков. Надрусани и впиянчени лекета, които правят каквото си искат, защото са на когото трябва. Това е опасно и ужасяващо. А такива момченца и момиченца с хърбави мозъци и щърб интелект са тук, за да останат. Тепърва ще ги виждаме в повече и повече. Всеки иска да види детето си успешно, лошото е, че у нас под „успех“ се разбира да си тежък селяндур с комплекс за малоценност и бездънен портфейл.
Но спокойно, това дори не е лошата новина. Лошата новина е, че тези, лекенцата с джипките от мама и тате, са най-малкия проблем на клетата ни татковина. Далеч по-опасни са други. Едни зализани политикани, завършили престижни университети, имащи солиден бизнес осигурен по линия я на Държавна сигурност, я на някоя друга служба. Тези са опасните. Защото идват с претенцията за морална извисеност, за възвишеност на аристократи, които цял живот са хранени със сребърна лъжичка. Водени от собственото си неосъзнато нискочелие, тези люде могат да нанесат щети отвъд рамките на разумното и допустимото.
Истината е, че властта е там, където винаги е била. Елитът допреди 1989 г. – онези със специалните магазини, специалните жилища, специалните резиденции, специалното отношение – осъзна, че се е провалил и неговата социалистическа утопия се е оказала антиутопия. Но не си мислете, че те ще посипят главите си с пепел и ще се скрият из някое сумрачно кьоше. Не. Те, въоръжени с информация, контакти и огромен ресурс си легнаха комунисти и се събудиха капиталисти. Назначиха синчетата и дъщеричките си за милионери. За да не е съвсем прозрачно първо създадоха т. нар. „групировки“. Момчета с повече мускулна маса, отколкото сиво вещество, поеха юздите. С времето преддесетоноемврийският елит си ги отстреля – някои физически, други метафорично, за да започне да си прибира раздаденото. Богатството на мутрите им бе дадено, а който дава, може и да взима.
Днес, 34 години след края на режима, соцвелможите са още тук. Вече на дневен ред излизат внуците им, но все същата рода командва парада. Ако направим някакъв бегъл очерк, ще видим, че едни десетина фамилии кажи-речи държат, каквото има за държане. И не пускат ли, не пускат. Няма да се откажат от получените облаги, защото не са нито глупави, нито наивни. Овластиха се до степен на вакханалия, преядоха до повръщане, ама с пари не се преяжда като с пържоли. Мръвките ще преядеш с тях, пък ще ги повърнеш. С властта и парите не става така.
Казват някои, че децата не трябвало да носят отговорност за действията на родителите си. Едва ли има човек, който да е по-съгласен от мен с това твърдение. Но това правило важи навсякъде, извън политиката. Когато решиш да влезеш в политиката има огромно значение кой те лансира и от къде си тръгнал. Профанско е да смятаме, че това правило не важи в политиката. Извинете, но има огромно значение дали дядо ти и брат му са били „заслужили другари“, които са въртели разузнавателните служби на страната по соцвреме. Има значение особено ако ти си бизнесмен, станал милионер с успехи в технологичната сфера, докато въпросната ти рода е отговаряла точно за това в рамките на режима. Принципно говоря, не знам от къде ми хрумна тая метафора.
Но ако някой си мисли, че такова нещо няма значение, то този някой трябва спешно да си смени попрището и да не се занимава с политика. Когато успехът ти се дължи на сребърната лъжица и генетичната лотария, ти не следва да приемаш, че само заради факта на успеха ти хората ще изпаднат в телешки възторг. Успехът е ценно нещо, но дважди по-ценно е като си го постигнал поради умения и способности, а не поради наличие на правилен дядо. Да речем.
България има много кадърни хора, които се борят със зъби и нокти да постигнат благоденствие за себе си, близките си и страната си. Това са хората, които трябва да търсим и привличаме. Това са хората, на които трябва да се стремим да приличаме. Има такива. Има хора, които успяват въпреки обикновения си произход и липсата си на правилни роднинско-приятелски връзки. Те успяват заради качествата и уменията си. В управлението на държавата ни трябват такива хора. Самонаправили се хора. Такива, които знаят какво е да нямаш, защото тогава оценяват истинската стойност на имането. Трябва такива хора да потърсим и съм сигурен, че ако ги търсим ще ги намерим.
Заслужаваме най-после да скъсаме с грозните призраци на миналото. Чест и почитания, ама вашата трябва все някога да свърши. Защото докато старите родове си разпределят благата, за нас остана само да вършим работа. И да успяваме не по решение на ръководството. Възможно е и ще става все по-видимо и релефно. Колкото и старите мрежи да продължават със самовъзпроизводството си.
