Авторката и водеща на „Светът на здравето“ по бТВ д-р Неделя Щонова е лекар, специалист невролог. Специализирала е във Weill Cornell Medical College, Ню Йорк и Hôpital Européen Georges-Pompidou в Париж. Има защитен научен дисертационен труд към Катедра по неврология на МФ при МУ – София. От 24 години налага стандарти в съвременната здравна журналистика, базирани на научни факти и вдъхновява хората да осъзнаят потенциала и психичната сила на дисциплинирания ум.
Д-р Щонова е носител на множество журналистически награди, както по света, така и у нас. През 2010 г. в Стокхолм, в конкуренция с 22 страни и участието на водещи световни медии – BBC, Canal France International, Rai Uno, Rai Tre, The Times, Corierre della Sera и др., предаването на д-р Щонова печели голямата награда – златна статуетка и се превръща в номер едно медицинско предаване в света на тема захарен диабет за 2010 г.
Д-р Щонова е търсен и високорезултатен мотивационен лектор, редовен участник в редица корпоративни и вътрешно-фирмени обучения, интервюирала е някои от най-добрите мотивационни лектори в света. Участник е в експертни семинари и обучения, водени от световнопризнати авторитети днес.
Тя е консултант на българското издание на книгата „Краят на болестите“, написана от личния лекар на Стив Джобс – проф. Дейвид Ейгъс, и на „Надбъбречна умора и стресовият синдром на XXI век“ – бестселър от д-р Джеймс Л. Уилсън.
Д-р Щонова е автор и на бестселъра „Хвърчило към рая“, която 6 поредни седмици оглавява класацията Топ 10 на „Хеликон“ за най-продавани книги в България.
Съавтор е в три книги: „Болката и нейното лечение“, ръководство за брачно консултиране – „Аз и ти заедно възможно ли е това“ – заедно с проф. Румен Стаматов и „Факти, противоречия, дебати в диагностиката и лечението на сърдечните и съдови заболявания“ – 2016 г.
Омъжена е за архитекта Валентин Маринов, двамата имат едно дете, момиче – Лилия Сапфира.
Интервю на Надежда Йосифова за в. „Галерия“
- Д-р Щонова, откъде черпите идеи за „Светът на здравето“, така че винаги да присъстват важни, интересни теми и компетентни събеседници?
- Благодаря ви за думите и за оценката. Винаги се вълнувам от наистина големи, значими и смислени теми. Това е нещо, което през годините се е превърнало в автоматичен филтър при избора ми на теми и гости – съдържанието, с което ще ангажирам вниманието на публиката, тласка ли към осъзнаване, към смислен и пълноценен живот? То полезно ли е? Обогатява ли ни? Ще запаля ли искрички на вдъхновение в публиката? Защото информацията днес ни залива, а реално ние гладуваме за знание. Като автор и водещ искам да създавам съдържание, от което хората да черпят идеи за това как да останат здрави и във форма, как да се справят със страховете си, с живота, с болката, страданието и смъртта. Здравето е приоритет. Не толкова привилегия или даденост. То е дар, който трябва да обгрижваме и пазим всеки ден. Да поддържаме тялото си здраво е израз на осъзната благодарност пред създателя. И именно с това чувство на благодарност първо внимавам темата да бъде наистина социално значима и смислена и второ – гостът трябва да е добър, съхранен човек, с академичен профил, четящ, образован, знаещ и в час. Много съм прецизна и селективна при избора на събеседници и лични истории. Как ги намирам ли? Ами голяма част от тях са приятели и колеги. Намираме се взаимно. Щото се търсим. Освен това непрестанно, което означава всеки ден, обработвам големи потоци входяща, научно базирана информация – чета специализирана литература, метаанализи, полезна и достоверна медицинска информация. Ходя на курсове и конгреси. Имам огромен респект към публиката. И едно страхопочитание пред вектора на времето.
- Какво имате предвид?
- Нашето време на Земята е ограничено. И на един осъзнат човек винаги му се налага да приоритизира – каква информация поема, къде влага времето си, как и с кого го споделя, с какво ангажира своя ум, ден, живот. И ако публиката ни дава своето внимание, което е най-рядката и най-чиста форма на щедрост, чувствам изключителна отговорност пред избора за теми и гости. Старая се всеки ефир да бъде задълбочен разговор за дисциплината и отговорността, за смисъла на човешкия живот, за мястото на всеки един от нас в сложното устройство на света, за ролята на профилкатиката, правилните житейски избори и силата на човешкия дух. Всички сме толкова уязвими и внезапно смъртни, толкова много болка, тревожност и болести дебнат отвсякъде, тровят света. Толкова лесно е днес да бъдеш обхванат от нихилизъм, апатия, циничност, безнадеждност и отчаяние. И толкова много в мен има страст да се боря срещу това всичкото. Представям си всяко предаване, тема и гост като една камбана, чийто звън отеква в душите на хората. Затова и 24 години с цялата си любов и душа съм посветена именно на това. За всичките тези години съм разказала над 900 лични истории. За хора Феникси. Те всичките в началото, в точка „А“ имат сериозен проблем. Но не се срутват пред лицето на тоя проблем, не се предават, а в точка „Б“ от парещите въглени на мъката си правят нов път, по който тръгват още по-изправени, още по-силни и осъзнати. Това ме движи, когато си правя сценария за ефирите – надежда, че „Светът на здравето“ помага да открием мотив, с който да пресътворим живота си и да се справяме с трудностите по възможно най-градивен начин.
- Коя история на ваш герой от предаването ви е докоснала най-дълбоко?
- Всичките са ме докоснали. Сега снимах предаване за човек родопчанин, от Девин, с рак на стомаха, заради което неговият стомах е отрязан. Тоест той няма стомах, направена му е радикална гастректомия. Преминава през съответната терапия и преборва рака. И същият този човек, Карамфил, вчера дойде в едно отделение по онкология в „Уни Хоспитал Панагюрище“. Там в болницата, в коридора на онкологията гъмжеше от хора. За деня минаха 120 души. Карамфил пристигна от Девин заедно с един гайдар. И съвсем неочаквано, изведнъж, там в болницата се разнесе величието на родопската гайда.
Пространството в цялата болница се прониза от песента „Руфинка болна легнала“. Хората изумяха, лицата им се промениха, сълзите им бликнаха.„Мили хора – каза Карамфил. – Аз съм един от вас, аз съм като всички вас и аз имах рак, но го преборих! Вярвайте, че и вие можете! И сега за кураж и сили ще ви изпея две песни „Руфинка болна легнала“ и „Рипни, Калинке, да тропмиме“.“ И го направи. Пя там посред бял ден от цялата си душа и сърце пред 100 души из онкологичните коридора на болницата. А те милите хората, Боже, какво само излъчваха лицата им! Те се вълнуваха, недоумяваха, плакаха и се пронизваха с вяра! Никога не съм присъствала на нещо такова! Холивуд не зная дали може да създаде толкова болезнен и покъртителна филм… Вдъхновяващ и истински! Беше истинско представление за силата на човешката природа. За силата, кодирана в нас. Пред която сила благоговея и пред която имам огромен респект.
- Лесен ли беше изборът да учите медицина?
- Обичам балета, спорта и музиката, но винаги съм искала да стана лекар. От малка мечтая да бъда лекар, конкретно специалист невролог и да защитя дисертационен труд в тази област. Тоест да работя задълбочено. Науката дава уникално познание за фундамента и процесите в реалния свят и аз я припознавам като задължителна, неразделна част от културата ни.
- Какви са спомените ви от първите години като практикуващ лекар?
- Помня много ясно първото си нощно дежурство в отделението по неврология. Пловдив, Втора градска болница. Умирах от страх. Ами, ако дойде спешен пациент, в кома? Дали ще го спася?! Дали ще му сложа правилната диагноза, а терапия? Ами, ако умре в ръцете ми? Треперех. Тогава, шефът на отделението, д-р Луканов, един човек, когото обожавам и от когото съм научила много, ми каза: „Слънце, (той така ми казваше, Sunny) човек се учи да плува, когато го хвърлят в морето. С гледане от брега и в уюта на сушата няма да стане! Затова, сега те хвърлям в морето. Дерзай. Плувай!”. И ме хвърли! Няма такава школа, като спешността в неврологията и изобщо в медицината. Тогава се влюбваш в осъзнаването, че трудните дни и изпитанията са благословия.
Това те изгражда, усъвършенства, научава те да разчиташ на себе си. Само на себе си. И ти помага да видиш от какво си направен – от безхарактерност или от стоицизъм.
- А как направихте крачката си към олтара с мъжа ви Валентин?
- До 20 години аз само учех, спортувах, подготвях се за медицина, играех балет, свирех на пиано и завърших гимназия със златен медал. Срещнах мъжа си на 20 години, влюбих се в него, беше любов от пръв поглед и ето че един цял живот останахме заедно. Валентин Маринов, както се казва съпругът ми, е абсолютно уникален човек! Той е архитект, главен проектант на Гребната база – Пловдив и стадион „Пловдив“ – уникални спортни съоражения, богатство за града ни. Обожавам да тичам там, на Гребната база в Пловдив. Валентин е най-поливалентният човек, когото познавам. Има енциклопедични познания, занимавал се е професионално с 10 вида спорт, има повече от 1000 скока с делтапланер кара сърф, ски, играе тенис, рисува, пее, свири на акордеон. Той е човек с голяма душа и смела гледна точка за света. Научил ме е на много неща. Защото има ум, кураж и характер.
- Казвала сте, че съпругът ви не пропуска ваше предаване, той ли е най-верният ви фен?
- Да, така е. От самия старт на предаването – октомври, 2000 г., до сега, той гледа всеки ефир и го записва за домашен архив, на едни хард дискове. И не е само това – Валентин прави опис на всяко предаване, описва в едни тефтери, по минути, какви теми, гости и лични истории съм разработвала вътре. И винаги след ефира ми казва: „Трудолюбке, това са вече 24 години един цял образователен телевизионен университет, посветен на превантивната медицина и осъзната грижа за себе си. Как намирате сили, ваше величество, да държите все тази висока летва?!“. И се смее… А когато има забележки или критика, го слушам внимателно.
Обичам да чувам градивни коментари за работата си. Нямам проблем с егото, отдавана съм надмогнала излишната суета. Ако сбъркам нещо – приемам критика, вземам си поука и давам напред. Мисля, че човек така израства.
- Давате ли насоки на дъщеря ви – Лилия? Какви родители сте със съпруга ви?
- Само след няколко дни, в началото на юни, Лили става на 18 години. Иска да учи право. Валентин е любящ, либерален и благороден родител. Аз съм строга, взискателна и любяща мама. Ако трябва да изброя няколко неща, на които искам да я науча, то те са следните: Да изпитва вътрешна необходимост да бъде личност, да бъде добър и милеещ човек, да е любознателна, умна силна и изключителна. Да мечтае за правилните неща. Да е стабилна и устойчива. Да е в състояние винаги да отговаря за себе си, да изгражда характер. Да не залага единствено на външността, а да си поставя стойностни цели. Да не чака някой друг външен човек да я прави щастлива, а да разчита на себе си и да се бори за мечтите си. Да не се страхува от неуспехите. По възможност – нека е предпазлива, на дистанция от лошите хора и тяхната ограбваща, деструктивна енергия. Да е абсолютно убедена, че когато има проблем, това не е края на света. Искам да изградя в нея способности и вярата, че тя може да се справя с живота, с проблемите, с драконите и огнедишащите лами. Няма съвършени хора, но много старая се да запаля в Лили искрата на желанието да напредва всеки ден
Да се изгражда. Образова. Да е блага. И добра. Да расте с вяра, сила, търпение и страст, че може да достигне звездите и да променя света към по-добро.
- Ще ви върна назад във времето, когато сте живяла в Мозамбик, където родителите ви са били преподаватели. Какви са спомените ви и Африка беляза ли живота ви?
- В Мапуту имах две приятелчета – Марио и Фабио. Сополиви, усмихнати, жизнени и цветни. Все търсеха светлата страна на нещата. Не получаваха големи подаръци, таблети, измислени маркови дрехи и скъпи вещи. Не пищяха, не се тръшкаха, не мрънкаха, не негодуваха. Живееха някак безметежно, бедно, но животът им изглеждаше необяснимо магичен за мен. Фабио много рядко беше тъжен. Той се държеше така, сякаш всеки ден е невероятен ден. Той дори заспива усмихнат – ми разказваше майка му. Тя имаше сръчни ръце, умееше да плете ръчно красиви чанти от цветен сезал и беше щастлива след всяка изплетена фигурка върху чаната. Ето там, при тези деца и в онова детство сега искам да заведа Лили, за да й покажа онова чисто детско щастие в очите на Марио и Фабио. Те се радват на малкото, на простичките неща, на слънцето, на една купа с манго и на една изплетена цветна фигурка от сизал, без да капризничи и без да е подчинено на сложно разглезения ни консуматорски нагон днес. Ние имаме хиляди умения – летим в космоса, трансплантираме сърца и правим животоспасяващи вътреутробни операции на още неродени бебета. Но умението да сме добри и щастливи отвътре, в недрата, често ни е чуждо, изплъзва ни се. Не го владеем. Търсим го навън, но то е в нас.
А онова, което ще вземем със себе си във вечността, не е видимо, то не е нещо, което е вън от нас или предмет, който можем да докоснем с ръка. Може това да е простодушен наивизъм, но мисля, че истинският мир в душата и усетът за вътрешно равновесие са икзлючително ценни и са голяма част от изкуството на живота. И понеже питате, да – Африка беляза светоусешането ми с това. Кутийката със съкровища, която толкова често търсим във външния свят, не е там, вън, а е в нас. Щастието в нас, то е нещо мъничко, нещо интимно, побира се в изплетена цветна фигурка от сизал и в една купичка манго, споделена с любимите хора. Да се събудиш сутрин, здрав и спокоен и да застанеш с лице към океана. Нима това не е искрящо синьо щастие? Но винаги става така – осъзнаваме го едва когато вече е късно! И необратимо!
- За жалост загубихте татко си миналата година – болка, която остава завинаги. Какъв човек беше той и как искате да го помните?
- Моят синеок татко, най-прекрасният баща на света ми липсва до сълзи. Строг, любящ, взискателен, дори суров. Моят татко не ми е купувал всичко, което искам, но ме научи на ценности. И на това да се боря за мечтите си. Научи ме на труд. На дисциплина. На вяра. Баща ми е родопчанин. Баба Неделя го ражда зад една врата на къщата ни в Девин. И като всеки родопчанин, татко е с голяма, щедра, просторна, добра душа. Родопчаните са мъдри хора. Те усещат докъде е истината и къде започва фалшът. Татко ме научи да разпознавам това. Моя татко има „златни ръце“. Сам си е строил толкова много неща. И мен ме научи. Научи ме да обичам думичката „градеж“. Помня как умее да готви уникално вкусно да пее родопски песни, знае перфектно френски и португалски, танцува чудесно валс и танго. Моят татко е моят истински герой. Има треньори, които вярват в победата повече от играчите. Татко така вярваше в мен. И тази негова взискателна вяра изгради голяма част от моята самоличност. Татко ужасно много ми липсва, често плача за него и разглеждам фамилни албуми със снимки. Но той е с нас и живее в сърцата ни. Завинаги.
- Имате перфектна фигура, на какво се дължи – спорт, хранителен режим, или пък сте привърженик на многото новости в естетичната и пластична медицина?
- Благодаря ви за тези думи.Ами как? Всеки ден си задавам един въпрос – кое е онова нещо, което ме кара да се чувствам жива? И след като си отговоря – излизам, отивам и го правя. Тоест правя неща, които ме карат да се чувствам наистина жива и осмислена. Защото, мисля, че светът се нуждае от хора, които се вълнуват от истинските неща и имат съхранен усет към вярното. Има огромна разлика между „съществуване“ и „живот“. Правя така, че да имам съхранен усет към вярното. Пластичната хирургия и новостите в естетиката не ме вълнуват.
Според мен да остаряваш достойно и „вярно“, като катедрала, разкрасява много повече, отколкото опитите да спираш времето и гравитацията по смешен начини, като се превръщаш в гротеска на силиконова кукла. Това не е моята естетика. Ако си направя нещо, мисля, че ще бъда чужда на самата себе си. Което не искам. Намирам за далеч по-градивно да вярваме в собствения си умствен потенциал и да го обгрижваме всеки ден, отколкото да се залисваме в мощта на едни 500 кубика тук и там. Ето това, според мен, е безупречно чувство за стил днес – смелостта да си образован, умен, трудолюбив и естествен, а не да си елементарен, вулгарен, безпътен и „пластично известен“. Зависимостта към естетични вмешателства и „силиконови кофражи“ става видимо все по-обсебваща. Тази изкуствената красота ме плаши. Също както и изкуственият интелект. Животът е любов. И е истински прекрасен. Дори, ако навън е есен. Дори ако имаш тежка диагноза. Човек може да отглежда в душата си пролет. Като бивша гимнастичка и балерина, съм научена на почти железен режим по всяко време на годината. Никога не ме мързи. Реагирам незабавно, щом усетя кражба от добрата форма. Спортувам много – тенис, ски, плуване, фитнес, йога, пилатес, джогинг, танци. И внимавам какво ям. Никога през живота си не съм стъпвала на козметик. Нямам два излишни часа, за да лежа в някой салон и да ми вкарват комплекс витамини в кожата. Не вярвам в това. Вярвам в пет часа истински труд, а не в разкрасителни процедури. Предпочитам да се раздавам, да бъда полезна на хората, да уча, да хапвам правилно и да се движа много. Научила съм се да бъда умерена в храната, но истината е, че цял живот съм строга към себе си. Обучила съм се да водя живот на войник, на командос, отнасям се към себе си така, сякаш съм атлет, който трябва да тренира всеки ден и да бъде във форма. Всеки ден. И това не ми тежи. Харесва ми. То вече е част от природата ми.
