Интервю на Василен Димитров за в. „Галерия“
Един от най-обичаните български певци и музиканти – Васил Найденов, е роден на 3 септември 1950 г. в София. Завършва Строителния техникум „Христо Ботев“, а след това и Естрадния отдел на Държавната консерватория със специалност пиано.
Като солов изпълнител звездата му изгрява през 1979 г., печелейки първа награда на фестивала „Златният Орфей“, а песента от филма „Адаптация“ е обявена за „Мелодия на годината“. Популярността му расте с месеци. Почти всяка песен, която изпълнява Васко-Кеца, се превръща в шлагер. „Телефонна любов“, „По първи петли“, „Клоунът“, „Казано честно“, „След края на света“ са само част от хитовете в дългата му дискография. Докато чака своя звезден миг, Найденов работи като пианист и вокалист десет години. От 1969 г. е в „Златни струни“, а в началото на 70-те за кратко време се включва в оркестъра на Бисер Киров. Следват „Диана Експрес“ и „Тангра“.
Днес той е най-ангажираният български певец и макар и на 72 години, не спира да работи, има по няколко ангажимента седмично.
– Г-н Найденов, колко напред е запълнена програмата ви?
– Имам заявени участия и за следващата година чак, живот и здраве. Без да го обявявам и обикалям телевизиите, денонощно съм като на турне, защото работя седмично на три места – София, Варна, Бургас. За мен няма малки, средни и големи концерти. Това е занаят, в който трябва да се доказваш през няколко вечери. Понякога в малките клубове атмосферата е пет пъти по-истинска. Имал съм участие и в летни театри, спортни зали, стадиони, на площади, пред 18 хиляди зрители. Всяка вечер. Пял съм с Алла Пугачова 13 пъти подред и то в „Комплекс мира“ пред 36 хиляди в Русия. Даже не ги виждаш тези хора. Идват няколко по 2-3 часа по-рано. Непрекъснато откривам нови места за изява – по хотели, къде ли не. Все пак близо 60 години работя в този бранш. Щастливец съм, защото публиката продължава да идва.
– Ще записвате ли нов албум?
– Не планирам албум. Не за друго, а защото като изключим „БГ Радио“, отдавна почти никой не пуска българска музика. Преди една-две години се опитах с шефа на „Музикаутор“ – Иван Димитров, да помогна по някакъв начин, ако мога. Стигна се до парламента, до тъй наречената „културна комисия“, с която искахме поне официозите да бъдат задължени да пускат 30 процента родна музика. Отрязаха ни, че това с процентите било връщане към времето на Тодор Живков.
– А от творчески импулс не искате ли да направите нова песен?
– Ама аз като я издам тази песен, нали трябва да се завърти по радиата? А за да се завърти, трябва да се моля на редактори.
Аз това не съм го правил, когато съм бил на 20-30 година, сега на 70 много ми е късно да се уча. Имам достатъчно голям репертоар. Пея три часа, без да повторя песен. И хората ги пеят. Те затова и ме канят.
– Спазвате ли специален режим?
– Не съм много по режимите. Не се храня много. Не ям специални храни. Дори да напълнея временно, на сцената веднага падат килограмите. Пия си алкохол. Естествено, не се друсам. Внимавам какво правя преди работа. Плюс това имам проблеми – чисто здравословни.
Още в казармата бях обгорен в гърлото, и то много драстично – на 9 места, заради заболяване.
– По едно време ви бяха забранили да тичате на сцената заради проблем със сърцето. Как сте сега със здравето?
– Винаги съм имал проблеми със сърцето. Даже професор Чирков, с когото се познавах, а и други кардиолози, съм ги питал по тези въпроси. Следствие на техниката на дишане получих предсърдно мъждене и трептене.
Диафрагмата атрофира във времето и подпира сърцето. Оттам се нарушава ритъмът, ежедневно. Това е една от причините сърцето да излиза от ритъм веднъж, втори път, трети и става рецидив.
– Васко-Кеца носи ли кецове още?
– Нося трандафори. (Смее се.) Не мога да се похваля, че съм бил някакъв спортист. Станах популярен с кецовете след изпълнение с „Тангра“. С шефа на групата Константин Марков сложихме китайски гуменки за песента „Ако имаш време“ за „Младежкия конкурс за забавна песен“, която спечели голямата награда през 1978 г. Ужасените режисьори на телевизията се чудеха как да ни снимат, та да не ни се виждат много краката. По това време късата коса на Лили Иванова беше проблем.
Панталонът на Емил Димитров, който беше с пайети, бе проблем. Сложих обица в Белгия, където бях за Евровизия, и тя беше проблем. Даже преди снимки за телевизията ме питаха: „Махна ли я?“.
– След това изпълнение ли се появи прякорът Васко-Кеца?
– Може би, да. Не помня кога купих първите си кецове. Бая съм се майтапил, че когато започнаха да ги произвеждат у нас, не се сетиха да ми подарят един чифт заради тази реклама, която направих. От мен и от Косьо Марков тръгна модата. После и в СССР кецовете станаха популярни заради мен. Ходех в Русия на турнета за по 3-4 месеца. Така че трябва да имам претенции за въвеждането на тази обувка.
– След хиляди концерти за кои любопитни случки си спомняте?
– Много са. Партийният дом беше подпален от нашата група още преди да бъде официално запален по времето на СДС и промените. На въпросния концерт машините за пушек бяха допотопни. Стана така, че пердетата на сцената на партийния дом се подпалиха.
Наскачаха зад мен хората от УБО конфискуваха машината. Едвам го отървах момчето, което беше техническото лице. Отидох да го извиня.
С усмивка си спомням любопитна ситуация, свързана с модата да се носят сатенени панталони с цип отпред. А ние ходим отдолу голи, защото нямаме време да се обличаме, особено между първа и втора част на концерта. Гледаш набързо да сложиш новите панталони, сако и каквото носиш. Пред нас двама от публиката стоят мъртво пияни, единият ми крещи: „Я си закопчей дюкяна, веее!“.
– Срещи с кои световни звезди помните?
– Покрай работата с телевизията от Източна Германия имах шанса да работя с наистина световни звезди. Любопитна е срещата ми с Тина Търнър. В съблекалнята на спортната зала зад моята кооперация на „Витошка“, където се заснемаше една новогодишна програма, преводачката започна да говори на английски език. На гърба на огледалото, на 2-3 метра от мен за участие се подготвяше Тина Търнър. Пя преди мен. След време, бяхме в Източен Берлин, много често ходех да се снимам в телевизионни предавания. Та там се засякохме втори път с Тина Търнър. Тя си спомни концертите си в София и снимките за новогодишната програма.
Работил съм с Бони Тейлър за два концерта в НДК. Ходили сме й на рождени дни.
– С Алла Пугачова поддържате ли връзка?
– Не съм я чувал и виждал от доста време. Познавам я още преди да се омъжи за Филип Киркоров. С него поддържаме връзка. Той стана певец на годината покрай „Телефонна любов“. Даже бащата на Филип Киркоров ми е помагал с апаратура, когато сме били в Русия в грамадни спортни зали. И много пъти като идва в България, Филип се обажда. Събираме се след концерта да пием по някоя ракия и „Ритон“ идват. Богатството не го е променило, защото, когато става въпрос за много пари, повечето хора ставата различни.
– Има ли нещо, за което да съжалявате?
– Съжалявам дотолкова, че живея на колела като цирковите артисти – от град на град. А е хубаво човек да си види дома, приятелите, семейството. Много различни са понятията за това какво губиш и какво печелиш. Хубаво е, че се запознаваш с хора от различни професии, интелект, понятия за морал.
– А някога страдал ли сте, че не създадохте семейство?
– Това никога не ми е липсвало. Чувал съм от много хора, че родът им трябва да бъде продължен. Познавам толкова много хора, които са синове и дъщери на професори, на академици, даже и роднини, доста различни от тези, които са ги създали. От тази гледна точка, не съм много сигурен, че продължавайки рода, човекът, който ще създадеш, обезателно ще бъде изключително качествен. Даже, за съжаление, при тези най-богатите се раждат отрочета, които се държат доста недостойно спрямо родителите си. Получават наготово пари и слава, а те много променят хората.
– Израснал сте в центъра на София, какво дете бяхте?
– На мястото, където живеехме – на площад „Славейков“, нямаше къде да играем. Нямаше двор.
Играехме в градинката пред Народния театър и там се мотаехме. Започнах обаче да свиря рано на пиано – втори-трети клас.
– Случвало ли се е да ви изгонят от час по музика?
– Не, не бях някакъв гамен. Забавното е, че част от песните ми като „Междучасие“ и др., влязоха в учебниците по пеене на дечурлигата. И те ги пеят.
– Наследил сте музикалния талант от майка ви, но тя не е доживяла да ви види на сцена?
– За съжаление, когато почина едва на 41– скоро преди рождения си ден, стана така, че само след два месеца кандидатствах в консерваторията и влязох с пиано. Тя не доживя да види поне това. Беше й мечта да уча пиано. В осми клас бях избран за най-добър изпълнител на произведение на Шуберт. После станах частен ученик на музикалната гимназия. Майка ми поначало казваше, че не ставам за пеене, че грача. Поначало никога не съм мислил, че ще пея, защото майка ми беше певица. Пеех в групи, къде ли не. Правех го за удоволствие, а то ми стана професия. Така че хубаво е човек да има обща музикална култура, да разбира малко от инструменти, от аранжименти, да има вкус и отношение към поезия и текстове.
– Отраснал сте без баща, липсваха ли ви чисто мъжките му съвети?
– Баща ми почти не съм го виждал. Никога не съм живял с него. Даже когато почина и разбрах по-късно, нищо не изпитах. Можеше да кажа много по-красиви неща, но говоря това което е. Не е важно кой те е създал, а кой те е отгледал. Животът е много разнообразен и не трябва да го поставяме в някакви норми, защото те се променят.
– През голяма част от кариерата ви до вас беше вашият импресарио Ивайло, все още ли сте приятели?
– Иво започна да работи за мен много млад. Беше последни години ученик. Трябваше да замина за Русия след броени дни и трябваше да ходя при някакъв директор, за да го освободи и да дойде с мен. Беше му трудничко в началото. Този занаят създава илюзията за цветя и рози, но изобщо не е лесен. Този занаят отчуждава хората, когато се появят проблеми. С Ивайло сме си приятели.
– Наскоро се появихте отново с опашка след десет години.
– Не съм с дълга коса, просто не съм се подстригвал много време, пътувам непрекъснато. Понякога съм прекалено немарлив, а за професията ми е важна визията. Даже под нас е един от най-известните коафьори, но не си падам по фризурите. По-удобно ми е с ластик.
– Превърнали сте апартамента си в оазис от пеещи птички и цветя.
– Последните години започнаха да ми подаряват холандски орхидеи, 50 поне са в момента. Мога да подарявам и да продавам. Имам три папагалчета, а клетката е огромна и може да побере много повече, но са ми предостатъчни. Правят мръсотия за 500. Те се водят средни папагали – неразделки, живеят по двойки. Имам и две канарчета. Пееха повече, напоследък не.
– Приключва ли прословутият ремонт, от който се оплакваха съседите?
– Примирил съм се с този ремонт, че всичко е на кашони, като на битпазар. Не знам дали ще доживея да го видя завършен. Майка ми, когато беше жива, всичко беше подредено и по друг начин. А уж съм зодия Дева. Обичам реда, но не ме бива по организацията. Минавам в апартамента, правя се, че не виждам кашоните и продължавам нататък. Ако знаех какво ще се случи с ремонта, нямаше да купувам този апартамент. Стана едно помещение от три апартамента на етажа, отвори се пространство, но пространство с кашони. За майсторите мога да напиша дисертация, но не искам да започвам. По-скоро ще започнат да пускат българска музика по-радиата, отколкото да се оправим с ремонтите и майсторите.
– Заговори се, че колекционирате диаманти. Това хоби ли е или инвестиция?
– Глупости, имам диаманти, но не и колекция.
– Интересувате ли се от политика, гласувате ли?
– Допреди една-две години ходех да гласувам. Сега навръх изборите съм канен като коментатор в предаване на водеща телевизия. Не ми е по специалността, не съм юрист, не съм политик, но общи неща мога да кажа. Имам наблюдения. Често пея на най-богатите хора познавам се с много от тези, които са властимащи, а и от тези, които са били преди това. Идват в гримьорната. Някои са ми даже приятели.
В Народното събрание някой път и да влезе много читав човек – такъв, който силно иска да направи промени, то той няма да бъде обкръжен от такива, които по друг начин да реагират в нещата. Някои хора не са лоши в живота си, преди да се хванат на политическата игра, но когато влязат в този коридор, те са длъжни да изпълняват определени правила. Накрая резултатът е много по-различен от това, което очакваме. Работейки под прикритието, наречено политика, започват да играят и други нещица, дето на нас обикновените, тъй наречен електорат, много-много не ни отърва. Защото тези политици работят против нашия интерес. А всъщност те са поставени в парламента именно, за да работят за нашия интерес.
– Какво ви дразни най-много в неуредиците в България?
– Никога не съм бил държавен служител, макар че съм бил на щат, но както съм бил на щат, никога не получих пенсия. Защото се оказа, че пенсионните права са изгорели наводнени. При мен това не е проблем, материално. За моите колеги обаче е. Защото всичките не могат да имат 50 години музикален живот, то и никъде по света го няма. Колко са такива като Елтън Джон, Том Джоунс, Пол Макартни, Тина Търнър, „Роулинг Стоунс“?
Та, работил си дълги години на държавна служба, а архивът изгорял и държавата ни чула, ни видяла. Меко казано, това е тъпо. Още повече че става дума за не повече от 50-60 човека. Сто да са. И те не могат да дадат пенсия на тези хора. Само по себе си това е гавра с труда на хората, които са носили много пари на тази държава.
– Бихте ли пял на предизборен концерт, ако ви поканят?
– Не бих пял, защото времето на СДС отмина. Разни хора спечелиха много дивиденти от цялата тази работа. Не станаха нещата такива, за които пяхме и си въобразявахме. И това е не само мое мнение за огромно съжаление. Преди няколко дни президентът Петър Стоянов ни беше поканил с няколко човека да си говорим точно по тези теми. Записаха от национална телевизия. Говорихме си и за спомени и за най-големите митинги, като този на „Орлов мост“ и др. Част от тези ограничен брой хора бяхме поканени тогава на вечеря с американския президент Бил Клинтън. Бяхме в една кръчма до площад „Славейков“ – ресторант „Севастопол“. Та невинаги нещата стават такива, каквито ги искаш. В политиката това обаче рефлектира върху огромен брой хора, които очакват, надяват се, работили са за нещо по-добро. А аз винаги съм бил искрен в отношенията си с хората и публиката. Благодарение на нейната любов съм на сцената вече 50 години. Благодаря й!
