Интервю на Василен Димитров за в. „Галерия“
Популярният актьор Асен Блатечки е роден е на 22 март 1971 г. в София. Завършва с испански език столичната осма гимназия „Васил Левски“. Седи на един чин с вокалиста на рокбандата „БТР“ Атанас Бенев-Наско. Увлича се от рисуването и от спорта. Тренирал е карате и четири години е държавен шампион. Занимава се още с плуване, футбол, гребане и хандбал.
През 1996 г. завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Стефан Данаилов и с асистенти Илия Добрев и Ивайло Христов. Още като студент започва да играе на сцената. Участва в много театрални представления. Изявява се и като режисьор, а постановката „Вик за любов“ постига голям успех още след премиерата.
Филмографията на Блатечки е богата и започва през 1993 г. Сред запомнящите му роли са тези в „Стъпки в пясъка“, „Съдилището“, „Посоки“, „В кръг“, „Останалото е пепел“ – в ролята на банкера и политик Атанас Буров. Снимал се е в редица чужди и български продукции. Играе и в много популярни родни сериали – „Стъклен дом“, „Фамилията“, „Ягодова луна“ и др.
Блатечки има запомнящо се присъствие и като жури в риалити формати – в „България търси талант“, а в момента в „Като две капки вода“ по Нова телевизия.
Популярният актьор има две деца – Катерина от връзката с режисьорката Катерина Горанова, и Борил от красивата актриса и модел Диляна Попова.
– Г-н Блатечки, ставате на 52 години. На колко се чувствате всъщност?
– Спрях да си празнувам рождените дни след като навърших 30 години, но не от суета. Просто тогава направих последния си голям купон и след това не съм имал желание да отбелязвам личния си празник. Дори не се сещам да си организирам парти. Ще прозвучи инфантилно, но в интерес на истината от 18-20-годишен насам не усещам никаква промяна по отношение на това как се чувствам.
– С какво настоящият сезон на „Като две капки вода“ е по-различен от предишните?
– Първо – журито или „журето“, както му казват водещите, е много по-различно. Сезонът като цяло е много интересен и още по-положителен. Разбира се, и участниците, които са много важни за такъв тип шоу, са много силни.
– Кое е водещото при вашата оценка – артистичният талант, певческите умения, максималното доближаване или комбинацията от всичко това?
– При мен най-важното е изпълнението, то трябва да ме накара да се развълнувам. Което означава, че понякога може да не е изпято много добре, но образът да е направен вярно, да ме докосне по някакъв начин. Е, има случаи, когато пеенето е толкова брутално, че няма как да не предпочета добрия певец.
– Последният такъв случай беше с вашата колежка Яна Маринова, която откровено не се справи с образа на Майкъл Джексън, и вие не й спестихте критиката.
– Ние сме супер близки с Яна от много дълго време, работили сме заедно. Много се възхищавам на упоритостта й, на това, че тя наистина се хвърля. Наясно съм, че тя дава всичко от себе си. Сигурен съм, че е репетирала цяла седмица танците. Убеден съм, че е ходила на уроци по пеене, но понякога не се получава. Само че това шоу е едно забавление, като такова трябва да бъде възприемано. Аз затова се съгласих да участвам като жури. Никой не трябва да се взема прекалено насериозно.
Според мен нито един от участниците не е дошъл с целта да се състезава, с нагласата, че е най-добрият от останалите, просто е дошъл да се забавлява.
– Бихте ли излязъл на сцената като участник в шоуто?
– Не бих. Знам, че ще се излагам всеки път. Нито мога да пея добре, нито да танцувам или да имитирам.
– Е, вашият колега Христо Гърбов как излиза от всяка ситуация и забавлява публиката, независимо колко къса клечка му се пада?
– Гърбов е страхотен. Той може да си го позволи. Аз не мога.
– Изпадал ли сте в ситуация, в която да разубеждавате колега да участва, за да не се изложи?
– Не съм, ако има подобна ситуация, ще му го кажа. Аз съм си откровен човек.
– Вече имате ли фаворит?
– Харесвам всички участници в този сезон, но лично за мен най-добре се справят Тома, Владо Михайлов и Керана. Тримата чувствам, че са по-напред от другите. Освен изключителни певци, те са всъщност много артистични. Превъплъщават се много добре в образите. Даже с това пеене са едни гърди пред другите.
– Говорейки за актьорски превъплъщения, кое предизвикателство ви е било най-трудно от гледна точка на това да свалите или качите килограми, да извикате тежки спомени, за да изиграете убедително даден образ?
– С килограмите е лесно, не е трудно, правил съм го. Трудно ми е да изиграя роли на хора от село, близко до земята – земеделци. Просто нямам абсолютно никакъв опит с това. Четири години играх в едно представление като човек от село – в „Лазарица“, и от всичките 12 актьори аз бях най-зле от всички.
– Влизал сте и в образа на значима историческа личност – Атанас Буров в „Останалото е пепел“. Направихте ли задълбочено проучване научихте ли нещо ново за него?
– Научих много факти, които не знаех. Давам си сметка колко трудно е да се играе действителна личност, защото за час и половина филмово време, няма как да се представи плътно образът. Трябва да се избере някаква характерна черта или случка – най-силната. И пак няма да можеш представиш образа цялостно. Затова е нужно много повече време.
– Как гледате на това да бъдат правени филми за канонизирани български герои като Левски и Ботев? Какъв е добре да е подходът – може би документален с елементи на драматизация?
– Много е особена тази тема. Определено е нужно да се правят такива филми. Подходът обаче трябва да е изключително отговорен Ако се прави филм специално за Левски, Ботев, Раковски…,той трябва да е бъде направен с много пари, с изключително силен сценарий. Даже не знам към тези велики българи как трябва да се пристъпва, защото те са икони за нашата страна. Левски е българският Христос. Не знам как се посяга изобщо към такава тема. Винаги ще има разногласия.
В същото време може да се правят филми за по-малко известни български исторически личности, герои, извършили изключителни неща. Такива, за които имаме по-малко исторически сведения и съответно свобода за творческа интерпретация.
– Вашият ментор и преподавател в НАТФИЗ – Илия Добрев, е изиграл един от запомнящите се образи на Апостола. Разпитвали ли сте го за тази роля?
– Той много се гордееше с тази си роля. Бил е изключително млад, дали не е бил и студент, когато е играл в сериала „Демонът на империята“. Има един филм горе-долу от това време за Христо Ботев, изигран от Милен Пенев („Свобода или смърт“ – б. а.), също изглежда много убедителен. Имам един приятел американец – режисьор, който много се интересуваше от история. Разговорихме се за Левски и той ми сподели, че би искал да направи филм за Апостола на свободата.
В неговата глава това щяло да бъде нещо по холивудски, нещо от сорта на „Смело сърце“, да речем. И се чудя дали това не е някакъв ход – човекът, който няма никакъв сантимент към нашата история, да направи филм за велика българска личност.
– Какви са ценните уроци на другия ви важен учител в НАТФИЗ Стефан Данаилов?
– Мастъра ни преподаде най-основните неща в актьорската професия. Научи ни на първо място да бъдем добри хора.
Естествено, научи ни на занаят. На всичките тънкости в нашата професия. Научи ни на това да можем да общуваме, как да се живее в екип, което в театърът е най-важното. Това е екипно изкуство.
– Къде се чувствате по-добре – в театъра или в киното?
– И на двете места се чувствам много добре. Дават ми различни неща. Театърът носи контакта с публиката и то моменталния – дали се получава или съответно не се получава. Киното пък изисква да си толкова потопен в работата, че да свършиш всичко максимално добре. Защото, когато един филм е заснет и няма какво повече да се направи, това е всичко. То остава. И там нямаш право на грешки. Докато в театъра можеш да си позволиш, ако нещо не се получи, на следващото представление да бъде по-добре. Да си го поправиш.
– Филмографията ви започва през 1993 година и за това време сте играл и в много чужди продукции. Как се държат с българските си колеги холивудските звезди?
– Моите впечатления са, че най-големите звезди са най-земните хора.
Колкото по-дълъг е професионалният път на един популярен актьор, толкова по-нормално и земно се държи с останалите. Независимо дали общува с актьори, гримьори или хората от гардероба. Колкото по-бездарен или некадърен е съответната звезда в кавички, толкова по-надут и неприятен човек е.
– Карате мотор, дори сте признавал пред нашия вестник, че живеете пети живот след няколко катастрофи, все още ли сте така екстремен?
– Всеки, който тепърва ще подкарва мотор, трябва да мисли за себе си като за невидим. Трябва да кара така, че да предвижда всичко на пътя.
Защото все още нямаме култура да пазим мотористите. Все по-добре става, разбира се, особено тук в София, участниците на пътя са все по-внимателни, толерантни, но винаги трябва да се има едно наум.
– Какви поуки си извадихте след инцидентите на пътя?
– Показаха ми, че трябва да разчитам изключително много на себе си. А не на другите шофьори и техните реакции. Научиха ме да карам по-бавно. Никога не съм се удрял в друга кола, само да е ясно. Всичките ми катастрофи са ставали, за да не се ударя в друг автомобил, да го предпазя. Веднъж мен ме удариха с мотора. Трябва да се кара внимателно.
Навремето съм си правил експеримент за колко най-бързо време мога да стигна до Бургас. Имах една много хубава спортна кола и няма да казвам за колко време го направих. След това карах по абсолютно същия път, спазвайки всички ограничения, и разликата беше много малка. Тогава разбрах, че няма абсолютно никакъв смисъл от такова каране. И вече 5 години си карам нормално.
– По мотосъбори ходите ли, членувате ли в рокерски клуб?
– Не, но имам много приятели, които членуват. Ходих веднъж на мото събор и спрях, защото там е страшно. Трябва да имаш много здрав организъм, за да издържиш три дни. Иначе хората, които карат мотори, са много приятни. С тях можеш да си изкараш чудесно.
– Ако не бяхте станал актьор е можело да бъдете художник. Рисувате ли още?
– Много рядко, но от време на време ме удря желанието и рисувам някои неща. Портрети, етюди, пейзажи. Нямам някакъв определен стил. Обичам да рисувам всичко.
– Ходил ли сте на уроци, казвали ли са ви, че наистина имате талант?
– Да, ходех, баба ме водеше в Двореца на пионерите.
Бях съвсем малък тогава. Всъщност, нямаше места в този кръжок, но тя настояваше и подканяше преподавателя: „Вижте го това момче, погледнете го как рисува!“. В крайна сметка учителката се предаде. Сложи ме да стоя на нейното място. Явно съм имал някакъв талант, но не съм го развил.
– Някоя от татуировките ви правени ли са по ваша рисунка?
– Да, черепът е по мой проект, а моят приятел просто го сложи.
– Дъщеря ви Катерина от вас ли наследи този талант, за да учи архитектура?
– Мисля, че от мен наследи таланта за рисуването, от майка си взе математиката. Така съчета аналитичното с творческото. (Смее се.)
– Къде следва висшето си образование?
– Учи архитектура в университета по изкуствата „Метрополитън“ в Лондон. Трета година е вече. Още една й остава. След това ще прави магистратура. Много се кефи на тази специалност. Сама си избра специалността още в пети клас.
Питах я къде иска да прави магистратурата, май ще бъде в България. Няма намерение да остава в чужбина. Иска да се завърне в България, което също много ми хареса. Изненада ме. Не съм се й казвал какво трябва да прави. Според мен човек трябва да бъде свободен и сам да избира какъв да бъде животът му.
– Като по-малка не искате ли да тръгне по вашия път?
– Имаше някакви такива залитания.Дори е играла във филми. Избраха я да да бъде дъщерята на Патрик Суейзи, защото много си приличаха.
Тогава се видях с него, беше супер симпатичен човек. Дъщеря ми не го харесваше, защото той искаше да я гушне. Вика й: „Аз съм ти тати“. А тя крещеше: „Не, не, там е моят тати!“. Патрик Суейзи имаше много хубаво чувство за хумор и се правеше на патока Доналд Дък, за да я разсмее и забавлява.
– Какъв баща сте?
– Приятел съм с децата си. Винаги съм се държал с тях като с равни хора.
– Какво от вашите черти откривате в сина ви Борил?
– Физически много прилича на мен. Иначе сме доста различни. Той си е абсолютно самостоятелна личност. Искам да стане щастлив и свободен.
– Защо с майка му – Диляна Попова, избрахте да го кръстите така – за да бъде борбен или името му е препратка към цар Борил?
– И двете. Препратки към цар Борил по-специално не е имало, защото колкото и да е спорно какъв владетел е, той е бил на престола 11 години. А баща му Калоян – 10. Тогава обаче са били много сложни и трудни времена, да не отиваме назад в международната политика, взаимоотношенията с другите държави. Борил е супер готино българско име и на майка му много й хареса. Плюс това самият цар Борил се е казвал Борил Асен.
– А защо синът ви тренира жиу-жицу, а не карате като вас?
– Защото моят треньор замина за Щатите и там в Чикаго отвори школа. Мисля си, че Борил е много малък за карате – на 8 години. Жиу-жицуто много му пасва на натюрела и на физиката. Има време, ще започне сам да си избира заниманията. Освен това той тренира и плуване. Много харесвам този спорт и аз съм се занимавал, а Борил има данни за него.
– Помогна ли ви каратето за дисциплината в актьорската професия?
– Спортът е най-големият възпитател за оформянето на един човек, в изграждането на една личност и характер. Спортът те учи на абсолютно всичко, което после ти е нужно в живота. На упоритост, на труд, на лишения, на жертви, на победи, на загуби. Някак си това ми прави впечатление, че без да искам се обграждам с хора спортисти.
Като срещна даден човек и станем приятели, след време разбирам, че той е бил спортист. И то сериозно се е занимавал.
– Случвало ли се да бъдете предизвикван на бой, но да сте го избягвал заради уроците в бойните изкуства?
– Много пъти. Е, като много малък постоянно си търсех начини да се сбия някъде. Да докажа на себе си докъде съм се развил. Когато обаче започнах да тренирам карате, това много сериозно се обърна. Всички занимавали се с бойни спортове – независимо дали става въпрос за карате, джудо, самбо, бокс, жиу-жицу, в живота са най-миролюбивите. Гледат ако възникне проблем, да се реши с думи, малко да се поуспокоят нещата.
– В такъв случай какво може да ви извади от равновесие?
– Някакви неправди, тъпотии, случки с тъпанари, с агресори към по-слабите. Такива неща.
– Кое от наученото от вашите родители предавате на децата си?
– На най-важните неща – на любов към свободата, честност и доброта. Много се надявам и двете ми деца да бъдат добри хора да са щастливи и свободни. Това ми е най-важното.
– Загубил сте рано родителите си, как се преживява такава загуба?
– Не се преживява. Да, някак си свиква се да живееш с това, но не минава и ден, в който да не се сетя за майка ми и за баща ми. По някакъв малък повод, но все нещо си спомням за тях.
– В какви отношения сте с майките на вашите деца – Катерина Горанова и Диляна Попова? Има ли сега жена до вас?
– В нормални отношения съм и с Катерина, и с Диляна.
Да, имам жена до себе си и се чувствам щастлив.
– Интересувате ли се от политика, гласувате ли?
– Да гласувам. Имаше период, в който не го правех, в началото на промените. Да съм бил на 18-19 и упражнявах правото си на вот с доста ентусиазъм. После спрях, после отново започнах. И така на периоди. Моментът, в който осъзнах, че не подкрепям никого, започнах да гласувам отново.
