Броени месеци, след като на 23 май м.г. Емилия Радева навърши юбилейните 90, стана ясно, че голямата актриса прекарва последните си дни в старчески дом в центъра на София, пише “Галерия”. Трудно е да припознаеш в призрачното й лице някогашната Ледена кралица на българското кино и театър, както я наричаха заради хладното й излъчване, категоричния й характер и решителността. Възхитителната жена, чиито образ през 70-те години на миналия век красеше кориците на списанията и се продаваше отпечатан върху картичките на РЕП, е неузнаваема – тяло, стопено от болестта, блуждаещ поглед, с неистови усилия прави няколко крачки с проходилка.
Единствената й дъщеря, която живее във Франция, се опитала да се грижи сама за майка си, но това се оказало практически невъзможно. Внукът Леандър, също е твърде зает. Домът е луксозен, осигурява лекарско наблюдение и всичко необходимо. Намира се в близост до Стария еврейски квартал в столицата, където е минало нерадостното детство на родената в Радомир легенда. С постъпването си в него госпожа Радева рецитирала безпогрешно стихове и монолози от роли и дори изтекло клипче от художествената самодейност в дома, което беше качено във Фейсбук. Тя е с деменция и за съжаление болестта й бързо напреднала и сега здравословното състояние на актрисата е много лошо и вече не разпознава дори близките си. Допълнително я разстроила и вестта за кончината на най-добрата й приятелка от младостта Гинка Станчева, която изпратихме наскоро. Двете другаруват от деца, а заедно със съпруга си Пейчо Пеев Гинка е кумувала на сватбата на Емилия Радева с любимия мъж Любомир Димитров.
Здравословните проблеми на театралната и кино икона започнали около 2000 година, когато я блъска кола и поразява тазобедрена става, а през 2001 г. Любомир Димитров, с когото са били партньори не само в живота, а и на сцената на „Армията“, умира.
„След кончината на съпруга ми, който ме напусна 5 години, преди да навършим 50 години от брака си, ме хвана това състояние на пълно отричане от живота. На никого не го пожелавам – никаква храна, никакви контакти, поддръжка на хигиена и тяло също никакви. Тогава се срещнах с Мадлен Алгафари, която много ми помогна, каза ми: „Емилия, всичко зависи от теб – интелигентна и талантлива жена си. Важно е ръцете и умът ти да са заети“. И така започнах да пиша – едни сърцераздирателни стихотворения, издадох книга. И моята дъщеря като студентка във ВИТИЗ е писала стихчета. Събрахме ги заедно с моите. Предлагам: „Здравей, самота!“, а тя: „Не е ли по-добре да кажем: „Сбогом, самота!“. Но аз мисля, че самотата е двояка, не можеш да я преодолееш, а трябва да я използваш, за да израстваш“, разказваше актрисата, която в годините на пандемията излизаше на разходка в гората до дома й в квартал „Изток“. Отговаряше на поздравите, на случайните хора, които я разпознаваха, но недай си Боже да я разгневиш, размахваше бастуна си заплашително.
Тя е истинската Султана. Като че ли Димитър Талев за нея е писал образа в знаменития си роман „Железният светилник“, та да се превъплъти многократно в него на театралната сцена и в кино образеца „Иконостасът“.
Трудно е да си представим, но тази икона е на екран от 1954 г. с „Песен за човека“.
Забравата е бягство. Съдбата обича да си прави подли шеги. Като че ли урочасана от знаковата си роля, Емилия Радева сама преживява съдбата на героините си.
„Вече омъжена, бях поела ангажимент да се снимам в един филм. Оказа се, че съм бременна. Терзаеше ме мисълта дали да направя аборт, или да продължа да снимам. Беше първата ми бременност и съзнавах риска, ако се реша на аборт. А бях млада, снимаше ми се, ролята си заслужаваше. Дете можех да имам и по-късно, но тази роля – не! Реших да се отърва от бременността. Една жена, знаеща как се постига това, ми каза какво да направя. Няколко пъти пих на гладно греяно червено вино, смесено със счукан черен пипер, държах върху корема си нагорещена ютия – никакъв резултат. Достраша ме и прибегнах до лекарска намеса. С неописуема болка се отървах от плода. Известно време лежах, докато се съвзема, след това започнах снимки.
Дъщеря ми, която родих по-късно, двегодишна се попари с вряла вода, едва оживя. Филмът, заради който убих първата си рожба, не излезе на екран по политически причини. Показаха го, когато моята дъщеря Катерина беше 20-годишна. Бях сторила грях и Бог ми прати наказание. Споменът за моето престъпление ме тровеше, докато снимах „Иконостасът“. Особено беше тежък за мен епизодът, когато Султана дава отварата на Катерина. Съвпадението на името на героинята с това на дъщеря ми допълнително ме караше да изпитвам изключително силни емоции…“
Покъртителният разказ е от биографичната книга на актрисата, която след „Недовършен пъзел“ и „Помните ли“, написа и трета „Ние, артистите“.
Голяма част от пътят на иконата е минал в театър „Българската армия“.
„Един от най-тежките моменти за мен беше и когато ме освободиха от състава на „Армията“ бях на 59 години. Когато това се случи, играхме в Сатиричния театър със Стоянка и с Калата в две много интересни пиеси – „Вчерашни целувки“ на Юри Дачев, постановка на Бина Харалампиева, и „Квартет“. Ходихме и на турне със сборна програма. Сприятелихме се много, защото работата сближава хората. Беше ми много мъчно за „Армията“, но нямаше да мога да се срещна с такива хора. После с Гинка се включихме в трупата на Никола Петков „Звезди със сребро в косите“, разказва в писаните си спомени актрисата, която 5-годишна остава без майка, познава бедността, преживява три политически режима и чудовищна мъка, която съзнанието оказва да приеме.
