Златният радиоглас на България, както наричат Божана Димитрова, ме посреща в дома си на 8-ия етаж в обикновен жилищен блок в София. Рожденият й ден, 22 февруари, е повод и покана за разговор. Отваря широко вратата с неизменната си усмивка, а пред очите ми са много цветя и много…риби – светът на Божана.
Интервю на Мирела СТОЯНОВА за „Галерия“
– Как празнува рождения си ден любимият радиоглас на милиони българи, който разговаряше с тях 25 години всеки петък, госпожо Димитрова? С кого ще вдигнете наздравица?
– На този ден винаги съм посрещала много гости. Нищо, че домът ми е малък, в него има място и за много хора, и за много цветя, за цялата моя колекция от няколкостотин риби, виждате я навсякъде, нали съм зодия Риби! Сега, когато отдавна забравих за 80-годишнината си (смее се), съм поканила само най-близките си хора, в уютен ресторант, да си кажем добра дума, да вдигнем чаша вино. Дължа много на най-близките до мен, на моята дъщеря Милена, на моята сестра Катя Диманова. Катето е с 10 години по-малка от мен, дълги години работеше в Испанската редакция на радиото, сега е активен и отличен преводач, вече има над 20 преведени творби от знакови испански и латиноамерикански автори. За разлика от мен е много по-организирана и стегната, тя ме приземява. Истински се гордея с моята щерка Милена Димитрова. Радвам се на енергията, на таланта й, мисля, че пише страхотно, с видим интерес бяха посрещнати издадените вече 12 нейни книги.
– Внуците успяха ли да ви зарадват и да гостуват на празника?
– Внучката и внукът живеят в чужбина и не могат да дойдат. Христо е успешен финансист в Женева, а Елица е в Париж. При нея радостта е двойна, защото буквално всеки ден се чуваме, за да чуя и първите думички на най-малкия си правнук Христо и вече порасналата 5-годишна Алис, която е толкова изобретателна с малко смешния си български и перфектен френски език.
– Предполагам, че са ви зарадвали с нещо, внуците обикновено са по изненадите.
– Най-много ме радва, че и двамата са успешни в това, което правят. А Елица наистина умее да изненадва. Всяка година поднася мил подарък – от Париж по незнаен начин, пристига прекрасно аранжирана цветна икебана. Всички мои близки знаят, че цветята са най-хубавият ми подарък.
– Сега, когато от почти 25 г. не сте на „Драган Цанков|“ 4 продължавате ли да слушате радио? Случвало ли се е да ви разпознават точно по гласа ви и днес?
– Разбира се, че слушам радио непрекъснато, радвам се на новите млади гласове, на младите журналисти пред микрофона, но оставам непримирима към някои езикови волности, към грешките, към неоправдания диалект и уличните фрази, нали не забравяме, че радиото е законодател на българския език! А всеки път оставам изненадана, че и до днес хората ме разпознават именно по гласа, че още ме помнят. Странно е, че е толкова жива паметта на хората към радиото, към гласа от радиото, това показва колко силно изразно средство е той. Гласът е или верен, или фалшив. Не може да бъде разкрасен.
– Това сигурно ви ласкае, но споделете какво ви казват, когато чуят този „златен глас“, както ви наричаха, а и имате такава награда, нали?
– Да, странно, приятно е след толкова години да чуеш зад теб „Това не е ли Божана?“. Преди седмица се наложи да се срещна със Спешна помощ. През нощта дойде лекарка, изморена изглеждаше от тежкото дежурство, изчака да се свестя, а нямах и глас да обяснявам, Тя се засмя, попита: „А защо ти е глас, да не си певачка?“. Намеси се съседката ми, поясни, че съм работила някога в радиото, спомена предаването. И лекарката скочи като пружина, не могла да повярва, че случаят ще я срещне някога с водещата, прегърна ме и за мое смайване цитира безпогрешно номерата на двата стари аналогови телефона на слушателите, с които общувахме тогава. Бяха минали повече от 25 години – ето това беше най-истинският, най-красноречив комплимент и чест за радиото, не за мен, за радиото, за доверието, за мястото му не само в живата памет, а в живота на хората.
– Говорите и сега само за радиото, не можете да избягате от него… Какво ви даде то, на какво ви научи?
– Над 40 години се изнизаха в радиото, то се оказва повече от орисия, повече от занаят, начин на живот. Научи ме на музика, задължи ме да общувам коректно с хората, да умея да слушам. Ако съм искала да кажа нещо в онези години, в които говорехме за цензура и все някой ни пречеше, точно радиото ме научи да намеря начин как да го кажа и безпогрешно да бъде разбрано с усмивка или нарочна пауза, с недомлъвка, със забележимо заобикаляне на острата дума, как точно оценяваха това хората! Та понякога малко фалшиво звучат днешните вайкания за свобода на словото, че някой се опитвал да ни върже езика. Радиото и днес най-успешно се справя с всичките набези на цензурата! Не случайно големият радиочовек Петър Увалиев напомня, че това е медията на мислещите хора, че тя буди въображението. Затова е толкова ценно усещането, когато изпадаш в синхрон със слушателите, когато ти вярват, когато сте равностойни в разговора.
– Кой измисли името на предаването „Разговор с вас“?
– Боян Трайков, който тогава беше генерален директор на радиото. Току-що се беше върнал от кореспондент на БТА в Париж – модерно мислещ журналист, човек със самочувствие и с власт. Еретично прозвуча идеята му журналисти да застанат пред микрофона, да заменим говорителите. Почнахме четирима, аз с Веселин Димитров, Еди Емирян с Дора Христова. Не беше даже за вярване, че ни поверяваха четири часа на живо всеки петък, в пряк разговор с хората. Задължаващо беше и доверието, което получихме – да заместим говорителите, да излезем със свой глас, да имаме право на своя позиция по темите и проблемите на деня. Но хората много бързо го възприеха, нямаше го съмнителният монтаж, в ход беше силата на живото, на искреното слово.
– И говорим за началото на 70-те години, всъщност 1974 г.
– Да, и сега, когато говорим и преповтаряме етикета „обществена медия“, се оказва, че именно още в средата на 70-те сме сложили началото на общественото радио, изцяло по новините и проблемите на деня, с лице към хората, не само с прогласяването на партийна и не знам още на каква друга правда, не само с поддакването на светли комунистически въжделения.
-„Разговор с вас“ всъщност беше пенсиониран заедно с Божана Димитрова. Защо?
– Когато директорът ме пенсионира – преди години при жените това ставаше на 55 години, той се страхуваше да не би да „му правя номерца“, да се опъвам, не се впечатли от решението ми да спра „Разговор с вас“. Но сега си мисля, че не биваше да го спираме, то беше наложило висока журналистическа летва, то беше полигон за младите репортери, ето и до днес се помнят имената на Иван Обретенов, на Иво Константинов, на Юлия Гигова, на Златина Георгиева…И от тези искрени четири часа остават и до днес живи стотиците радиопознанства.
– Със сигурност тези запознанства са стотици, дори хиляди. Но приятелства родиха ли тези срещи?
– И то какви! Ето, с Лили Иванова – за мен тя е не само първата дама и най-голямата българска певица, тя е жена с изключителен характер. Много интересен, прецизен, но и много строг към себе си човек, с усет към всяка дума, Спомням си цветните й разкази след едно голямо турне в бившия Съветски съюз, беше го обиколила целия, с невиждан успех. В един юбилеен „Разговор с вас“ тя за първи път запя на живо, в оригинал красивата песен на Митко Щерев от филма „Осъдени души“.
– Кои други народни любимци бихте откроили сред вашите приятели?
– Много са и всички те оставят жива следа. Сещам се сега за приятелството с Калата – Георги Калоянчев, отзоваваше се на няколкото големи тържества и чествания на радиото, не забравям едно журналистическо утро, а и гостуването му на мои лични празници. Не забравям общуването с Васил Михайлов, с изобретателната и винаги усмихната Татяна Лолова, и колко още…
– А сред политиците?
– И преди 1989-а имаше доста интересни срещи И след т.нар. промяна помня разговорите с българските президенти, с Георги Първанов, с Петър Стоянов, с Желю Желев особено, с лекотата, с която общуваше той, с неподправената непосредственост и искреност.
– Най-голямата еуфория, която българите са преживявали, беше онова незабравимо лято на 1994 г. с футболистите ни на световното в Щатите. Спомняте ли си друг такъв момент, в който да сме имали такова единство на нацията ни?
– Има такова събитие и това е полетът в Космоса на първия български космонавт – Георги Иванов. Когато на 10 април 1979 г. „Союз 33“ се отлепи от Байконур и полетя нагоре, цяла България беше затаила дъх. Когато за първи път прозвуча гласът на Боян Трайков, че българин е полетял в Космоса, първият репортаж беше от родната му къща в Ловеч. Звезден паметен миг за мен, оттогава датира приятелството ми с Георги Иванов. По-късно написах и книгата „Разговори с първия български космонавт“. Уважавам неговото достойнство през годините, той остана една от малкото светли фигури, неопетнени и непродали съвестта си. Тогава това беше не просто еуфория, а и недвусмислен пример, в който България беше единна. И го усетих лично, защото го виждах, когато предавах всички срещи, всички митинги и срещи на Георги Иванов с хората, видях колко е силна и искрена признателна България, колко цени личностите. Между другото еуфория имаше и когато царят пристигна в България през 1996-а и обиколи страната с влак. Но тогава във видимото оживление се оглеждаше надеждата за промяна, за добро, но….
– Има ли среща, която не може да забравите?
– С голямо вълнение си спомням срещата с папа Йоан-Павел II на площада пред Ватикана. Внучката ми Елица беше около 10-годишна и тогава спечели голям международен конкурс на Световната здравна организация на тема „Животът без тютюнев дим е хубав“. С първа награда беше отличена детската й рисунка – широка пътна магистрала – пътят ни към ЕС, но вдясно, забранителен знак, пресечен с цигара – т.е. не можем да влезем в ЕС с цигара. Втората рисунка за моя огромна изненада бяха няколко гроба, чийто кръстове пак бяха с пресечени с цигари. А първата награда беше 10 дни пътуване в Италия, тя избра да бъдем заедно там. Така обиколихме Италия, най-паметна беше срещата с папа Йоан-Павел II, тя му подари рисунката, той я погали ласкаво. Незабравим момент.
– Защо изчезна балансът в говоренето по медиите?
– Защото май изчезнаха различните гледни точки. А това е отстъпление на медията от силата й. Защото е проиграно точно усещането за баланса и за ненатрапчивото присъствие пред микрофона, във вестника или телевизията. Много трудна мисия има журналистът пред микрофона и публиката е тази, която безпогрешно отсява. Той трябва да знае, че отсреща го слуша един критичен и интелигентен човек, който знае и сверява мисленето и впечатленията си, защото е облян от информация и сам намира вярната.
– Съвременните радиоводещи обичат да налагат мнението си, знаят ли те какво е радиото?
– Радиото е просто един интелигентен посредник, който подсказва мислене. Затова казвам, че радиото е медията на въображението, няма нужда да налагаш своето мнение. Оттам идва и бедата на многото водещи, които са със самочувствието, че са последна инстанция, почти прокурори, и като да забравят най-тънката струна на радиото, че трябва просто само да загатнеш, да насочиш мисълта в една посока, ако ти повярват, те, хората, ще я довършат.
