Голямата естрадна и поп изпълнителка Маргарита Хранова на 20 декември миналата година навърши 71 години. Завършва Българската държавна консерватория, специалност „Естрада“ в класа на Ирина Чмихова. Първият й официален студиен запис в БНР е на изпълнение на Пърси Слейдж, на български език текстът на песента е написан от Димитър Керелезов и е озаглавена „Ако ти ме обичаш“. Изпяла е повече от 500 песни, има близо 15 албума, освен издадените плочи преди това, а наградите й са стотици. Маргарита Хранова има и много дуетни песни и не спира да твори и да концертрира с „Вечните песни на България“, както и със „Златните песни от Златният Орфей“, съвместен проект с Орлин Горанов и Държавната опера Бургас.
Омъжена е за Кирил Бойчев от 46 години, с когото имат двама сина – Кристиян и Кирил, както и трима внука – Кристиян, Иван и Дориан.
Интервю на Надежда Йосифова за в. „Галерия“
-Г-жо Хранова, кога и къде могат да ви чуят и видят почитателите ви?
– На 8 февруари в Козлодуй гостуваме с проекта „Пеещи артисти“. А първият концерт от проекта „Златните песни от Златният Орфей“ е на 9 февруари във Варна, като с него започва тазгодишното ни турне с Орлин Горанов и с Държавната опера Бургас, с диригент Левон Манукян. След това на 15 февруари ще бъдем в Габрово, на 23-ти – в Шумен, на 14 март ще сме в Ямбол, на 23-ти – в Сливен и така през цялата година, докато обиколим България.
-Разкажете спомени от „Златният Орфей“, които със сигурност са много.
-Още през 1970 г. имах шанс да участвам на „Златният Орфей“, създаден пет години преди това. Бях още студентка в „Естрадния отдел“ на Консерваторията и с още четири момичета ни поканиха да бъдем вокална група на фестивала, която се казваше „Орфей“. Изпълнявахме всички вокали – и на българските изпълнители, и на чуждите гости, които винаги са ме впечатлявали като участници.
-Няма спор, че високо сте оценена в музикалната гилдия и то още като студентка.
-Спомням си, че същата година Паша Христова, Бог да я прости, участваше в конкурса за песни и спечели голямата награда. Хитовете й „Остани“, „Повей, ветре“, „Една българска роза“ са изключително красиви и емоционални. И още тогава си казах, че след време ще изпея нейна песен и ето, в настоящия проект „Златните хитове от Златният Орфей“ – изпълнявам! Но и преди това съм изпълнявала обичаните й песни. Истината е, че с колегите имахме оромен респект и вълнение към този форум. Втората ми „среща“ със „Златният Орфей“ беше още през 1972 г., когато ме поканиха, за да участвам в конкурса за изпълнители.
Изпях две песни – една много музикантска и една италианска и получих втора награда. Представила съм много парчета на този фестивал – „Дори и на сън“ на Мария Ганева, която спечели голямата награда за песен през 1986 г. Удостоиха ме и с отличие за „Кажи ми докога?“ на Валентин Пензов. 1999 г., когато беше последното издание на конкурса, отново спечелих награда – трета, с песента „Бъди до мен“ на Атанас Косев. Участвала съм и с дуетни изпълнения – с Искра Радева, с Асен Гаргов, с Боян Иванов и винаги съм печелила призове, независимо дали са били първи, втори или трети. Получих на този фестивал и награда за цялостно творчество… Така че аз съм много свързана със „Златният Орфей“, както и Орлин Горанов, разбира се. Този конкурс за нас беше едно голямо изживяване и стремеж за изява, защото се гледаше от цяла България и всичко замираше, когато се излъчваше.
-Откога сте приятели с Орлин Горанов?
-Отдавна се познаваме с Орлин… Но може би постепенно се сближихме, след като изпяхме песента „Изгарящо чувство“ – по музика и текст на Огнян Георгиев, по-късно заедно участвахме в много други записи на плочи, впоследствие станахме и колеги в Ансамбъл на въоръжените сили. Първият ни общ проект е „Обичам българската музика“, който в началото изпълнявахме с Плевенската филхармония, а след това с оркестъра на Държавната опера Бургас. Този проект беше с музиката и песните от много популярни български филми и го представихме на много сцени в страната ни. А проектът „Златните песни от Златният Орфей“, с който от 9 февруари продължаваме турнето си, е именно с Държавната опера Бургас, със същия диригент – Левон Манукян. Той е като спектакъл, благодарение на Юлия Манукян и в него има и ретроспекция за „Златният Орфей“, като преди всяка песен има анонс за историята на песента, за изпълнителите, има и мултимедия, която показва кадри от фестивала. Така че не само пеем, а разказваме и истории, което е много приятно. И хората са много щастливи, а тези, които не са били родени тогава и не знаят какво е било, научават интересни неща и отново чуват тази красива музика. След концерт идват развълнувани, поздравяват ни, и то не само хора на нашата възраст, но и доста по-младите зрители. Защото музиката наистина говори, тя разказва истории
-Някак лежерно говорите за наградите. Защо? Защото сте получила много или имате по-различно отношение към тях?
-Наградите са важни, защото всяка една ти дава стимул. Естествено, че искаш да спечелиш, да докажеш себе си, особено като се явяваш на конкурси! А отличията доказват възможностите ти. Като се върна назад във времето, и песните, и наградите са много… Тандемът ни с Найден Андреев, който е изключителен композитор – светла му памет, беше изключително ползотворен. Песента му „Устрем“ представих на „Златният Орфей“ и тя стана трета, което беше много разочароващо за него. Музикалната гилдия смяташе, че именно тази песен ще получи голямата награда, но явно журито е имало друг критерий (усмихва се – Б. а.). Точно преди 50 години с Найден направихме и „Далечна песен“, която първо беше „Мелодия на месеца“, а след това стана „Мелодия на годината”. След това песента „Албена“, която специално записахме за нашия прекрасен едноименен курорт на морето, като Недялко Йорданов се наложи за една нощ да напише текста й. Следват песни като „Безсъница“, „Романтика“ и още толкова много, от които не всички съм изпяла на „Златният Орфей“, но и рецитал съм имала на този фестивал. Така че аз съм свързана с този конкурс, който за изпълнителите от нашето поколение, беше подиум, за да покажем какво можем.
-Когато пеете на сцената, всичко изглежда лесно – така ли е?
-Слава Богу, че отстрани изглежда лесно, но истината е, че никак не е лесно! Зад всичко това стои много труд, психическа и вокална подготовка, музикалност, енергия, издръжливост… И като успееш да съчетаеш всичко това – да, тогава е лесно (смее се – Б. а.)!
-Как си пазите гласа преди концерт?
-Дали имам някакви ритуали ли (смее се)? Не бих казала, че мълча, но се съсредоточавам. Точно преди концерт не обичам никой да ме разсейва. Отделям се, за да съм сама, но гледам да не мисля за всичко това, което е било, докато сме репетирали. Защото, ако се замисля, при всички случаи, ще допусна грешки на сцената. Предпочтам да съм спокойна, и да не мисля за концерта. Естествено, гримирам се и излизайки, си казвам: „На добър час, Маргаритке!“.
-А суетна ли сте?
-Не бих казала, дори понякога съм леко небрежна. Е, приготвям се, но винаги се гримирам сама. Като ме канят в телевизията за предаване, предварително ми казват да отида по-рано за макиаж. Отговорът ми е: „Аз ще дойда, гримирана!“. Веднъж се оставих в ръцете на професионалист, за фотосесия на списание, и на снимките не можах да се позная. Това не беше моето излъчване, не бях аз, не беше моят натюрел… Още от момиче, когато нямаше нищо друго освен един основен тон, който нанасяха върху лицата ни, сама правех всичко – очи, руж, червило. И до ден днешен е така, а гримьорите вече си знаят (усмихва се). Моят грим е ефектен и често ми казват: „Ей, страхотно си го направила! Как успяваш?“. Отговарям, че 40-45 години го правя и би трябвало да мога вече (смее се). Имам отношение към рисуването и въобще към художествената рисунка. А гримът е именно това – да можеш да преливаш цветовете. И стига да имаш усет и желание, винаги можеш да постигнеш желания грим.
-А мислила ли сте, ако не бяхте станала певица, с какво щяхте да се занимавате?
-Да, сигурно щях да завърша Лесотехническия институт и да се занимавам с растения… След като завърших гимназия, се явих на изпит в Лесотехническия и Инженерно-строителния институти. И със сигурност щях да стана инженер, защото в моята фамилия брат ми, който е с 4 години по-голям, завърши Инженерно-строителния институт, майка ми също беше техник, и вкъщи се говореше за това. Взимах уроци по математика и през май се явих на изпит, но същата година разбрах от моята леля, която беше певица, че откриват естраден отдел в Консерваторията. Занимавах се и с пеене във вокална група към Ансамбъл „Маяковски“, упражнявах се и на пиано. Но всичко правех самодейно, защото си казвах: „Добре, аз пея! Но как ще ме забележат? Къде да отида и да ме чуят?“. Сега има формати, в които можеш да се покажеш, а тогава нямаше. И след като научих от леля, че на 1-ви септември са изпитите за Консерваторията, имах три месеца да се подготвя. Тя намери музиканти, които ме подготвиха, подготвих три изпълнения, които се изискваха, и на есен се явих. Бях една от първите, които приеха в Консерваторията, и казах: „Сбогом, Инженерно-строителен институт!“.
-Родителите ви как реагираха?
-Те ме подкрепиха, нямаше никаква драма, защото виждаха, че пея… Атанас Косев е първият композитор, който ми подаде ръка, след това се запознах и с Найден Андреев… То е дълга и широка моята история с музиката (усмихва се).
-Мислила ли сте да издадете книга?
-Преди 3 години ми предложиха да издам книга, но се отказах. Има толкова писания с мен и за мен, който се интересува, може да ги намери и да напише книга след време. Толкова интервюта съм дала, от които могат да се извадят хиляди неща.
-Емил Димитров ли ви запозна със съпруга ви Кирил Бойчев?
-Покрай Емил Димитров се запознахме със съпруга ми, но впоследствие пламна някаква искра. Мъжът ми беше в екипа на Емил, защото брат му живееше в Париж и не го пускаха да излезе зад граница. Такива времена бяха, че щяха да го обявят за невъзвръщенец, ако беше заминал за Франция. А като част от обкръжението на Емил, можеше да пътува. Помня, че возеше Димитров с неговия олтсмобил. А незнайно защо Емил винаги записваше плочите си в Киноцентъра.
И там отново се видяхме с мъжа ми. Аз бях поканена да изпея вокалите в песента „Каква невеста си била ти, мамо!“. И в оригиналния запис на песента все още звучи моят глас – високият вокал. След записа мъжът ми ме закара с олтсмобила до вкъщи и така се появи някаква тръпка…
-И така минаха 46 години, което е прекрасно на фона на разпадащите се бракове днес.
-Да, слава Богу, успяхме (усмихва се)! Оженихме се на 9 март 1976 г., което означава, че бракът ни продължава 46 години. И за да се съхрани във времето, най-вече трябва да има разбирателство и любов.
-Дълго време съпругът ви е работил заедно с вас, нали?
-Той е завършил специалност „Двигатели с вътрешно горене“ и е фен на автомобилите от край време. Аз също в гимназията избрах практиката ми да е кормуване, а не чертане, защото с приятелките си казахме, че една съвременна жена трябва да може да управлява автомобил. Но, след като вече бяхме заедно с мъжа ми, той тогава заряза автомобилите. Имах група, а той стана мой мениджър. Беше му по-важно да бъдем заедно въпреки че цялата организационна работа падаше на неговите плещи, което е изключително трудно и натоварващо. Аз се грижех само за репертоара и за репетициите си. Така че мъжът ми винаги е бил дясната ми ръка.
-Не ви ли е малко тъжно, че никой от синовете и внуците ви не избра да се занимава с музика?
-Не, не съм разочарована, а и те са момчета! Моите синове – и Кристиян, и Кирил играеха футбол, баща им също е ритал и ги караше да спортуват.
Малкият ми син Кирил дори завърши спортно училище с футбол. И не, че не обичат музика, напротив, меломани са. Кирил дори и сега свири на пиано за кеф. Дори свири на сина си Дориан, който е най-малкият ми внук, а той го слуша и пее. Големият ми син също свиреше дълги години на пиано за удоволствие, но вече не свири. Имам и двама пораснали внука от моя голям син Кристиян. Иван завърши Американския университет в Благоевград, IT специалист е и е в голяма компания. А Кристиян, който е номер две, е на 17 години и все още е ученик, но и много добър футболист – играе в юношите на ЦСКА 1948. Така че скоро може да е една от новите футболни звезди. Това е с внуците – момчета са, ако имаше момиче по-можеше да го привлека в моя бранш (смее се)! А и синовете ми, покрай баща си, който от край време е маниак по автомобили, се занимават със същото. Бизнесът им е свързан с картинг писта в столицата, която те сериозно разработиха. Големият ми син основно се занимава с автомобилите, докато по-малкия е зает с административната част от работата.
-Карала ли сте картинг?
-Разбира се! То е като да управляваш автомобил, но е по-различно, защото едва ли не си на земята и адреналинът е съвсем друг.
-А извън музиката какви интереси имате?
-Гледам много китки, които отнемат и много време. Имам много орхидеи, които все са ми подарък. Не мога всички цветя да събера в хола, затова имам и цял балкон с цветя, дори и по стълбището в коридора, който е осветен и много красив, съм сложила хубави саксии, за които се грижа. Обичам да си ходя и в къщата ни в Брезник и там садя нови цветя през пролетта и се занимавам за удоволствие.
-Бихте ли се подложили на процедури за подмладяване?
-Аз съм против всички тези неща… Ако човек има належаща нужда, разбира се, да се възползва от козметичните новости! Но иначе не приемам това, че някои жени не приличат на себе си. Не харесвам и не ползвам подобни неща. По-добре е човек да остарее естествено.
-Много оптимистично звучите! Такъв усмихнат и позитивен човек ли сте?
-Да, по принцип съм такава и много усмихнато бебе съм била. Позитивен човек съм, но и се възмущавам от много неща, понякога съм и сърдита, и недоволна… Но искам доброто да надделее – така съм настроена… Не обичам да клюкарствам, не обичам да говоря лошо за хората, всеки си има своите изживявания и винаги трябва да се поставяме на мястото на другия, защото не знаем какво може да се случи, както и не знаем какво изживява другия. Никого не коря. Е, естествено, ако някой прави безобразия, не съм безучастна. Но съм строга баба, не обичам да глезя децата, особено като са момчета, което явно е било за добро (шегува се). Иначе обичам да си общувам с хората, имам и чувство за хумор, което е плюс.
-Съхранила ли сте приятелствата си с колегите?
-Ооо да! Не мисля, че някой би казал нещо лошо за мен, поне предполагам, че е така, а и няма за какво Харесвам и от по-средното младо поколение изпълнители катоЛюбо Киров, Орлин Павлов, който е много талантлив и музикант, и актьор, както и Графа, който пише хубава музика, Поли Генова се представя прекрасно… Не търся лошото в хората, гледам да намеря доброто, макар че ние, българите, все търсим негативното. Знам колко е труден нашият бизнес и за да стигнеш до някакво ниво, и да се представяш добре, никак не е лесно.
-Имала ли сте желание да се покорите и световната сцена?
-Не, това не ми е била заветна мечта! Оставила съм нещата да стават така, както е начертала съдбата, пък ако се случи – случи. Не съм имала някаква безумна амбиция. Още през 70-те години бяхме на един круиз с „Тоника“, с Лили Иванова, с бате Николай, с Климбо – Климент Денчев и с още много други колеги. Бяхме в Бари, разходихме се по тесните, калдаръмени улички, красиво беше, но нищо кой знае колко впечатляващо. Пътувала съм през 90-те години, когато тук всичко замря и трябваше да си търсим работа навън. Била съм на кораби, много интересни места видях в Скандинавските страни в Австрия… Харесвам, че Скандинавските страни са много уредени държави, но са страшно скучни – леденостудени са! Германия също е уредена държава, но не е моето място. Къде ли не съм ходила… Искала съм да отида да видя, да почерпя впечатления, но не съм имала никакво желание да остана и да живея в чужбина. Ако съм имала, щях да остана.
