Иво Недков за в. „Галерия“
Петър Александров е роден на 7 декември 1962 година в Карлово.
Започва с футбола в местния „Левски“, преминава в „Славия“, където остава 7 сезона и пробива в големия футбол. След промените играе в Германия, Белгия и най-вече в Швейцария, където прави страхотно име на голмайстор. Връща се за един полусезон в „Левски“ точно преди Мондиал 94. Треньорската му кариера минава в Швейцария, като за кратко е помощник в Гърция и в националния ни отбор. В кариерата на клубно ниво има близо 500 мача с 226 гола. За националите записва 25 срещи и 5 попадения. Шампион на Швейцария с „Арау“ за 1993 година, когато е обявен за най-добър чужденец. Голмайстор два пъти на швейцарското първенство с „Ксамакс“ и с „Люцерн“ . В „Славия“ печели два пъти Балканската купа и веднъж бронзовите медали.
– Г-н Александров, чест е да ви чуем по повод 60-годишния юбилей, къде ви намираме?
– На летището на път за Катар (смее се). Тръгнал съм да гледам със
сина си Швейцария – Сърбия (интервюто е направено преди мача – б.а.). Той е за Сърбия, родината на майка му, а аз за Швейцария. Но нека по-добрият победи. Отдавна гледам професионално на футбола.
– Като сме на темата – кой ще стане световен шампион?
– О, нямам категоричен отговор. Испания играе много добре, харесва ми. Бразилия са сила по традиция, Франция също е претендент. Вероятно някой от тези тимове.
– Какво правите иначе, как сте в Швейцария?
– Добре съм, благодаря. Всички в семейството са живи и здрави. Помощник съм в „Арау“ – отбора, с който съдбата ме свърза преди 32 години. Реално най-големият период от живота ми вече е в Швейцария. Добре сме устроени всички, не се оплаквам.
– Свиква ли се лесно с швейцарския начин на живот, който със сигурност е по различен от българския?
– Вече напълно свикнах. Човек се учи. Тук държат на ред и дисциплина В България сме повече по живота. Дори приятели, които са ми идвали на гости, питат как издържам. Ами човек трябва да уважава местния манталитет, да научи бързо езика, когато иде в чужбина. Това
обяснявам непрекъснато и на младите играчи, с които работя. Толкова
съм свикнал, че вече трудно мога да си представя друг живот.
– Колко внуци имате вече?
– Четирима. Засега са колкото и децата ми. Всички са тук, в
Швейцария.
– Очертава ли се футболна смяна при внуците?
– Да, има интерес към футбола, но ще видим.
– Не ви ли липсва нещо в България все пак?
– Със сигурност майка ми, която остана сама в Карлово. Чуваме се ако не всеки ден, то през ден. Иначе както казах, всички деца са при мен. С приятели през годините все по-рядко се виждам, но си идвам всяка година в България. Докато видя майка, някой бивш съотборник,
времето минало. Иначе имам българска телевизия, следя нашите медии онлайн. Информиран съм за всичко. Редовно карам и опреснителни треньорски курсове в НСА.
– Не ли ви липсва някоя родна манджа, швейцарците не се славят
като кулинари?
– Както споменах, съпругата ми е сръбкиня. Така че готви неща като
нашата кухня. Или поне близки.
– Чувате ли се със съотборниците от онзи велик отбор, станал
четвърти в света?
– Най-редовно, да не ги изреждам. С всички, дори с Велко Йотов,
който от години е в Америка, си звъним често. Аз съм такъв човек,
че оставям винаги с най-добри чувства към хората, с които съм бил
Така е било и по клубовете. Затова казвам, че и на която врата да съм
почукал после, винаги съм бил приет добре.
– Кога ще се върнем и ние на картата, да бием отново Германия и
Франция, вместо да се мъчим с Люксембург и Гибралтар?
– О, това е дълга тема. Може да говорим с часове. Явно не се
произвеждат към момента футболисти на ниво. Въпрос на
манталитет е, както споменах. Като достигнат до една възраст
младите, да разберат колко сериозна професия е футболът. В
България това ни куца. Иначе проблемите са много повече, но
времето няма да ни стигне и до утре да говорим. Все пак виждам
надежда при новия селекционер Младен Кръстаич. Хубаво е, че
залага на млади футболисти, търси ги по цял свят. Но да не се
заблуждаваме, че ще стане веднага. Не, няма да е нито тази година,
нито следващата. Нужно е време.
– А как успяха швейцарците, които са постоянен фактор последните
години? Освен свежата най-вече балканска и африканска кръв във
вените на националния тим?
– С организация, ред, дисциплина и манталитет, който дори децата на
емигрантите придобиват рано или късно. Факт е, че различната
кръв в Швейцария носи ползи на националния тим. Работи се обаче
системно от години. Неслучайно поколението на Джака стана световен шампион за юноши до 17 години, после беше в четворката на младежките първенства. А мъжкият тим не е пропускал голямо първенство от доста време.
– В България играхте дълги години за „Славия“, после за „Левски“,
къде е сърцето ви?
– Аз харесвам и двата клуба, благодарен съм им, следя мачовете. Аз
съм от Карлово, а там и футболният „Левски“ е религия. От малък бях запален по „сините“ Ходил съм като дете на големите мачове през 70-те с „Аякс“, с
„Барселона“. Бил съм в сектор „Б“. Затова няма да забравя първото си
столично дерби „Славия“ – „Левски“. Застанах в центъра, гледах сектор „Б“
и не вярвах, че това се случва. Но никога не съм си позволявал да
нарушавам професионализма. Така е било и в България, и в Швейцария.
Играл съм срещу „Арау“, вкарвал съм голове срещу любимия клуб. Но с
хората сме се уважавали.
– Кой беше идолът ви, причината да станете футболист?
– Павката Панов, лека му пръст. Той беше номер 1 за мен. Гледах го в
споменатите мачове на „Левски“, исках да съм като него.
– Кой е най-добрият защитник у нас, срещу когото сте играли?
– Ники Илиев от „Левски“, Трифон Иванов, лека му пръст, първо в
„Етър“, после и ЦСКА.
апартамент
– С Туньо после играхте и в Швейцария?
– Трифон беше причината да избера „Ксамакс“. По същото време
получих още две оферти, от „Лозана“ и „Сион“, ако не ме лъже
паметта. Реших да сме заедно. Деляхме един апартамент в
Ньошател. Незабравими моменти!
– Как се живее с Трифон, който беше луда глава, казвам го в добрия
смисъл?
– Супер. Имахме много забавни моменти. Той беше вечно усмихнат и
положителен. Много добър човек.
– Мачът на кариерата ви?
– Победата на „Паркк де Пренс“, няма никакво съмнение. Той отвори
и пътя към четвъртото място в света.
– Още е пред очите ми моментът, когато топката влиза в мрежата на
Франция в последните секунди, а вие с Ицо Стоичков буквално я
чакате на голлинията. Всъщност какво си мислехте в онзи момент?
– Това показва колко много сме вярвали в победата. В момента на
удара на Емо още трима души бяхме в наказателното поле и
чакахме – аз, Ицо и Боримиров, ако не се лъжа. Естествено, мислех,
че Емо можа да подаде. Да си призная, добре, че стреля, не знам какво щеше да се получи иначе. Когато Емо би, вече бяхме пред самата врата, за да довкараме.
Страхотни моменти! Ще повторя, най-хубаво е, че Емил стреля и вкара!
– Остана ли някой скрит от хората след толкова спомени и
интервюта?
– Едва ли. Интересното е, че празнувахме в хотела, а към 3-4
отидохме в популярна парижка дискотека. Там бяха Принс и Ванеса
Паради.
– Снимахте ли се с тях?
– Е, не. Сигурно и тях ги е било срам да искат автографи (смее се).
– Благодаря ви за интервюто. Успех в „Арау“, здраве на цялата
фамилия?
– Благодаря и аз, че показвате уважение! Цяло Карлово ще чете.
