В последните няколко години истерията се настани като неизменен гост на обществената ни трапеза. Всяка стъпка, всеки закон, всеки дебат, всяко противопоставяне се посреща с кресчендо и вой до небесата. Фактически ситуацията е такава – колкото по-силно крещиш, че някой те бие, толкова по-вероятно е някой друг да ти повярва. Няма значение дали наистина те бият или не, важното е да виеш и виеш, пък то все някой ще се излъже.
Петър Кичашки за в. „Галерия“
Ето сега, „Продължаваме промяната“ прясно са паднали от власт, още не са им изстинали министерските кресла, и вече пищят, че в държавата едва ли не има комбинация от фашизъм, комунизъм и национал-социализъм. В смисъл, внушението е просто – само ПП е демокрация, всичко друго е зло. Прочее, другите на терена също имат сходно мислене. Общо взето, всеки гледа на себе си като на ултимативно добро, докато опонентът винаги е ултимативно зло. Не е политически далтонизъм, най ми е обикновен инфантилизъм.
Като цяло политиците ни се държат като малки деца в забавачка, които толкова шумно искат да получат вниманието на всички, че са готови да се самонаранят, само и само някой да ги гледа докато го правят. Не знам как не разбират, че ролята на политиката не е да завзема живота на хората, а да го прави по-лесен. Най-добрите политици са онези, които успяват да създават надежда и ведрина и са с ясното съзнание, че тяхното присъствие е фрагмент от живота на хората, а не е целият им живот. Това е съдържателна грешка на мнозина от политическите фигури у нас.
Бъркат това, че политиката е целият им живот, с това, че политиката е целият живот на всички. Така се създава криво огледало, в което техните проблеми се разглеждат като универсални проблеми на цялото човечество. Повечето лесно ги вярват тия глупости, защото са тежки егоцентрици и им е лесно да решат, че Вселената се върти около тях.
Най-подходящ е примерът от изминалата седмица с хартиената бюлетина. То не бяха (малобройни) протести, то не бяха истерии, то не бяха клетви, попържни, люти закани, тропане по масата, нервно слюноотделяне, то не беше чудо. Ще каже човек, че се води Сталинградска битка някаква. На карта е съдбата не на България, ами на човечеството.
Ако Роланд Емерих беше станал свидетел на този епос, щеше да създаде филм далеч по-впечатляващ от „Денят на независимостта“ с Уил Смит. В „Денят на машината“ главният герой капитан Кирил би се изправил срещу ордите извънземни от ГЕРБ, БСП и ДПС, които се опитват да отнемат изконното му, в смисъл на завещано му от дядо му, право да гласува с машина. В последната битка той щеше да излезе на площада и да призове за революция в името на машините, които са олицетворение на правдата и величието на свободолюбивия кирчов дух. Епохалното кинопреживяване щеше да се приключи с минимум пет награди „Оскар“, три награди „Еми“ и „Грами“ за най-добър саундтрак.
Като изключим иронията, не можем да не отбележим все пак, че истерията, която се вдигна покрай възстановяването на възможността да се гласува и на хартия, и с машина, е откровено налудничава. Няма никаква житейска логика в нея, остави друго. Значи, нека резюмираме казуса. Никой не маха машинното гласуване, а просто въвежда и гласуване с бюлетина. Алтернативно става.
Тоест имаш право като влезеш в секционната комисия и си избираш – кеф ти с машина, кеф ти с хартия. Изборът е твой. Тези, които са за изцяло машинно гласуване, като отидат в секцията, ще си гласуват с машина. Имат това право, нямат доверие на бюлетините, страх ги е някой да не направи гласа им невалиден. Супер, имат възможност да изберат своя начин за гласуване.
От другата страна тези като мен, които нямат доверие на машините и на айтитата, които ги поддържат, ще си гласуват с бюлетина. Също няма никаква драма, няма проблем. Живеем в свободна държава, избираме си как да гласуваме.
Даже нещо повече. Ако проследим внимателно логиката на защитниците на задължителното гласуване само с машина, ще стигнем до извода, че всъщност тях ги устройва да има дуално гласуване. Нали с хартия се правят бюлетините невалидни? Ако е така, тогава призовавате вашите избиратели да гласуват само с машина (те и без това така ще гласуват) и техният глас ще е защитен от невалидни бюлетини. Нали така?
Отделно, още по-хубаво за феновете на принудителното машинно гласуване, именно противниците на машините ще гласуват с хартия следователно техните гласове може да станат невалидни. Какво излиза? От дуално гласуване ще спечелят най-много именно тези, които искат да се гласува само с машина. Техните гласове няма да имат мърдане, ще има невалидни гласове само от опонентите им. В една нормална ситуация и ако този аргумент с невалидните бюлетини беше валиден, именно феновете на принудителното машинно гласуване щяха да са най-върли защитници на правото на избор.
Обаче ситуацията не е такава. Тези, които печелят от дуално гласуване, са застанали като Матросов на амбразурата, за да го отхвърлят. Каква е логиката в това? Привидно няма. Животът ме е научил обаче, че ако нещо изглежда нелогично на пръв поглед, то е много вероятно нещото да си е съвсем логично, но да се изисква по-задълбочно да се погледне на него.
Не знам дали има някаква шашмалогия с машините, по този въпрос ще трябва да се произнесат компетентните органи. Но знам само, че се появиха достатъчно такива твърдения публично, а отделно и се вижда нелогичното поведение на застъпниците на принудителното машинно гласуване. Може и да има нещо гнило в Дания, може и да няма, но най-малкото можем да заключим, че самото наличие на подозрение е достатъчно, за да се въведе правото на избор в процеса по гласуване.
Истината е, че този казус е просто един от многото, които демонстиррат общата девалвация на политическия процес. Виждаме инфантилно и истерично поведение от страна на голяма част от политиците. Виждаме крясъци, там където би следвало да има разговор, и бой, там където повишен тон би бил приемлив. Ескалацията е очевидна. Нормалният политически процес е заменен от истеричност, паника и втрисане, които създават усещането, че се намираме едва ли не в някоя треторазрядна бананова република.
То лошото е, че в политиката много често сработва социологическият принцип на самосбъдващото се пророчество – колкото повече нещо изглежда вероятно, толкова по вероятно става то всъщност. А това е лош съветник. В сложното геополитическо време, в което имаме съмнителното щастие да живеем, ни е необходимо трезво лидерство, спокоен тон и балансирано поведение. Истеричността, крясъците и паниката са опасни и могат да подпалят бурето с барут, върху което сме се настанили. Необходимо е нормализиране на обстановката, внасяне на спокойствие и уравновесеност. Иначе не ни очаква нищо хубаво.
