Петър Кичашки за в. „Галерия“
В коментара си специално за в. „Галерия“ миналата седмица казах, че очаквам победа на Републиканската партия на междинните избори в Щатите. Това се случи – демократите загубиха Долната камара на Конгреса. Добре е обаче, че не съм залагащ човек и не сложих сто лева на своята лична прогноза, т.е. тази, в която личните ми желания биха се смесили с професионалната ми оценка, а именно, че републиканците ще вземат убедително и двете камари. Тогава щях да си загубя стоте лева и никой нямаше да ми е виновен.
В крайна сметка личните ми пристрастия към екипа на Тръмп и републиканците са известни, но се опитвам максимално да ги дистанцирам от анализа на ситуацията. В случая общата професионална оценка е ясна демократите загубиха, а републиканците спечелиха. Но победата и съответно загубата не беше толкова категорична, колкото изглеждаше преди вота. Пенсилвания стана синя, Невада стана червена при изборите за Сенат, а надмощието на републиканците в Долната камара е крехко. В момента демократите са щастливи от загубата си, а републиканците са нещастни от победата.
Причината затова се корени в създадените нереалистични очаквания. Част от тях се дължаха на социология, част от тях на обективни оценки за лошото управление на Байдън, които се очакваше да резонират в електорално наказване на управляващата партия, друга част пък си бяха открито смесване на желаното и възможното, за което и аз нося грях.
С други думи, демократите се бяха подготвили ментално за разгромна загуба и се опитваха да контролират щетите върху себе си преди да са се случили. От друга страна републиканците се бяха настроили за разгромна победа и при нейното неслучване се получава когнитивен дисонанс – хем бихме, хем бихме с малко, а трябваше с повече. Въобще, американската (а и не само) политика става все по-трудна за прогнозиране, разломите в обществото стават все повече, ситуацията става все по-сложна. Това е обективната реалност – можем да анализираме и правим социологии колкото си искаме, но действителността ще остане каквато е – двете партии са в паритет, а обществото е разделено точно по средата.
Въобще, какво се случва в Америка? И преди е било трудно да се прогнозират резултатите от изборите, обаче сега сякаш се оказва невъзможно. От идването на Доналд Тръмп на власт сякаш електоралната карта не се промени, а се разби на парчета. От 2016 г. редица щати смениха цветовете си, редица крепости паднаха, за да се появят нови на съвсем неочаквани места. Флорида е най-емблематичен пример – от лилав щат, т.е. такъв, в който надмощието на сините (демократите) или червените (републиканците) е ситуационно, днес вече е напълно, ясно и категорично червен щат. Отбратното – Джорджия, която винаги е била повече червена, отколкото лилава, днес е фактически синя. Аризона също. Охайо пък, който до неодавна бе смятан за непредвидим откъм електорално представяне, днес виждаме, че е значително по-червен, отколкото син. Демократите губят места в Конгреса от сини крепости като Ню Йорк и Калифорния, републиканците пък изпускат контрола в Тексас. Ситуацията е мармалад. Въпросът е защо? Причините според мен са много, но тук можем да изтъкнем най-важните.
Първо, след появата на Доналд Тръмп американската политика отново се идеологизира. В периода от Рейгън до Обама двете партии се бяха превърнали в едно общо симбиотично тяло.
Републиканците бяха нещо като софткор версия на демократите. Външната им политика бе фактически идентична – дали демократът Клинтън бомбардира Сърбия или републиканецът Буш бомбардира Ирак няма значение, защото неизменно хвърчаха бомби. Америка малко преди и най-вече след падането на Берлинската стена бе глобалният полицай, който решава от имперския център във Вашингтон как и защо да се случва политиката на света. Различията в икономиката също бяха палиативни – и двете партии бяха партиите на глобалния капитал и на неолибералната икономическа матрица. Различията межу тях бяха фини и най-вече за вътрешна консумация – по въпросите за абортите или здравните грижи, да речем. Но по големите теми, особено по онези, които касаеха всички извън Америка, двете партии фактически бяха едно и също нещо.
До слизането на Доналд Тръмп от ескалатора и неговото включване в голямата политика. В продължение на няколко години – както по времето на президентския си мандат, така и в двете години след него – Тръмп направи много неща, но най-голямото в политически план беше цялостното преформатиране на Републиканската партия. Червените от партия на хайверния елит и глобалния капитал се трансформира в партия на обикновения американец. Демократите от партия на работниците също се превърнаха в партия на елита от крайбрежията, което остави обикновените мъже и жени на Америка непредставени. С идването на Тръмп те намериха своето логично място в редиците на Републиканската партия.
Това трансфериране на силите, което Тръмп катализира, води до смяна на електоралната карта – елитите се концентрират при демократите, обикновените хора се концентрират при републиканците. Затова и все повече латиноси завиват на дясно, особено онези, които са второ или трето поколение емигранти. Причината е, че масово латиносите са сини якички, т.е. работническа класа. Елитаризмите на демократите за климатични промени, критична расова теория и джендър идеология не са в дневния ред на масовия латинос.
Следователно тяхната политическа афилиация се сменя плавно.
Тук идва и вторият голям фактор – емиграцията. Демократите в последните години много умело подклаждат фактически неконтролируема емиграция от Централна и Южна Америка. Съответно идващите нелегално в страната са благодарни на демократите за безплатния допуск до Обетованата земя и затова гласуват в синьо. Фактически тази емиграционна политика прекроява демографската структура на Щатите. Тъй като демократите не могат да си осигурят гласове у дома, те си внасят гласове от чужбина. Цинично, но факт. Отделно демократите очевидно доминират в електоралната ниша на поколението на милениълите. А американските милениъли, за разлика от техните връстници по света, представляват едно голямо демографско ядро, което при силна мобилизация (например заради абортите), може да обръща мача.
Тези два фактора – смяната на фокуса на Републиканската партия и нейното връща при хората, съчетано с подклажданата от демократите демографска реконструкция на САЩ – правят американската политика особено (особено!) сложна. Фактически влизаме във време, в което нито една от двете партии няма да има ясна доминация над другата на каквито и да е било избори. И междинните избори, и президентските избори ще се провеждат при условията на изпилени електорални маржове между партиите. Поради спецификата на американската изборна система в крайна сметка изборите ще се решават от няколко каунтита в ключови щати тип „бойно поле“. Както е било винаги, но днес това е особено засилено.
Това води до необходимостта от засилен граждански контрол върху изборния процес защото в един момент всяка партия би се изкушила да сложи пръст на кантара на тези няколко ключови места и така да си осигури национален превес.
Реално погледнато Америка е разделена на две. И тези две фракции представляват електорат съвсем близо до половината. Следователно идат избори след избори, които ще са все по-непредвидими и сложни. Но в крайна сметка вече поне са ценностни. Вече има между какво и какво да избира американския избирател. Преди все гласуваше за неолиберални глобалисти, дали сини или червени. Днес вече може да гласува за конкуриращи се и различаващи се възгледи за развитието на Америка и света. Изводът е, че политиката се връща към идеологията и ценностните разломи. А това е винаги добре. Макар и да идва на цената на невъзможността да се направи каквато и да е било кохерентна прогноза за крайния резултат.
