Христо Шопов е трето поколение актьор. Той е син на легендите Наум Шопов и Невена Симеонова, дядо му Христо е основател на театъра в Стара Загора, а баба му Мара е забележителна актриса. Едва 17-годишен, той прави своя дебют в киното с „Дишай, човече!“ , където си партнира с майка си. През 1988 година, докато е в четвърти курс, големият кинорежисьор Иван Андонов го избира сред тежък кастинг за главната роля в култовия филм „Вчера“. От този момент нататък Христо се превръща в един от най-известните актьори в България и има късмета да бъде главно действащо лице във филми като „Маргарит и Маргарита“ , „Индиански игри“ , „Любовното лято на един льохман“.
Големият пробив в световното кино прави с ролята си на Пилат Понтийски в номинирания за три награди „Оскар“ филм „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. В последните години Шопов се е отдал на театъра и в момента играе моноспектакъла си „Не е за телефон“. Той се завърна на малкия екран в сериала „Братя“, чийто четвърти сезон снима в момента.
На 18 март е премиерата на последния му филм „В сърцето на машината“, в който играе директор на затвор.
Христо е женен за актрисата и кастинг директор Мариана Станишева, от която е синът му Наум Шопов. Има и дъщеря Невена от първия си брак. От децата си има две внучета.
Христо Шопов не обича да дава интервюта, но този път проговори ексклузивно пред вестник „Галерия“.
Интервю на Ива Димитрова
– Г-н Шопов, на 18 март излиза последният ви филм „В сърцето на машината“, за първи път ли се превъплъщавате в директор на затвор?
– За персонажа ми няма как да разкажа подробно, нито за сюжета, но за мен това е много добър български филм. Историята се развива тук, но е такава, че може да се случи навсякъде по света. Става въпрос за един затвор, а аз играя директора.
Не за първи път ставам шеф на затвор във филм и обличам униформа.
– Като дете мечтаехте ли да облечете униформа?
– Всички момчета в определен етап са искали да станат полицаи, летци, военни, пожарникари, така че и аз не правя изключение от това.
– Кога осъзнахте, че искате да станете актьор, може би когато се снимахте в първия си филм „Дишай, човече“ на 17 години?
– Да, така беше. Това може би в голяма степен определи пътя ми като актьор. Да не забравяме, че израснах в актьорско семейство и това по някакъв начин повлия на решението ми.
– С толкова големи актьори като баща ви Наум Шопов и майка ви Невена Симеонова имахте ли изобщо друг избор?
– Човек винаги има избор, лично аз не съм имал нужда от друг.
– Когато ви скъсаха в НАТФИЗ две години подред, това не ви ли обезсърчи?
– Така или иначе бях решил да кандидатствам не повече от три пъти и на последния ме прие проф. Елка Михайлова. Тя реши, че има нужда от мен в своя клас и аз влязох във ВИТИЗ. Съвсем сигурно беше, че няма да кандидатствам повече.
–Докато не учехте, какво работехте след като завършихте училище?
–Една година бях сценичен работник в НАТФИЗ, което ми даде много познания, които нямах, за това какво се случва зад сцената. Не съм правил нещо коренно различно.
–Когато в четвърти курс ви поканиха за ролята на Иван в култовия филм „Вчера“, предполагахте ли, че ще станете голяма звезда и бяхте ли готов за славата?
–Не, разбира се, никой не може да очаква такова нещо. Сега достъпът до популярните актьори е много по-лесен, особено ако той има профили в социалните мрежи. Тогава беше по-различно, трябваше да се положат повече усилия, за да ни открият. И успяваха. (Усмихва се.)
Никога не съм разбирал как някой може да си помисли, че след един филм животът му ще тръгне по коренно различен начин и ще започнат да се случват чудеса. Така че никога не съм гледал на тази роля като на изключителна възможност, която ще промени живота ми. Но, разбира се, това ми отвори нови професионални хоризонти.
–Наистина ли Иван Андонов е планирал вие да изиграете Ростислав, а Георги Стайков – Иван?
–Така беше, да, в един момент обаче реши да ни размени и всеки един от нас заживя със своята роля.
–С Георги Стайков сега поддържате ли връзка, чувате ли се, бихте ли снимали филм отново заедно след 34 години?
–Чуваме се, не се виждаме често.
Би било интересно да се снимаме отново с Георги Стайков, то не е въпрос само на желание, но някой трябва да го напише, да го режисира, продуцира…Иначе би било чудесно.
–Сега върху какво работите, снимате ли се в нов филм, освен че играете в комедийния си моноспектакъл „Не е за телефон“?
–В момента това е представлението, в което играя и пътувам. Има интерес, идват хора, въпреки пандемията и мерките. Другият месец трябва да имам седем представления, дано да се случат. Надявам се тази пандемия скоро да приключи и оттук нататък всички да живеем нормално. Коронакризата удари не само върху ресторантьорите, но и върху нашата професия.
Иначе в момента се снимам в нов сезон на сериала „Братя“. Предстои да направя два филма като режисьор, единият документален. Той спечели миналата година в Националния филмов център за пълнометражен документален филм, като темата ще бъде за българското овчарско куче. Очакваме да мине проектът през финансова комисия, за да е ясно кога се случват нещата.
Другото е за игрален филм по пиеса на Елин Рахнев, като автор на текста ще е Нели Димитрова, с която съм работил в „Лов.нет“. Тя е съсценарист и на „Петя на моята Петя“ и с продуцента Кръстьо Ламбев спечелихме субсидия да направим филм по този текст.
–Вие успяхте ли да се опазите от коварния ковид?
-Да, по някакъв начин се опазих. Коронавирусът ме подмина, въпреки че покрай мен близки хора го изкараха доста тежко, но аз не се разболях. Ваксиниран съм, може би това ме пази.
–„Не е за телефон“ е четвъртата пиеса, написана от сестра ви Лиза Шопова, не е ли по-трудно да се работи с близки роднини?
–Да, в началото беше трудно. Лиза е не само режисьор на „Не е за телефон“, но е написала и моноспектакъла заедно с Елин Рахнев, а авторите са много ревниви към всяка своя дума. Минахме през по-нервни периоди, но в момента в който двама души имат за цел да направят добро представление, нещата се подреждат и всеки следващ път е по-лесен. И със сигурност ще работим отново заедно.
–Кой е най-тежкият период в кариерата ви?
–Предпочитам да не се сещам за трудните моменти. Освен това той не е бил един. Когато човек избере да бъде свободен, да не е на заплата, поема риска да изпада в ситуация, в които няма абсолютно никаква работа. Въпрос на избор е.
–Ролята ви на Пилат Понтийски в „Страстите Христови“ ли е най-големият ви успех в киното досега?
–Разбира се. Не мога да кажа, че харесвам всичко, което съм правил. Има и други филми, които харесвам и смятам, че са били важни за мен. Като този е най-известният, разбира се.
–Научихте ли нещо ново от работата си с толкова големи имена в киното като Мел Гибсън, Моника Белучи и Джим Кавийзъл?
–Във всеки един момент и на всяка възраст уча нещо. Виждам неща, които преди това не съм забелязвал и осмислял. Човек непрекъснато трябва да усвоява нови умения в професията си, и не само.
–А Моника Белучи наистина ли е така красива и изумителна и на живо?
–Думата не е красива. Въздухът спира да се движи, когато тя се появи. Не съм работил с нея конкретно, имали сме една или две срещи. Това как ми е подействала на мен няма никакво значение, но забелязах, когато тя върви пред 300-400 души масовка, всички млъкват. Има някои работи, които нямат обяснение.
–Снимали ли сте се в много чужди продукции, как колегите ви навън гледат на българските актьори и усещали ли сте респект към вас?
–Винаги съм усещал респект към това, което правя.
–Преди снимки, спазвате ли строг режим, как се подготвяте за филм?
–Опитвам се да спазвам режим, но най-важното е човек да се концентрира максимално върху ролята си.
–Имате ли сте сериозни инциденти на снимачната площадка?
–Разбира се, че е имало такива, но не обичам да говоря за тях, защото не са повод за хвалба или оплакване.
–Сред най-важните учители във вашата професия сигурно са и родителите ви?-Разбира се, че съм се учил от моите родители. Не че те са ми предавали нещо конкретно, но наблюдението, което съм имал върху тяхната работа, възможността да присъствам на техни репетиции и представления, ми е дало много.
Като учител трябва да започна от Мария Карел, която ме е готвила за ВИТИЗ. След това проф. Елка Михайлова, която реши, че има нужда от мен, а аз бях един от щастливците в класа, които винаги имаха главна роля. Тя ме е научила на едно от най-важните неща – на дисциплина в професията. На Вельо Горанов също дължа много. Той беше асистент на проф. Михайлова и съм работил с него и като режисьор в две представления. Това са учителите ми в театъра.
Когато говорим за киното, там всичко започва и свършва с Иван Андонов, защото ми е дал наистина много. Не искам да говоря за него в минало време, за мен той е жив и сега, и слава Богу е оценен. Той е може би най-взискателният режисьор, с когото съм работил. Иван Андонов е и добър актьор, а така комуникацията е по-лесна на снимачната площадка, защото е по-лесно да обясни какво иска, не става дума да изиграе ролята.
–Има ли урок от вашия баща, който сега предавате и на сина ви Наум?
–Не е имало конкретен съвет. Никога не е казвал това не се прави така или по друг начин.
–Знаете, че обикновено децата на големите актьори живеят в сянката им и така и не успяват да постигнат техните успехи, но при вас и Наум Шопов не е така, на какво го отдавате?
– Не съм се замислял, сигурно е случайно. Славата на баща ми никога не ми е тежала. Напротив.
–Някога усещате ли духа на бащи ви, закрилата му отгоре?
– Не, не мога да кажа, че усещам закрила или присъствие. Не съм се замислял за това. Но, разбира се, че преди премиера съм си казвал колко хубаво би било, ако родителите ми сега могат да бъдат в залата и да ме гледат.
-Играли сте с майка ви, а със сина ви?
–Да,с Наум сме играли заедно в „Коледата е възможна“ през 2000 година, когато той беше още дете.
-Не искате ли да се снимате отново заедно?
–Не смятам, че има такава необходимост.
–Държахте ли той да поеме по вашия път, защото Наум завърши медицина, но ето че се е отдал повече на киното и на телевизията, скоро ще го видим и като водещ на предаването „Ергенът“?
–Всеки сам си избира пътя. Какво мисля аз, няма никакво значение. Изборът си е негов, всеки сам в голяма степен решава, а какво ще му се случи в бъдеще, ще видим.
-С кои ваши демони се борите?-
– Не искам да ги изброявам, не са един или два.
–Сигурно имате и пороци, пушите ли?
-Да, приемем, че не съм безгрешен.
–Какво ви разтоварва най-добре?
– Има неща, които са ме занимавали винаги. В различни периоди повече или по-малко. С по-голяма или с по-малка активност. Основно съм изкушен от фотографията и от стрелбата. Под стрелба не ме разбирайте ловна стрелба, не харесвам убийството за удоволствие.
Намирам време и за спорт, за да поддържам формата си.
