Големият музикант и певец Кирил Маричков работи усилено върху мемоарите си, които се надява да издаде през пролетта догодина, пише вестник „Галерия“.
„Започнах автобиографичната си книга през януари миналата година, после дойде ковидът и я спрях за известно време. Диктувам на едно момиче журналистка, което ме улеснява, но бавно вървят нещата. Трябваше да съм свършил вече, малко след средата съм, но започва да му се вижда краят. Вече минах детството и съдбата на интересната си фамилия, приключвам и активната дейност на „Щурците“, така че две трети от книгата е готова. Тя ще завърши с мои разсъждения за времето, в което живеем“, издава пред „Галерия“ Кирил Маричков.
Дълго време музикантът отказва да седне и да опише живота си, защото не е писател, а иска, ако издаде биография, тя наистина да е интересна. След това обаче си дава сметка, че е добре да разкаже всички неизвестни и прелюбопитни истории от богатия си сценичен живот.
Кариерата на китариста и изпълнител започва в началото на 60-те години на миналия век като басист на първата българска рок група „Бъндараците“. През 1967 година заедно с китариста Петър Гюзелев и барабаниста Петър Цанков основават „Щурците“, като името на групата е избрано след конкурс в радиопредаване. През годините бандата изнася над 3000 концерта, издава 14 албума и се превръща в най-популярната и обичана българска рок банда. В книгата си музикантът няма да подмине проблемите на „Щурците“ с цензурата по соцвремето.
Няма да забрави и как неведнъж спират техните концерти заради силно свирене или пеене на английски. После, след известна пауза, пак ги пускат, но често ги наказват, като не им изплащат хонорари, карат ги да плащат счупени столове… А техните приходи от изявите им носят страхотни пари на тогавашната Концертна дирекция. Затова ги и търпят. Даже си спомня един случай как си говорят в групата: „Абе, много концерти правим, няма ли да си починем малко, да отидем на море?“. А Пепи Цанков – първият им барабанист, казва: „Ама това е много лесно. Изпяваме „Сетисфекшън“ на „Ролинг Стоунс“, прекъсват ни турнето и… отиваме на море“, както и правят.
В мемоарите на щуреца най-вероятно няма да е подмината и темата за тежката катастрофа, която преживява преди над двайсет години, при която загива жена. „И досега като се сетя, настръхвам и се разстройвам. Всяка година на тази дата – 10 октомври, отивам и паля свещ в църква. Имаше риск и за моя живот, но извадих късмет. Имах счупени ребра, главата ми също беше пукната, дори все още пазя белег на челото, но това не е важно… Другото, смъртта на жената, беше най-лошото. След това си мислех, че това е краят. Няма повече да излизам на сцена, ще се откажа от музиката. Година по-късно обаче се получи предложение от българските емигранти за турне на „Щурците“ в Щатите. С триста зора се реших все пак да отида, макар че се чудех как ще изляза на сцената и ще пея. Бях изключително потиснат. Първият ни концерт беше в Чикаго. Залата беше препълнена, имаше страшно много хора. Усмихнати, щастливи, че ни виждат. Като започнахме да свирим и като усетих любовта на публиката, се разплаках. Обърнах се с гръб към хората, за да не ми виждат сълзите, и не можех да започна да пея. Това беше много силен и преломен момент за мен. Като се успокоих, запях. Заради всичките тези хора реших да се върна на сцената“, разказва преди време пред вестник „Галерия“ Маричков.
Снимка: 24 часа
В книгата си щурецът разказва и интересни истории от своето детство. От шестгодишен свири на пиано, пее и е много силен в солфежа, а в училище винаги изкарва шестици. По-късно започва да се подготвя за Консерваторията, но с кларинет, защото не му се свири по 6 часа на ден на пиано. След това обаче излиза закон, че който следва инженерна специалност, ще ходи войник шест месеца, а не две години. Така той решава да кандидатства във ВИАС.
Любовта към музиката е от единия му дядо – бащата на майка му Борис Левиев, който е главен диригент на Музикалния театър. По неговата линия музикантът е роднина с джазмена Милчо Левиев. Рокаджията обаче е кръстен на другия си дядо по бащина линия – именития архитект Киро Маричков, проектирал едни от най-красивите сгради на София през 20-те години на миналия век.
Родът му е от Калофер, стара възрожденска фамилия. Жената на неговия прадядо – Елена, е сестра на Георги Странски. Той е важна фигура за Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Бил е най-добрият приятел на Христо Ботев и негов кум. Завършва медицина и работи като доктор. До него е адресирано и знаменитото писмо на Ботев от борда на „Радецки“. Маричков не помни дядо си Киро, който умира млад, но заради него решава да се запише да учи архитектура. Тогава обаче в тази специалност се влиза трудно, с пълно отличие, а щурецът не е добър по математика. Решава само една от двете задачи и го приемат „Мелиоративно строителство“.
После обаче се прехвърля в Лесотехническия за по-лесно. Е, така и не става инженер. Не е добър студент и изкарва все средни оценки. На всичкото отгоре дори не взема диплома накрая. Остават му само два-три изпита, преди да завърши, но един преподавател с думите си го отказва. На изпит му казва, че знае за тройка, и директно го пита дали ще стане инженер, или е от онези „щураците, дето свирят джаз – джаста-праста“. Маричков се ядосва, хвърля си книжката пред него и му казва, че няма да стане скапан инженер, а ще си остане музикант! А той през цялото това време вече свири с „Щурците“, дори имат записани песните „Звън“ и хита „Веселина“.
Тази песен обаче не е посветена на втората му съпруга Веселина, която среща години след това. Когато Маричков я пее е на 24 години, а жена му е на шест. Запознават се на нейната абитуриентска вечер в Габрово. Щурецът отива да свири на баловете там заедно с бандата си. Има конкурс за най-хубава абитуриентка. Заедно с Валди Тотев, Георги Минчев и още четирима-петима габровци са в журито. Накрая остават три девойки, като едната от тях е Веселина. „Най-много ми хареса тя, беше толкова красива, излъчваше такава невинност… Ние с Валди и Гошо Минчев гласувахме за нея, но габровците – за другото момиче, което също беше хубаво и то спечели. Престраших се след конкурса, отидох при Веселина и й казах, че тя е най-хубавата и съм гласувал за нея. Тя много се засрами и се изчерви. И така приключи всичко. Ние си заминахме. Година по-късно случайно я срещнах в София, беше станала студентка. Реших, че този път няма да я изпусна. Отидох при нея и тя, разбира се, ме позна. И се оказа, че много харесва „Щурците“, има много наши плочи. И така… през 1986 година се оженихме“, разказва Маричков.
Този брак е много по-дълъг и щастлив от първия му и продължава вече 35 години. Първата му връзка е с Доротея, която след развода им се жени за режисьора Николай Волев. От нея е синът на щуреца, който е четвъртият Кирил в техния род. Само неговият син Александър не носи името му. Кирил Маричков-син от малък е музикален и свири на китара, но избира да учи право. Като бащата на щуреца, който е юрист, учи право и дипломация в Сорбоната в Париж, после в Лозана. Той е първият посланик на България във Ватикана след промените. Внукът му Кирил от години живее в Рим и работи в голяма адвокатска кантора. Той е женен за италианка, с която имат две деца – Виктория на 16 години и Александър на 13. И двамата са много музикални. Тя свири на пиано, а той на китара. Виктория знае български и може да разговаря с дядо си, за разлика от Александър, който трудно се оправя с нашия език. Затова и щурецът говори с внука си основно на английски.
Източник: в-к „Галерия“
