Снимка: 24 часа
На 27 октомври Генчо Симеонов навърши 90 години, или 2х45, както биха казали колегите му от „Стършел“. В залите на СБХ на „Шипка“ 6 се откри юбилейната изложба на големия художник, карикатурист и аниматор, който и сега продължава да рисува. Завършва първия випуск на Художествената гимназия в София, а след това и Художествената академия. Учи при проф. Илия Бешков, работи върху създаването на 15 анимационни филма като сценарист, режисьор и художник. Носител е на много български и международни награди. С неподражаем хумор, с усет към гротеската и колорита на българина, той е разпознаваем във всички жанрове, в които работи.
Интервю на Рени Нешкова
– Господин Симеонов, живели сте в три епохи. Социализмът ли беше най-трудната епоха за карикатуриста?
– За някои беше трудна, за някои – не. Ако умееш да ползваш езоповия език, ще си облекчиш задачата. Почваш да обясняваш нещата с лекота, можеш да отговаряш друго, а не това, което те питат. За да избегнеш упреци и наказания, в карикатурата е необходимо да заобикаляш основното и да го заменяш с по-леки работи. Ако имаш чувство за хумор, да го ползваш умело. В една карикатура трябва да замениш острия рисунък на основното явление или питане с по-лековато. Тогава по-лесно се приема от този, който иска важния отговор.
– Разкажете ни някоя случка от онова време.
– Мога да разкажа за една карикатура, ако трябва, и за две. Но най-добре е да се види, за да се разбере точно. По време на Пражката пролет имаше строга заповед да се разкаже за идеята, която цели ръководството на „еди-коя си партия“.
Карикатурата представляваше следното:
Западните империалисти обикновено се рисуваха с черен фрак и цилиндър. С това се отличаваха от целия друг политически свят. Този политически случай трябваше да се заклейми. Заклеймяването при мен дойде, като без да се напъвам много, реших да нарисувам тримата империалисти да плачат. Така и направих. В това време, да поясня, Югославия беше неутрална. Имаше и герой с типична балканска шапка, по която се разпознаваше, че това е Югославия. Югославия плачеше, но плачеше настрани. Двама неутрални герои питаха защо този с тази балканска шапка плаче настрани. Отговорът беше, защото е неутрален.
Снимка: Спомен.бг
Около времето на Априлския пленум имаше една изложба на карикатура, която „Стършел“ направи на „Раковска“, за да се изтъкне новата линия на партията. Изложбата беше защитена много добре от колегите, всичко мина добре. Тодор Живков дойде, а художникът Асен Грозев го поведе да разгледа карикатура по карикатура и накрая го попита: “Другарю Живков, сега вече можем ли да ви рисуваме вас след премахването на култа към личността?“. Тодор Живков отговори: „Пък може, защо да не може!“. Асен Грозев вика: „Да, но ни е страх“. А Живков отвръща: „Е, добре че ви е страх!“.
Кой знае защо, цялата зала избухна в смях. Мога да опиша и друга една карикатура. Тя беше против култа към личността, но не се хареса. Някои хора се изплашиха.
Това беше една обикновена карикатура с по-лъскава кола, по-модерна. До нея стоят двама души, единият по-висок, едър и наперен, а другият по-нисък. По-едрият казва: И това на небето, тази дъга да се промени! Червеното да дойде отгоре, зеленото под него, жълтото на трето място и така!
На другия ден в бюфета на „Народна младеж“ аз отивам да си взема една кифла, а зад мен един от журналистите вика: „Ама ти не си ли в затвора!“.
Аз питам: „Защо?“.
Журналистът: „Ами тая карикатура, дето си я направил, как Тодор Живков нарежда на Милко Балев да се сменят цветовете на дъгата?“.
Викам, това пък не съм си помислил, за да го избегна. А е трябвало да направя нещо в рисунката, защото нашият главен редактор в „Стършел“ непрекъснато казваше – вземи там оправи физиономията на твоите герои в карикатурата, сложи им мустаци, ако трябва, защото така приличат на Тодор Живков.
След излизането на броя имахме летучка, обсъждахме материалите за следващия брой. Обсъждаха се карикатури, фейлетони, сатирични стихотворения, афоризми и прочее. Дежурният трябва да го представи на целия екип, след това следваха изказвания.
Дежурен на един такъв брой беше Жак Шентов. Той се занимаваше с ресор външна политика. И той започваше така – тук имаме един голям фейлетон от заместник главния редактор с остри нападки срещу капитализма. Тук имаме Георги Анастасов, направил много язвителна карикатура – някаква тояга замахва към един капиталист. И какво от това? На всичко, което беше пуснато от броя, Жак Шентов казваше: „И какво от това“. И с въпросното „какво от това“ искаше да подскаже, че нищо не променяме. Критикуваме, но няма резултат.
Накрая главният редактор каза: „Не му обръщайте внимание, той си е такъв. А в сатирата точно това се иска – уж нищо особено, обаче то се подсказва.
Снимка: Личен архив
– Какво мислите за съвременната карикатура в този доста объркан свят?
– Защо смятате, че е объркан светът? За някои е объркан, за други – не толкова… Съвременната карикатура следва своите пътеки. Днес те са малко по-различни – навремето бяха със завоалирани послания. Но в крайна сметка, навсякъде карикатурата е еднаква, само героите и идеите са различни.
– Защо предпочетохте живописта пред карикатурата?
– Карикатурата ми звучи малко лековато като съдържание, защото при живописта има много компоненти: живопис, рисунка, колорит, обем, височина и ширина. А карикатурата, общо взето, е маломерна, не внушава кой знае колко идеи и значения. В картината можеш да намериш и карикатура, докато в карикатурата трудно можеш да намериш картина.
– Кой писател бихте илюстрирали с удоволствие?
– Не съм илюстратор, макар да имам илюстрирани книги на български сатирици. Иначе бих илюстрирал книга на писател, чийто езикът е остър, но мъдър.
– Как си представяте света след десет години?
– Същият може би. Какъвто го направим. Какъвто го омесим.
– Харесва ли ви епохата на интернет и бързото живеене?
– Не получавам нищо от бързото живеене и по някой път човек се обърква. Както при бързото каране – може да срещне неприятности по пътя или непознати неща, които да са заплаха за него.
– Вие как оценявате изложбата си?
– Много труден въпрос. Може да се каже – хубава, добра, както бащата или майката, като видят току-що роденото си малко дете, казват: „Колко е хубаво, приятно веселко, жизнено“. А детето може и да е грозно.
Горната и Долната земя
Били ли сте в село Челопечене!? Там, в двора на църквата с високата камбанария.
На покрива на тази камбанария има щъркелово гнездо с щъркел.
На клюна на щъркела е седнал Генчо Симеонов. Седи си там – между Горната и Долната земя.
Поглежда нагоре и мечтае за очакващата го слава на Горната земя. Поглежда надолу и не му се иска да престане да сънува историите на Долната земя.
А там долу, на Долната земя, в двора на църквата охлюв гони коза, а тя се е заслушала в песента от транзистора на шията ѝ. Едно прасе си разговаря за живота с една мишка. На съседното дърво е кацнала птица, ама такава птица няма в цялата орнитология. В небето някак си по шопски се подсмихва слънцето.
А Генчо се диви и радва вече 90 години на тези чудеса на Долната земя. И за всеобща радост не престава да пресъздава в картини този приказен свят.
В такъв един момент човек се замисля за смисъла на живота.
Животът все пак има смисъл, ако съдбата ти е отредила да се срещнеш и другаруваш поне с един такъв мечтател, поне с един такъв добър човек, поне с един Гений като Генчо Симеонов.
Нищо че такова пиле няма!
Публикуваме тази миниатюра на Анатолий Станкулов с любезното съдействие на дъщерята на художника София Симеонова.
Източник:в-к „Галерия“
