Георги ДАСКАЛОВ*
Отпреди 6 години. Да се разбере защо се провали моделът „Борисов“. Защото не можеш да нахраниш всички. Особено алчни хора. В един и същи ден, в един и същи час, на едно и също място Мая Манолова положи клетва като омбудсман на републиката, а предшественикът ѝ Константин Пенчев беше избран за конституционен съдия. Може да е случайно. Може и да не е. Да е част от сделката.
Извинявай, братче, прецакахме те преди, ама сега ще те компенсираме. Заплатата на конституционния съдия е същата като на омбудсмана – 90 процента от тази на председателя на Народното събрание – около 4 000 лева, ама работата е значително по-малко и мандатът е по-дълъг.
Между другото, конституционна реформа, ама истинска, би било, ако бъде въведено право на индивидуална жалба до Конституционния съд. Сега да го сезират имат право ограничен кръг хора и така най-квалифицираните юристи в държавата гледат по две-три дела годишно.
В момента Конституционният съд действа като втора камара на Народното събрание, като миниатюрен сенат. Правото на индивидуална жалба би превърнало Конституционния съд наистина в съд, ще даде възможност на съдиите да творят право буквално във всяка област, а на хората – още една възможност да защитят правата си.
Ама това е тема за дисертация. За нея друг път.
Сега за казуса с Мая Манолова и Константин Пенчев. Както биха се изразили уличните философи – за врътката.
Начинът, по който Мая Манолова беше избрана за омбудсман и последващата компенсация за предшественика ѝ събуждат рефлексите за една от най-отвратителните черти на комунизма – превръщането на управляващите в самодоволна и самозадоволяваща се каста. Ти на мене, аз на тебе, всеки получава нещо и по върховете на държавата цари мир и благодушие.
Отдолу клокочи. Ама на кого му пука.
Правеното на политика, при което всички политици започват да изглеждат на управляваните като едно омерзително кръвосмесено цяло, е недалновидно.
Не че не се практикува вече на много места в Европа. Кризата на доверието роди концепцията за т.нар. широки коалиции, при които десни и леви са заедно в управлението в името на „националния интерес“.
Но подобно заличаване на границите принуждава избирателите да търсят извънсистемни алтернативи. Най-хубавият пример е Гърция, където ПАСОК и „Нова демокрация“ управляваха заедно, сега ПАСОК се бори да прескочи бариерата, а всичко заедно сърбат попарата на Ципрас.
Ама ще има и други, няма да е само СИРИЗА.
Дами и господа. Политиката не е сделка. Нищо, че българските политици мислят за нея предимно така.
*Източник: фейсбук профила на автора. Заглавието е на редакцията
