Фредерик БЕГБЕДЕ, „Фигаро“
О, не, моля ви, не и той, твърде трудно е, след като Франция вече не е във форма, честно казано, ще стане невъзможно да продължим да обитаваме тази страна. Настоятелно моля правителството да забрани смъртта на Жан-Пол Белмондо. Белмондо не беше човек, а идея, желание да разпериш ръце и да изпъчиш гърди, да се перчиш, за да прикриеш крехкостта си, да скачаш от жена на жена, за да изпаднеш в опиянение, да тракаш с токове на масата в бистрото, преди да цитираш Рембо, Конрад и Фокнър в слънчев кабриолет и да умреш в черно и бяло.
„Нежен и жесток, истински и сюрреалистичен, ужасяващ и забавен, нощен и дневен, обикновен и необичаен, изключително красив“, казва той в „Лудият Пиеро“. Спомените се смесват в главата ми или в разбитото ми сърце, вече не знам, твърде съм жаден. Няма да ви лъжа: не познавах Жан-Пол Белмондо, видях го два пъти, но твърде късно, той беше почти с последен дъх… Както всички останали, от шестдесет години насам само гледах как се усмихва. Мечтаех да приличам на него, да имам неговия чар, лекота, горда осанка, страхотни сака и небрежност, това, деца мои, в една определена епоха се наричаше да бъдеш французин.
Когато Жан-Пол Белмондо влизаше в „Лип“, обикновено по обяд, цялата бирария замлъкваше. Глъчката изчезваше, сякаш звукоинженер внезапно е настроил силата на звука на „уважителна тишина“, време, за да влезе Легендата с бастун в лявата ръка и Шарл Жерар в дясната. Тогава Бебел се усмихваше широко и се провикваше: „Еха!“. И цялата зала се превиваше от смях. Когато Жан-Пол Белмондо беше жив, Републиката, т.е. тази шумна, интелигентна кавга, която не свършва от Революцията, можеше да продължи своя ход.
Жените проверяваха, поглеждайки отражението си в ножа, дали нямат червило по зъбите. Що се отнася до мъжете, те така и
не успяха да завидят на мъжа, с когото мечтаеха да бъдат приятели.
Подобно на Дийн Мартин, Белмондо винаги е знаел как да сложи двата пола в джоба си: жените искаха да спят с него, а мъжете им да го почерпят питие – понякога беше обратното. Белмондо помиряваше двете ни родини: интелектуалната и популярната. Литературата и бокса. Антоан Блонден и Жан-Клод Бутие. Казино „Монте Карло“ и наденицата с кисело зеле. Той беше съблазнител и спортист, човек, който носеше еднакво добре костюм в три части и авиаторско яке.
Какво говори това име, Жан-Пол Белмондо, на едно дете, родено през 60-те години? На първо място, Мишел Поакар: 26-годишен хулиган с шапка и слънчеви очила, който кара кола по РН7, прокарва палец по устните си и импровизира най-незабравимите реплики: „Хохо! Млади момичета на автостоп! Добре, ще спра и ще таксувам по една целувка на километър!“, „Хайде… разголи се…“ (Отговор: „Какъв е смисълът?“), „Вие сте тъпаци, американците! Доказателството е, че се възхищавате на Лафайет и Морис Шевалие, най-тъпите французи!“, „Никога не бива да спираш. Както казваше дядо Бугати, колите се направени, за да шофираш, а не да спираш“.
От 60-те години Белмондо символизира свободата, бързината, арогантността. Мемоарите му (Mille vies valent mieux qu’une („Хиляди животи струват повече от един“, Fayard, 2016) потвърдиха това, което вече отгатвахме: повечето фрази, които Мишел Поакар изрича в „До последен дъх“ не са били в сценария на Трюфо и Годар. „А тук какво казвам?“, питал младият Белмондо по време на снимките. „Каквото искаш“, отговарял Годар. Този бивш боксьор се вдъхновил от Пол Гегоф, смахнатият сценарист на Шаброл, постоянен посетител на нощните клубове в Сен Жермен де Пре в края на 50-те години. Ако мъжът, който е съблазнил най-красивите жени в света, минава за женомразец, това се дължи на една страшно актуална реплика: „Американската жена доминира над мъжа, а европейката все още не“. Ето защо тази смърт абсолютно трябва да бъде отменена:
Белмондо беше последният мачо, лишен от вулгарност.
Все още имаме нужда от него, момчета. Наистина сега не е моментът да се отпускаме.
Прихванах вируса на Белмондо много рано. В младостта ми, в Caca’s Club, любимата ни игра беше да играем на Габриел Фуке* и да пеем Nuits de Chine, nuits câlines („Китайски нощи, гальовни нощи“), правейки се с якетата си на тореадори с колите пред „Флор“. Полицията не харесваше този спорт: изглежда, че беше опасна игра, като запалване на фойерверки между сградите на бул. „Осман“. Всичко това е по вина на Бебел. Бебел, подобно на Генсбур, е въображаемо същество, професионално изкривяване, моментът, в който един артист се превръща в мит. Бебел, това е Белмондо + Блонден + Одиар.
Преди всичко Габриел Фуке в един подценен навремето филм е станал култов днес: „Маймуна през зимата“ на Анри Верньой. В него Белмондо играе рекламист алкохолик, който отива да види дъщеря си в един пансион в Тигревил. Сцената с корида в „Кабаре Норман“ е антология. Един от най-хубавите монолози на Одиар заслужава да бъде цитиран изцяло: „Ще има много хора!… Луис Мигел винаги привлича тълпата!… Отдавна мечтая да триумфирам в Мадрид… Публиката ще бъде взискателна… особено зад Мигелито… Ще трябва да поема рискове… Ще облека белия костюм, този от дебюта ми… Помните новиядата в Толедо… Ужасената публика… И този бик, който не искаше да умре… Оттогава съм пронизал смъртоносно над сто!…“. Какво е великият актьор? Някой, който може да изрича остроумия, сякаш говори съвсем естествено с пиян приятел.
Невъзможно е да се скицира портрет на Белмондо, без да се цитират неговите реплики, защото
изкуството на Белмондо е изкуство на словото.
Това е начин да се извиеш дръзко, за да кажеш нещо претенциозно, което разсмива. „Бум, бум, бум, тряс, това съм аз“, украсено с хусарско отчаяние: ето какво се случва с хората, родени в Ньой сюр Сен през 1933 г. Белмондо прави хората щастливи, защото се подиграва на измамниците. Това е Сирано на боксов ринг. В мемоарите си той разказва, че е правел много глупости, преди да прави кино: изхвърлял леглото си през хотелския прозорец, качвал се гол в асансьора, биел се заради едно „да“ или „не“, вземал амфетамини…
Белмондо промени живота ни, като спаси своя. Той въплъщава определен стереотип за французина, когото обичаме: сладкодумен купонджия, романтичен сваляч, ченге, което се държи като хулиган, и дори писател, който се мисли за авантюрист (Боб Сен-Клер във „Великолепният“). Стилът „Бебел“ е смесица от красноречие и бруталност. Има нещо баско или корсиканско: никога не знаеш дали Жан-Пол Белмондо ще ти каже шегата на века, или ще ти забие юмрук в лицето. Оттук и живот в напрежение и обрати: веднъж е влюбен в Урсула Андрес на снимачната площадка на „Премеждията на един китаец в Китай“… после в „Повторен брак“ на Жан-Пол Рапно, един от най-хубавите му филми, бяга през цялото време, както в „Човекът от Рио“, плагиатстван от Спилбърг в „Похитителите на изчезналия кивот” (той го казва). И все пак този устремен Казанова може да каже най-прочувствените думи на Катрин Деньов в „Сирената от Мисисипи“ на Трюфо: „Страдание е, когато те гледам. – Вчера обаче ти каза, че това е радост. – Това е радост и страдание“. Мислите, че Депардийо е измислил тази нежна тъга в „Последното метро“? Хайде, хайде. Чуйте го как се обажда по телефона на Клер в „Маймуна през зимата“ и затваря, когато тя вдига слушалката: абсолютната емоция.
Този велик театрален актьор, бивш възпитаник на Консерваторията, си позволи да избягва интелектуалното кино, за да играе двадесет години смешни и/или сериозни ченгета с несравним успех, преди да държи в ръце малки малтийски болонки в ложата си на „Ролан Гарос“.
Тайната на този човек беше, че бе преодолял снобизма.
Критиците ги беше сложил в джоба с филмографията си от 60-те години. Мъж, обичан от Лаура Антонели, може да бъде само принц. Мястото си в речника си бе извоювал още преди 30-годишна възраст. Останалото, 70-80-те години, се нарича звездна система. Той беше последният, заедно с Делон и Бардо, познал смисъла на думата слава. О, между другото, моля правителството да забрани и смъртта на тези двамата. Без тях Франция наистина е приключила. Оправяйте се, г-н Макрон.
На сцената на „Шатле“, където получи почетен „Сезар“, за първи път в живота си през 2017 г., Жан-Пол Белмондо говорѝ за смелостта си. „Когато отидох в театъра, всички казваха, че имам неприятна муцуна. Майка ми ми каза: „Трябва да бъдеш като баща си, имай смелост“. И никога не ми е липсвала смелост.“ Когато каза това, кълна се в децата си, аз разпознах, въпреки бастуна и трудния говор, да, аз видях насред пингвините на грамадния леден блок Луис Мигел, гордия тореро от Толедо, наричан Мигелито.
Вдигам чаша за великия матадор с изпъчени гърди, безстрашна брадичка и за неприемливата смърт.
* Габриел Фуке е героят на Белмондо във филма „Маймуна през зимата“ (1962 г.) по романа на Антоан Блонден. – Б.пр.
Превод от френски: Галя Дачкова. Текстът е публикуван в сайта „Гласове“.
