Огнян Минчев, политолог
Задавайки публично въпроса „Коя е вашата родина, г-н Карадайъ?“, Румен Радев извърши рутинна политическа операция, която мнозина преди него са практикували със същия успех. Първият резултат от задаването на този въпрос е поредно „циментиране“ на ДПС като етнокорпоративна пирамида, защото обикновените избиратели на тази партия го разпознават като заплаха – или увертюра към заплаха. През последните 30 години върхът на ДПС провокира и дори организира подобни „патриотични“ фойерверки, за да мобилизира и обедини своите избиратели. В случая – едва ли върхът на ДПС е инициирал подобен въпрос. Той дойде при тях като безкористен(?!) подарък от страна на Радев.
Вторият резултат от така зададения въпрос е проектирането на самия Радев като пламенен патриот, защитник на българщината – ефект, който пък ще увеличи собствения му рейтинг и шансовете му за преизбиране наесен. Практикуването на подобен род фойерверки, задяващи се с междуетническите отношения в България е особено опасно на фона на всичко, което се случва в света около нас понастоящем. За съжаление обаче, всяка разумна и наистина отговорна към националните ни интереси позиция към ДПС и към етническите отношения у нас изисква много повече интелект, познания и политически опит, отколкото стандартния български политик е готов да инвестира в своите позиции и действия.
ДПС е виртуозно изпълнен политически проект от страна на специалните служби в Москва и София в края на 80-те и началото на 90-те години. Успехът на партията да контролира мюсюлманските малцинства в България, използвайки, не на последно място, страха от рецидив на т.нар. „възродителен процес“, предостави много ценен и устойчив във времето политически ресурс в ръцете на посткомунистическата олигархия в България, оперираща в тясно взаимодействие с постсъветските олигархични структури. Лидерът на ДПС и неговите партньори многократно умножиха този ресурс през годините на т.нар. преход като позиционираха партията не само като монополен политически представител на българските турци и мюсюлмани, но и като цялостна политико-корпоративна структура за посредничество между олигархичното ядро зад сцената и публичните институции на държавата. В началото на прехода тази роля бе възложена – по обясними причини – на БСП, но тя се провали в осъществяването й. Стабилният електорален потенциал, независим от политическата конюнктура, стриктната дисциплина и безмилостна йерархия, както и доверието между върха на ДПС и задкулисното ядро на олигархията превърнаха Сарая в комплексна пирамидална структура, изпълняваща три обособени типа роли. Първо – механизъм за етнически контрол. Второ – корпоративна йерархия, взаимодействаща и ръководна по отношение общите интереси на корпоративната олигархия в България. Трето, ефективен политически посредник между олигархичните задкулисни структури и публичните отношения в държавата. Третото е на практика механизъм за ефективен контрол над държавата от страна на задкулисието. НДСВ, БСП, ГЕРБ се качват и слизат от власт. ДПС – на власт или в номинална опозиция – остава в същата триединна роля и я изпълнява успешно.
Оттук следва и цялата деликатност на проблема за отношението към ДПС от страна на другите обществени и политически фактори в България. Ние не можем да се освободим от структурно заложената система на мащабна корупция, изсмукваща националния ресурс на страната и поставяща я в неизменно последното място по развитие в Европа, без да „детронираме“ ДПС от позициите му на посредник и разпределител в нелегитимните отношения между олигархичната мафия и държавата. Можем да вдигаме бунтове и да „пенсионираме“ Симеон, Станишев и Борисов, но докато не достигнем до ключовата роля на Сарая в практикуването на този корупционен shortcut между мафията и държавата и не я разградим – няма да реформираме завладяната държава в България. И не просто да извадим Сарая от тази роля, а да направим самата роля невъзможна за практикуване от когото и да било другиго. Тежка, непосилна – засега – задача пред българското общество.
Но решавайки тази задача в обозримо бъдеще, ние не бива и за миг да забравяме, че вакуумът в междуетническите отношения, който това „детрониране“ на Сарая ще предизвика, би бил изключително опасен, предвид силната заинтересуваност на мащабни и мощни сили да го запълнят под свой контрол. Тези сили са и на Изток, и на Юг, и вътре в самото българско общество. Мнозина сред тях няма да се поколебаят да организират мащабна криза в междуетническите отношения, за да си проправят път към контрола върху тях. Затова отговорното държавническо – и гражданско поведение в интерпретиране на ролята и позицията на ДПС трябва да отчита внимателно необходимостта от съвместяване на тези две формално изключващи се цели: ограничаване и отстраняване на Сарая от неговата роля на мощен корупционно-олигархичен посредник в отношенията икономика-политика и съхраняване на стабилността и предвидимостта в развитието на междуетническите отношения в България в полза на обществената стабилност и интегритет на страната. Трудна задача, но неизбежна ако трябва да реформираме и да освободим българската държава от олигархичен контрол, и да съхраним нейната стабилност и интегритет.
Решаването на тази задача предполага внимателно прецизиране и нюансиране на отношението към ДПС в тези две негови роли – олигархичен посредник и припознат политически представител на българските турци и мюсюлмани в публичните институции на държавата. Задачата се усложнява допълнително, предвид специфичните роли, които ДПС играе и в международния контекст на България – както в отношенията с Русия, така и с отношенията с Турция. ДПС е политически фактор, който има значими позиции и в отношенията си с българските партньори в ЕС и НАТО. За да бъде решена тази задача, е необходимо да имаме политици – държавници, които носят съзнанието за собствената си легитимност единствено в резултат от доверието на българските граждани към тях. Политици и държавници, които категорично неглижират зависимостите, налагани върху българските политически актьори от олигархичното задкулисие. Не твърдя, че е лесно, не твърдя, че е безопасно. Но е единственият начин да се постигне успех в реформиране на държавата, включително и в освобождаване на междуетническите отношения от статута им на заложник на посткомунистическата олигархия – наша и чужда.
