Мишел Гойя, Le Figaro
Афганистанската офанзива в рамките на „глобалната война с тероризма“, обявена веднага след 11 септември 2001 г., приключи в Кабул, както през 1975 в Сайгон – тежки вертолети излитат от покрива на американското посолство. Това фиаско бе предопределено както и много други военни действия, в това число с участието на французи, от първоначалните решения, взети на най-високо държавно равнище.
Войната против „Ал Кайда“ беше справедлива и ще остане такава.
Именно действията на организацията в Афганистан имат катастрофални последствия. Решението да се използват въоръжените сили и как да стане това винаги цели няколко аудитории – врага, общественото мнение, съюзниците и дори други държави. Проблемът с военните операции е, че често врагът не е главният приоритет. Първородният грях на американското нахлуване беше извънредният брой на поставените задачи, резултат от емоциите, преживени на 11 септември, при пълно игнориране на местните реалии.
Нищо не принуждаваше САЩ да водят война срещу талибаните –
режим, отвратителен в много отношения, както и много други по света, но не представляващ заплаха извън Афганистан. Преди всичко талибаните бяха въоръжено крило на Пакистан, който категорично отказва да има враждебен нему съсед, т.е. близък с Индия. В стратегически план този факт бе напълно игнориран, но беше решено да бъде нанесен удар по режима на молла Омар, ръководителят на организацията на Бин Ладен от 1996 г., което не можеше да бъде сторено в други страни от Оста на злото. Напълно ясно е, че Белият дом искаше да предложи на общественото мнение по-сериозна борба, а и американските генерали в по-голямата си част в онзи момент не виждаха друг начин за действие. Те смятаха бързо да приключат с няколко военни формирования. Парадоксът беше, че американците смятаха да се разминат с минимум човешки жертви, но и да не се окажат в задънена улица. Тези условия изискваха бърза и пълна победа на афганистанска територия чрез пълно унищожаване на Бин Ладен и молла Омар. Но това не се случи. Военната кампания през октомври-ноември 2001 г. беше наречена блестяща, защото благодарение на влиятелни афганистанци двамата и формированията им бяха прогонени с малко щети от страна на американците. Но всъщност това беше сериозен провал, доколкото Бин Ладен, молла Омар и техните сили успяха да се скрият в районите около пакистанската граница. От този момент войната стана много по-сложна, доколкото нахлуването в Пакистан беше затруднено. Тя продължи по границата, която пък беше по-малко контролирана, тъй като американците междувременно се преориентираха към Ирак. През това време с пакистанска помощ талибаните възстановиха силите си, подновяваха съюзи и започнаха да се преселват в селските райони на пущуните. „Ал Кайда“ продължи да води международната си борба.
Франция нямаше никаква стратегия по отношение на Афганистан, а само желание да е там от солидарност със САЩ след терористичните актове на 11 септември и да бъде държава, участваща в световните дела. Французите дадоха на американците всичко, което можеха да си позволят да пратят далеч – т.е. много малко, но това беше без значение, важното бе, че френският флаг беше там. Вторият проблем беше нуждата да се запълни политическият вакуум. Там американците се разплатиха чрез контактите си с полевите командири на Северния алианс, които спечелиха привилегията да преговарят тогава в Бон в ущърб на други афганистански политически движения, много от които впоследствие се озоваха сред бунтовниците. Тези влиятелни мъже отказаха да се включат в изграждането на новата държава, подкрепена от чужди сили, понеже тяхната власт бе оспорена.
Междувременно властта им бе усилена, благодарение на новата конституция, приета в американски стил.
В случая с Афганистан това доведе само до клиентелизъм и безкрайни преговори. Новата държава, несполучливо въплътена във фигурата на Хамид Карзай, върна на власт неособено популярни в пущунските провинции персони, които бързо се наредиха сред най-корумпираните в света. Те се смятаха за длъжни да поддържат тази псевдодемократична и наистина феодална хибридна система. За това даже беше създадена армия – ISAF, която трябваше да подпомага правителството да вземе властта на цялата територия. Заедно с това американските военни от самото начало не искаха да участват в това, опасявайки се от нова операция за безкрайна стабилизация, подобно на Босна и Косово. Така през 2006 г. се стигна до доста неловка ситуация – в рамките на една военна кампания да има две различни операции. Международните сили ISAF, които не искаха да рискуват собствените си войници, останаха с ограничен контингент от 4000 души в Кабул. От друга страна всички приветстваха помощта за десетки милиарди долари, превишаваща БВП на Афганистан в пъти, която влизаше в банкови сметки в Персийския залив.
Гробището на империята се превърна във вампирски рай.
Парите изтичаха по различни канали заедно с отглеждането на опиум това косвено помогна на талибаните. Те се оказаха по-малко корумпирани от действащия режим. Отвъд силата на оръжието, тяхната паралелна администрация, считана за по -„честна“ и в по -голяма степен в съответствие с пущунските традиции, позволи на талибаните да се заявят отново. От там нататък всички елементи на адската машина бяха налице. ISAF можеше да разшири дейността си в цялата страна през 2006 г., но голяма част от територията вече беше под контрола на талибаните. Тогава можеше да се създаде национална армия и полиция, които държавата не можеше да издържа – още една крехка структура, изкуствено поддържана от международната коалиция. Още през 2006 г. можеше да се разчита само на чудо, което така и не се случи.
По време на президента Ширак френското присъствие беше символично. През 2006 г. катастрофата изглеждаше очевидна и можеше да се махнем оттам. По време на управлението на Саркози всичко се преобърна и в продължение на 4 години французите водиха истинска война в провинциите Каписа и Суроби. Това беше една от най-бездарните кампании в съвременната френска история. Но дори и всичко да беше направено с акъл, нищо особено нямаше да промени. По това време французите държаха само 5% от акциите на „компанията“, чието управление напълно изгубиха. Но поне им стигна мъдростта през 2012 г. да сложат край на това безсмислено участие и през 2014 г. да излязат от операцията.
За останалото – афганистанското потьомкинско село* издържа до днес благодарение на милиардите долари и американските специални части.
–––––
*Потьомкинско село е нарицателно за фалшива фасада. Княз Потьомкин е строил бутафорни села, които да заблудят Екатерина II по време на пътешествието й в Крим през 1787 г.
