Легендарната Богдана Карадочева отпразнува рождения си ден на 19 юли с премиера на новата си биографична книга „Безнадежден случай“, написана съвместно с мъжа й – големия естраден и филмов композитор Стефан Димитров. Едва на 15 години Богдана става солистка на „Студио 5“, а на 18 взима първа награда на Международния фестивал за забавна песен в Сочи, а на 20 печели „Златният Орфей“. Известно време работи в Париж, прави концерти по цял свят, пяла е със звезди като Шарл Азнавур, Адамо, Жилбер Беко, Клиф Ричард и Джозефин Бейкър. За живота и настоящето Богдана говори в интервю за вестник „Галерия“.
Интервю на Мария ПЕТКОВА
– Правите ли равносметка покрай рождения си ден, госпожо Карадочева?
– Никога. Изобщо не правя равносметки в живота. Обичам на рождените си дни да съм с приятели. За съжаление някои от тях вече са на небето и на рождения си ден си мисля за тях. Тази година празнувам на морето, в Лозенец, където със Стефан правим премиера на книгата ни „Безнадежден случай“. Есента ще я представим и в София.
– Избрали сте за заглавие на новата книга стихотворението на Миряна Башева „Безнадежден случай“, което превърнахте в емблематична песен. Разкажете ни ваши спомени с Миряна, която също вече е на небето.
– Много спомени имам с нея. Бяхме изключително близки, вярвахме си. Смеехме се много. Голяма работа беше тя. Интелигентна, малко шантава, което е хубаво. Приятели сме от много, много години. Знаете, че и приятелството е химия като любовта, и за мен е много важно да се пази, защото е нещо голямо, но и много крехко. Обичам приятелства, проверени във времето, каквото беше нашето с Миряна. Разбира се, винаги трябват и компромиси, понякога да премълчаваш… Имам завет от майка ми да разграничавам големите неща от дребните. Големите неща са важните – за тях не трябва компромис, а дребните просто ги прескачаш.
– А защо със Стефан сe определяте като „безнадежден случай“, как се случи любовта помежду ви?
– Това са необясними неща. Първо, ние сме от едно училище. Мразя да казвам, че сме съученици, защото той изглежда възрастен, а аз съм млада (смее се). Не се бяхме виждали много години и на един „Орфей“ ми го представиха и му викам: „Ти ли си този Стефан?“.
– Толкова променен ли беше?
– Е, пораснал… Пък понеже аз пея от много малка, той е знаел какво става с мен. После дълго време работихме заедно, оженихме се междувременно за други хора, но с него си знаехме почти всичко –
споделяхме си за гаджета, за приятели.
След това нещо стана между нас, което човек не може да обясни от къде на къде се случва, но се случи. И продължава. Затова трябват и компромиси – да умееш да отминаваш разни неща, които те нервират. А откакто пораснахме, ни нервират повече неща, отколкото едно време.
– Като се разсърдите един на друг, бързо ли ви минава?
– Много бързо. Забравяме. Моите внуци, които са много сладки, интелигентни и чувствителни, знаят всичко. Като усетят, че сме сърдити, и питат: „Бабо, ти днес не си говориш с деди?“. Отговарям: „Днес не си говорим, да…“. И след малко: „Ааа, вече си говорите“. Много са готини, умирам за тях. Те учат в музикалното училище – единият ударни, другият – виола. Много близки приятели сме с тях. С големия си говоря за всичко – той е на 12 години, а другият – на 9 и половина. Много ги обичам. Майката понякога може и да удари детето си, но към внуците винаги е: „Ела да те прегърна“.
– Разкажете ни интересни случки от съвместния ви живот.
– Доста разказваме в книгата, която наполовина е написана от него, другата от мен. И накрая има интервю между двама ни по идея на редактора Георги Тошев. И двамата написахме преди това книги: Стефан – „Мъжът на 60 интимно“, а аз – „Богдана на 20 и на 30 х 2“, но още като излезе, се ядосвах, че съм пропуснала много неща. Нашият живот е пълен със случки. Толкова километри сме минали със Стефан, катастрофирали сме – обръщали сме се с кола, но слава богу, без сериозни последици, кацали сме аварийно със самолети, какво ли не… И много радост сме имали, разбира се. Винаги има случка – всяко излизане на сцена е събитие. Но и голяма отговорност. На младите им се чудя какво самочувствие имат с две песни и си вярват, че от тях започва всичко – това е смешно. Трябва много да пееш и да се посветиш на тази професия. Това е съдба.
Обичам да пея в светла зала, за да виждам очите на хората,
това е най-важно. Ако в залата има някой, който ме гледа недоверчиво, започвам да пея за него. Накрая той ръкопляска.
– Какво ви тревожи напоследък?
– Съдбата на България. В момента е някакъв цирк. Много обичам цирка, работила съм в цирк, много приятели имам оттам и не го казвам в този смисъл, но това, което се случва у нас в момента, е подигравка. Не знаеш на какво да вярваш, какво да слушаш. Отвратително нещо. И това плюене между хората много ме дразни. Всеки има право на мисли, на изказ, от къде на къде ще му пречиш?
– Гласувате ли?
– Гласувам. Толкова бях запалена преди години, направо луда. Но имаше каузи. Ние изпълнихме това, което искахме – да свалим комунизма. Или поне за момента бяхме успели… Сега има огромна разруха в ценностната система. Мисля, че обществото не обясни достатъчно на младите хора какво беше комунизмът. Те сега са в Лондон и къде ли не по света, но тогава до Петрич се ходеше с открит лист, не можеше човек да каже каквото иска… Будеха ни в тъмни зори да отидем да гласуваме – майка ми се нервираше, баба ми полудяваше, за да е първа нашата секция. Всички гласуваха с една бюлетина и после хоро…
– Кои са най-големите предизвикателства в живота ви?
– Самият живот е предизвикателство. Имала съм много трудни периоди. Близо
две години се казвах Богдана Иванова, защото баща ми беше изпратен в лагер
по напълно нелепи обвинения, макар да не е участвал в партии.
– Въпреки това не емигрирате, макар да сте имали възможност да останете във Франция…
– Така е, върнах се – патриотка. А сега за мен е късно да емигрирам. Синът ми също отказа категорично да живее навън. Колкото и да е трудно, работи тук. Скоро направи нов филм с Дими Стоянович. Казва се „Жълт олеандър“ и премиерата му ще е през есента, живот и здраве. Предишният, „Снимка с Юки“, взе много международни награди – в Москва, в Испания…
– Какви спомени пазите от Париж?
– Хиляди имам, но и Париж вече не е същият. Покрай филма, който Георги Тошев направи за мен – „Париж на Богдана Карадочева“, имах възможност да се върна по старите места. Никога няма да забравя каква беше „Шанз-Елизе“ тогава – по нея се редяха книжарници, музикални магазини. Сега има сладолед, скъпи марки за дрехи и обувки, които започват от 5000 евро нагоре, а пред витрините им хиляди китайци… Седнахме в едно кафене и когато тръгнах да си поръчвам, сервитьорът поиска да говорим на английски. Оказа се, че е поляк и не знае френски. После тръгнахме пеша и доста се уморих по един баир. Предложиха ни рикша и се оказа, че този бизнес там го държат българи. Дори ни возиха без пари…
– Кои интересни личности срещнахте, докато работехте там навремето?
– Например Белмондо ми целуна ръка с думите „Много хубаво пеете…“. Не си мих ръката известно време (смее се). Тогава пеех в „Распутин“ – най-прочутото кабаре по онова време, в което
често идваха Франсоаз Саган, Жак Ширак, разни шейхове,
поп певицата Шейла. Когато взимах такси дотам, шофьорите обикновено си мислеха, че съм много богата, щом отивам в това кабаре. Покрай такситата срещнах и Жан Маре. Чаках на пиацата и виждам мъж с бели коси, който излиза от едно малко магазинче заедно с едно момче и бутилка шампанско. Белокосият мъж ми се стори много познат. Дори си помислих, че е българин, заприлича ми на Стоян Венев. В този момент идва такси, а те ме изпреварват и се качват на него. Аз започвам да обяснявам на български, на френски, че съм преди тях, а мъжът ме погледна и попита: „У вас не знаят ли кой е Жан Маре?“. И аз онемях.
– Кой е най-важният урок, който научихте?
– Много житейски уроци съм получила от майка ми, на много добри неща ни научи с брат ми. Тя беше много интелигентна, духовна, четяща. По цели нощи пишеше нещо, но като я питах какво, ми отговаряше „мои си неща“. Все още не мога да ровя в тях, не знам защо. Но когато погледнах – там има такива философски разсъждения. Тя беше много смирена и на това ни научи, макар в този живот да няма място за смирение. Винаги казваше: замълчете, отминете. И това остана в мен. На много неща ме научи животът, но не и да бъда хитра. Майка ми казваше: „Да си хитър е много грозно. Обидно е да те нарекат „тарикат“. В днешно време обаче е победа. Дано отмине тази агресия, която е в момента. Трагичното обаче е, че няма около какво да се обединим. Може би най-големият грях на комунизма е, че отдалечи хората от Бога. Затова е тази бездуховност и материализъм…
– Работите ли върху нещо ново сега?
– Приключих работата по книгата и още не съм започнала да правя нови песни, но имам толкова много, които никога не са пускани. Една редакторка дори ми каза:
„Стига с вашите песни, дайте път на младичките…“.
Но кой им пречи на тях. Така преди време се беше събрала една група, които се обявиха срещу песента ни с Васил „Нова година“. Искаха да бъде спряна, защото била досадна, както и „Джингъл Белс“, песента на Марая Кери. А аз им казвам да напишат по-хубава и ще пеем нея. Пишете бе, хора, кой ви спира.
– Вярно ли е, че ще пишете книга за Васил Найденов?
– Той го каза някъде. С удоволствие ще седнем двамата, за да ми разказва. Ние сме от едно училище, знаем се от деца, но има периоди, за които не знам, колкото и да сме близки. Иначе се чуваме всеки ден. Много го обичам, много му се възхищавам. Както за Жилбер Беко казват, че на сцената е 100 000 волта, то Васко е 200 000 волта. При общите ни изяви го гледам онемяла.
– Имате ли някаква весела история заедно?
– Спомням си, че преди много години отидохме заедно в Канада – той като пианист, още не знаеха, че пее толкова хубаво. Бяха ни дали по 50 долара – нещо като дневни. Хотелът ни беше на много хубаво място и като се прибирам от разходка към него, гледам, че качват някакви кашони на нашия етаж. Зачудих се дали това не е някаква апаратура, която складират пред стаята на Васко. А този дивак видял пред хотела едно магазинче, в което продават банани, каквито по онова време нямаше у нас. Дал 50 долара и им казал, че за тези пари иска банани. Оказа се, че един килограм е 19 цента и те му носят 250 кг. През цялото време питаше кой иска банан… Голям чешит е той, много готин. Имаме една незабравима Нова година, може би най-хубавата, с Васил и Ивайло, неговия импресарио, който е сред най-близките ми хора. Пяхме, говорихме си, пихме до 6-7 сутринта, беше страхотно!
– Понякога не идват ли млади хора при вас да искат съвет?
– Никога. Мога много да помогна и най-вече по отношение на думите, на текста, защото сега те си ги пишат сами… Думите са послания, но
сега се харесва „ферари с цвят червен“…
Съгласна съм с политоложката Антоанета Христова, която казва, че чалгата трябваше да се спре от самото начало със закон. Да има своето място в кръчмите, на събирания. Иначе се затъва все повече и повече. Освен това навремето Вили Казасян казваше „едно-две-три“ и пееш, а сега плейбеци, обработки и т.н. Жан Кокто казва, че Едит Пиаф е олицетворение на това, че съществителното „певец“ идва от глагола „пея“. Сега колко могат да се нарекат певци, важното е да си оперират устните, гърдите и т.н. Страшно е. То и по света е така. Сега всички се правят на изнасилени. Една актриса подала оплакване срещу продуцента си, защото й подарил кошница с рози и тя намира това за насилие. Но нали мъжът е търсещият, гонещият, какво лошо има да флиртува, да ти казва, че си хубава?
Слава богу, че има и нормални деца – талантливи певци, математици, художници.
– На какво се смеете напоследък?
– На новините, вече се забавлявам с тях. Чудя се докъде ще стигнем…
– Общи проекти със Стефан имате ли?
– Той сега е напълно погълнат от своята работа. Преди няколко години написа невероятна симфонична музика „Сънят на Пилат“ по романа на Булгаков „Майстора и Маргарита“. Световноизвестният хореограф Василий Медведев бил пленен от музиката и поставя балет по нея. Премиерата ще е на 16 октомври в НДК и сега най-много за това се вълнуваме. Има шанс да се превърне в световно събитие. Интересно е, че Стефан, който не е такъв почитател на балета, още докато ставаше нощно време и сядаше на пианото, го виждаше като балет.
– Щастлив човек ли сте?
– Благодарна съм на Господ, защото съм минала безобразни неща, но така съм устроена, че всеки път си казвам: „И утре е ден“.
