Всяка епоха има своите културни стълбове – личности, чиито действия моделират настоящето и непреднамерено очертават бъдещето. Сред тях едва ли ще сбъркаме, ако поставим авторитетния изкуствовед и византолог проф. Аксиния Джурова. Работила активно преди и след разломната 1989 г., днес тя се изправя пред нас, за да разкаже за преживяното през всички тези години. За изчезващата памет и срещите по пътя.
На 22 април в Пловдив предстои представянето на едно почти 10-годишно усилие. Става дума за седемтомната книга „Изчезващата памет“ – разказ, побран в над 3000 страници, илюстриран със стотици фотографии, но най-важното – свидетелство за срещите по пътя, които проф. Аксиния Джурова е решила, че не трябва да бъдат забравяни. Книгата е дело на издателство „Класика и стил“ ООД и се реализира с подкрепата на Георги и Ваня Зъбчеви, Фондация „Елена и Иван Дуйчеви“ и Фондация „Пчелен кошер“ в лицето на г-н Иван Сариев.
В първите три тома на този капитален „мемоарен“ труд, които се явиха на пазара още през 2018 г., проф. Аксиния Джурова ни срещна с погледа на Другите към България – впечатленията на чужденци, посетили страната ни и на нашенци, които са живели и са се реализирали извън нея. Новите четири тома побират в себе си срещи и разговори на авторката с над 140 български художници. Срещи по пътя, които са един различен прочит на случилото се в чудния свят на изкуството у нас през последния половин век.
– Професор Джурова, в своя дълъг житейски път, разгръщащ се между Царска България и днешния политически маскарад, ви се е налагало да прекрачвате от една епоха в друга. Като опит да разкажете за всичко се явява изданието „Изчезващата памет. Срещи по пътя“.
– Животът на всеки от нас не е само това, което си преживял или си бил волен и неволен свидетел на процеси и събития, а преди всичко това, което помниш и разказваш за него. Така че поредицата „Изчезващата памет. Срещи по пътя“ съдържа част от мои спомени за срещи и събития, които нося в себе си. Извън тях е имало и много други, но тези са белязали моя път, като се започне с неизлечимата романтика на 60-те години; с енергията за индивидуален бунт на 1968 г.; с еманципацията и свободата и историческото им поражение днес; с интелектуалните и артистични клубове, загубили в края на 90-те години своя социален престиж и рефлекс за самооценка; с дискусиите за изкуството, преди то да се „скара“ с красотата, която се пренесе в обектите на реалната предметна среда, т.е. преди да се приспособи към комерсиалността; с недоумението ми от днешния недискретен живот, даващ възможност
да моделираш представата за себе си чрез социалните мрежи
до иреалност. В общи линии при писането ме е ръководело желанието да съм част от вечната битка за паметта – зов да не се разрушават мостовете, през които тя преминава за поколенията. С една дума, тези срещи и портрети са моят личен прочит на времето, извън който съществуват безброй други. Ако съм имала шанса да усетя поне малко с какво „моето време“ е белязало бъдещето, рискът да „разтревожа спомените“, не само моите, може би ще е имал смисъл.
– За какво не си позволихте да разкажете и какво ви възпря да го направите?
– Не си позволих да си представя, че правя история на българското изкуство от втората половина на ХХ до началото на XXI век. В процеса на работа си изясних и още нещо, че не ще мога да разреша големия въпрос, пред който обикновено се изправя всеки критик, особено що се отнася до моето и преди моето поколение, а именно – дилемата между трайността на въздействието, на магията, която едно произведение на изкуството оказва в момента, в който то е създадено, и постепенното изчезване на емоциите във времето, когато голяма част от творците са създали свой стил, често рентабилен от комерсиална гледна точка.
Признавам си, че предпочитам тези художници, които рискуват, които ме изненадват, които търсят, без да се интересуват от задължителните компромиси на оцеляването, макар че съм далеч да съдя тези, които се възползват от ситуацията и продават повече името си, отколкото картината или пластиката. Защото все пак
художникът е зависим от законите на пазара,
независимо дали това е било Държавната комисия до 1989 г., а след това свободният пазар на изкуството, все още с твърде неочертани контури у нас.
– А кои срещи не успяхте да осъществите? Какво се обърка? Защо не се случиха?
– Повечето от включените материали за отделни творци са резултат, както вече казах, от мои лични срещи с тях, най-често станали в „светая светих“ – ателието на художника, и без да изпадаме в излишна илюзия на доверчивост и в двете посоки, тези разговори се надявам, че разкриват част от протичащите процеси и общата аура на времето, в което са се случили. Съжалявам, че не успях например да установя този контакт с някои от художниците, които много ценя. Тук ще спомена само Георги Трифонов, Теофан Сокеров, Тома Трифоновски, Петър Чуклев. Нали знаете, че обикновено намеренията винаги са големи, но реалността невинаги ти дава шанса да ги осъществиш.
Какво се обърка, не знам, но знам какво се опитах да постигна. Както знаете, привилегията на живите е да си спомнят, особено след навлизането в една определена възраст. Тя като че ли предразполага да се отдадеш на някои рисковани начинания, към които причислявам и тази поредица. Защото тя е опит да се докосна до причините, породили един човек да тръгне по пътя на вдъхновението, издигнало го над повседневието, до негови много лични, съкровени неща, до атмосферата в ателиетата, ако щете, до лудостта, предизвикала създаването на една творба. Затова използвах формата на диалога, чрез който се опитвам да достигна до това, което философите наричат екзистенция, да усетя тайните на един творчески живот. В този смисъл сигурно търпя упрек, че използвам един отмиращ похват, напомнящ по-скоро старите биографии, придържащи се към агиографския жанр, където се търси съответствие между твореца и изкуството му, отколкото модерните, където тази успоредица не съществува и не би могла в света на узаконената недискретност, в която днес живеем.
– Не мислите ли, че заглавието на книгата ви е подвеждащо – говорите за срещите по пътя си, сякаш в него няма място за разделите.
– Не, не смятам. Както вече казах, моята цел бе и аз да се включа в битката за паметта, наред с редица книги на тази тема. Да добавя нещо малко срещу damnatio memoriae – обричането на забрава, съзнавайки несъвършената позиция от гледна точка на професионалната ориентация, от която тръгвам – любовта и пристрастността, с които съм поднесла материалите, недопустими за критика на изкуството. Но както вече казах, поредицата няма никакви претенции да проследява историята на нашето изкуство от втората половина на ХХ век до днес, или поне няма претенции за това. В нея съм включила моите лични
преживявания от срещите ми с различни хора на изкуството
в широкия смисъл на думата – художници, скулптори, графици, писатели, режисьори, философи, професори, служители на Католическата и Православната църква и будисти, пътешественици и т.н. С част от тях ме свързва и приятелство през годините, споделяне на случващото се около нас, опити за прозрения в бъдещето и за извличане на мъдрост от преживяното. Т.е. тази поредица е преживяванията ми от първо лице единствено число, от досега ми с тези хора. Тя е и ярък пример за доверието, установено между мен и събеседника. Тя е също и свидетелство за подкрепата на близки хора, които инвестираха за нейното осъществяване и така създадоха необходимия комфорт за ориентирането ми в този необятен лабиринт от спомени, събития и съдби, в които се отразяват щастливите и тревожни мигове в живота на всеки.
А що се отнася до разделите, за които ме питате, това са прекомерно лични моменти, за да бъдат споделени, макар че някъде между редовете те прозират. Тях оставям на забравата.
– Помагали сте много и на различни хора. Сигурен съм, че част от тях след 1989 г. са се изправили срещу вас, захвърляйки старата и навличайки нова „политическа премяна“. Защо тези срещи не присъстват в книгата ви?
– Напротив! Присъстват – чрез отсъствието.
– Животът ви е преминал между чудния свят на ръкописите и съвременното изкуство. В ръкописите се срещате с автори, които в името на свещеното избират да останат в анонимност, а в работата ви с художници се общувате с индивидуалности, с понякога болезнено егоистични творци. Ако сте заставена да избирате в кой свят да живеете -собственото си съвремие или Средновековието, кой ще предпочетете и защо?
– Контрастът дава възможност по-добре да се очертаят двата типа посветеност: на устройване на Дома на Логоса – кодекса, т.е. книгата, която създава средновековният писач и калиграф, и този на художника, който е призван да пази изконната, поне за мен, същност на изкуството чрез неговата магия да извиси объркания днес в съвременния хаос човек. А що се отнася до кой свят бих предпочела да живея – да не се месим в Божиите дела. Светът, в който Той ми е отредил да живея, изпълнен с красиви моменти, но и изпитания и неизвестност, не бих го заменила с друг.
– Вашите действия са генерирали множество процеси в съвременното ни изкуство. Още в социалистическа България. Днес мнозина се опитват, преднамерено или не, да заличат спомените и свидетелствата за това.
– Все още липсва дистанция за подобни констатации, но може би имате предвид оперативната ми критика в отдел „Изобразително изкуство“ (1972-1982) на вестник „Народна култура“ или живите предавания в „Информационен дневник“ (1976-1978) по БНТ и след това във „Всяка неделя“ (1979-1990), множеството изложби, на които съм била комисар или участието в организирането на изложбите на Симеон Меркадо, Нунцио Биббо и Енио Калабрия (1980), в голямата си част придружени с интервюта. Времето ще покаже. Мога само да кажа, че този личен контакт, който имах с художника, даваше възможност за по-голяма достоверност в разкриване на творческия процес и проектираните върху него лични убеждения на тези, които бяха обект на разговора. В този смисъл публикуваните в поредицата диалози (в пълен или съкратен вариант) се надявам да не бъдат само атрактивни за все по-стесняващия се кръг на тези, които помнят десетилетията след 1960 г., но и за по-широкия кръг от читатели, за които обхванатият тук материал от близо 50 години не би бил съвсем безинтересен дори от гледна точка на драматичните събития, протекли в него и неминуемо
довели до фундаментални промени в развитието на изкуството,
в неговата функция, в неговото призвание, в неговото възприемане.
– Сигурен съм, че не малко хора ви обвиняват, че вие сте дъщеря на баща си и тъкмо това е предопределило успехът ви. Самата Людмила Живкова, днес – години по-късно, продължава да е обект на подобни нападки. Как отвръщате на това?
– Баща ми беше професионален военен, с две висши военни академии и докторати по военно дело, далеч от моите занимания. Не мога обаче да отрека неговото влияние с интересите му към историята в ориентацията ми към средновековната култура. Не мога също да отрека, че неговото положение като министър на отбраната близо 29 години (1962-1990) ми е давало възможности, които не са били достъпни за всеки.
Става въпрос за образование, свобода на контактите,
пътувания. Всичко това бе част от моята кариера, както и отговорността, която ми носеше неговото положение. Но това, мисля, че не е достатъчно, ако не използваш тези привилегии в натрупване на знания, опит и решителност в разрешаването на проблемите, не само лични, но и обществени, пред които животът те изправя, а на мен той не ми спести това и в двете крайности на шанс и отговорност. Не разбирам защо една първоначална предиспозиция трябва да бъде предмет на нападки, вместо да се съди за действията и резултатите на даден човек във времето, както е случаят с Людмила Живкова, която остави според мен много позитиви в областта на културния ни живот у нас и в чужбина.
– Къде се провалихте в целия този дълъг път?
– В прекомерната емоционалност, с която определях и се отдавах на хората около мен. Доста късно осъзнах разликите между истинското приятелство и интереса. Но тъй като в момента говорим за художниците, то трябва да подчертая, че на пръсти се броят тези, които ми обърнаха гръб, за разлика от научната гилдия. Когато чествахме 100-годишнината на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и създадохме Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ (1988), художниците направиха дарения от над 200 картини, графики и скулптури, отзовавайки се на писмото, което разпратих до тях в тази връзка. На два пъти (1996 и 2006), в най-кризисните моменти, които изживяхме за оцеляването на Центъра „Проф. Иван Дуйчев“, пак те направиха дарения на благотворителните търгове за подпомагане на издателската дейност на Центъра. Така че понякога си мисля, че може би и тази моя емоционалност и искреност не е била безполезна.
– Коя среща съжалявате, че не успяхте да осъществите?
– Не можах поради лоши метеорологични условия да осъществя уговорената с Далай Лама среща през 1985 г.
– Общували сте със стотици художници – срещи, които изпълват хилядите страници на Вашия разказ за изчезващата памет. В книгата те са събрани наедно – и с такива, които отдавна не са сред живите, и такива, които и днес ни радват с изкуството си. Какво изгуби българският художник в целия този дълъг преход от социализъм към демокрация?
– По-скоро ми се иска да кажа какво спечели по-голямата част от тях. Показаха, че са силни да се преустроят за живота и изкуството, без Държавната комисия. Показаха и че са талантливи в различните тенденции, в които се изявяват. Бих искала точно в тези разнолики изяви да има повече толерантност към различията, но може би засега искам много.
– Къде се провали българската политика към изкуството в годините след 1989? Защо художникът не успя да заеме своето достойно място в обществото?
– Провали се в липсата на стратегия от страна на държавата за развитие на културата и субсидии в тези тежки години. Ще дам пример само с отсъствието на изкуството, създавано след 1989 г. в националните музеи и галерии. Това са оголени духовни пространства за следващите поколения, ако решат да проследят какво се е случвало в тези три десетилетия.
– Можем ли да говорим за културен елит днес, в ХХI век, у нас?
– Сигурно, но той просто е друг. Светът се промени, смениха се кодовете за правене и възприемане на изкуството. Често чувам да казват, че
интелектуалният слой на обществото изтънява от година на година.
Но дали е само така? Дали той просто се сменя – от сложния човек на нашето поколение се преминава към нещо друго?…
– Кои са живите гении сред художниците, с които вие продължавате да общувате и до ден днешен? Всъщност днес има ли гениални художници, или това е една отживяла представа на подреждане на света от епохата на Романтизма?
– Не обичам подобни определения като „гениални“, да не говоря за „изключителни“, така често срещани в отзивите по масмедиите. Мога да кажа, че имаме много добри художници, като Иван Вукадинов например, или Генко Генков, Атанас Яранов, Веса Василева, Димитър Казаков, Емил Стойчев и много други, които биха заели своето място в световните музеи, ако имаше културна политика в тази насока тогава, до 1989 г., и сега.
– Изкуството и политиката като че ли винаги са били свързани, колкото и да не ни се иска да признаваме това. Абдикира ли днес властта от изкуството и как оценявате това?
– Ами да, винаги са били свързани. Достатъчно е да си припомним само тази връзка от епохата на Медичите и въпреки това, или по-точно именно затова, тогава се раждат и тези, за които можем да кажем, че са били гениални и духовно свободни творци, като Микеланджело и Леонардо да Винчи. А дали абдикира властта – вече казах, с проектни субсидии не се прави стратегия за културното развитие.
– Продължавате да работите активно като куратор и представяте редица съвременни художници на публиките, в това число и на колекционери. Научи ли се да колекционира българският колекционер?
– Не отричам, че ми е приятна работата като куратор. Това ми дава възможност да не прекъсвам живия контакт с художниците, както и с тези, които ги колекционират. Специално аз се опитвам да разширя кръга на почитателите на изкуството извън този на колекционерите, които според мен изиграха и играят и днес значителна роля за поддържане на творците, запълвайки държавния вакуум в тази насока.
– Може ли да мислим, че „Изчезващата памет. Срещи по пътя“ е една преживяна история на изкуството в България – вашата история на изкуството?
– Вече казах, че това е и било целта. Не знам дали някой някога ще се опита да нареди пъзела на българското изкуство от ХХ век, но съм сигурна, че ако има такъв опит, всеки детайл от него би бил полезен. В този смисъл, включените в поредицата интервюта и материали, правени в продължение на близо 40 години, имат именно тази цел – да поднесат част от детайлите на пъзела, който подредиха българските художници и критици и тези извън България, които посетиха нашата страна по различни поводи и изказаха своето мнение в конкретното време и по конкретния повод. Именно затова, при голяма част от поместените материали в томовете са отбелязани годините, списанията и вестниците, в които те са публикувани и така в известна степен те представляват документи за времето и развитието на процесите тогава. Част от интервютата са взети повторно от тези художници и критици, които са още живи и съпоставката с вече казаното от тях преди години се надявам да е полезно за тях самите, а и за тези, които ще се опитат да обърнат поглед към времето и събитията от втората половина на ХХ и началото на XXI век.
– Книгата ми се реализира с изключителното съдействие на Ваня и Георги Зъбчеви. Какво трябва да знаем за тях?
– Това е семейството, което подкрепи проекта, започнат още през 2012 г.
Те са и мои приятели, които ме изтърпяха, довериха се
и поддържаха през годините жива надеждата ми в доброто и в магията на изкуството да възвисява.
– В книгата си като че ли не говорите въобще за себе си, а все за другите? Вашето присъствие е опосредствано от различни коментари и оценки. Това скромност ли е, или…
– Бих се радвала, ако съм постигнала подобно въздействие, защото си признавам, че съм го търсила. За мен по-важното беше да обрисувам света на художника, особено годините на неговото детство, израстване, среда, борбата му за признание сред гилдията, стремежа му да е конкурентен и единствен. В изкуството правилата на демокрацията нямат място. При него има лидерство, нарцисизъм, ако щете, но преди всичко силно изразено его.
– Общували сте с цяла плеяда именити български автори – Иван Ненов, Дечко Узунов и кои ли още не. Къде е мястото на Светлин Русев сред тях?
– Значително, независимо в каква посока ще го оцените. Има нещо обаче, което не може да му се отрече – издигането на престижа на Съюза на българските художници като организация в сравнение с останалите творчески съюзи и това, че беше художник, и то голям. Подробности може да прочетете в материала, поместен за него.
– Днес сте сред малцината изкуствоведи, които са имали и продължават да имат честта да общуват с имена като Иван Вукадинов. Един автор, който упорито отказва да участва в живота на съвременната художествена сцена. На какво се дължи според вас това – характер или е своеобразна форма на протест?
– И двете заедно. Той е образец за това как се прави изкуство – олицетворение на истинско проникване в бездната на самотата, без да се удави в нея, нещо, което изпитвам, когато препрочитам стиховете на Николай Кънчев.
– В книгата ви са подбрани преживени спомени с общуването ви с творчеството на художници или цели групи такива. Ярък пример за това е групата „Градът“. Прави впечатление обаче, че обръщате специално внимание на Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Андрей Даниел, но например с такова не е удостоен Недко Солаков. Сигурен съм, че това не е въпрос на недоглеждане, а съзнат пропуск.
– Недко Солаков, може би най-успелият съвременен български художник зад граница, не е пропуснат. Не бих и искала, още повече че с него лично се познаваме още когато той беше войник в Габрово и му открих изложба, а и до 1990 г. поддържахме връзка. След това обаче не можах да направя среща, за да актуализирам сегашното му присъствие на арт сцената у нас и по света, но в материала за групата „Градът“ съм му отделила място. Той е и сред художниците от групата „Градът“, заедно с Андрей Даниел, Греди Асса и Вихрони Попнеделев, които са дарители на Центъра „Проф. Иван Дуйчев“ при създаването му през 1988.
– Играе ли си на Бог изкуствоведът? Все пак той казва кое е добро и кое не, кое да бъде показано в една изложба, кое име да бъде вписано в историята на изкуството. И отново изкуствоведът възкресява забравени, незапомнени или пък маргинализирани автори.
– Ако се опитва да играе подобна игра, значи нищо не е научил професионално и житейски. За мен ролята на изкуствоведа е да не позволи да превърне своята роля в тази на ментор и не дай боже, в „политическо гуру“, след като вече не е коректив на художествените процеси.
– Общували сте, правите го и днес, със световния културен и политически елит. Коя е най-важната среща, за която не написахте в „Изчезващата памет“ и защо?
– Тази, която още не се е състояла.
– Живеем в извън-ред-на ситуация – на ограничения, отчуждение, притворство и подмяна на истината, подмяна дори на историческия разказ. Разделихте се с любими хора, похабили сте много усилия в преследване на неосъществимото бъдеще, но как се справяте със забравата?
– Да, в последните години загубих много приятели и близки на мен хора. Неслучайно последните четири тома са посветени на моя съпруг Георги Христов-Гошми, през погледа на който преминаха голяма част от включените в поредицата срещи и разговори. В този смисъл тези томове са и илюстрация на духовната и морална връзка, която бе установена между нас двамата в продължение на близо 60 години. Връзка, просъществувала благодарение на умението да приемеш, простиш и благословиш стореното и преживяното.
А що се отнася до неосъществимото бъдеще, за мен и в най-трудните моменти не е имало неосъществимо бъдеще. Бъдещето е винаги надежда, може да ви прозвучи утопично, но го предпочитам пред дистопията. А що се отнася до забравата, една от причините да направя тази поредица е може би и желанието да изпреваря момента, в който нищо, което се случва около мен, няма да е в състояние да ме изненада.
– Имате вид на „желязна“, непоклатима, но със сигурност имате свои страхове.
– Скоро препрочетох една ранна стихосбирка на Стефан Цанев, „Перигей“ от 1967 г., с илюстрации на Васил Иванов и ще ви отговоря, ако ви интересува моят отговор, с неговия стих: „Тежко ви, ако мечтите ви / са по-бедни от спомените“.
