Абнус ШАЛМАНИ
Абнус Шалмани е родена в Техеран през 1977 г. През 1985 г. бяга заедно с родителите си във Франция от режима на яатоласите . Днес е известна писателка и журналистка. Шалмани беше една от авторките на отворено писмо, подписано от 100 известни френски дами, в което критикуват движението #MeToo и което бе изпратено до водещия френски вестник Le Monde.
На 15 години открих „Малкълм Х“ на Спайк Лий (1992). Бароков филм, който смесва всички жанрове, всички палитри за разказ, за да използва сложната фигура на Малкълм Литъл. Спомням си тази последователност, при която Малкълм Х е обграден от млади бели жени, готови да помогнат на афро-американската кауза, бързо отхвърлени от харизматичния лидер, приел исляма в затвора. В този момент Малкълм Х отказва смесени срещи. Преди да бъде убит, той ще направи своето поклонение в Мека и, споделяйки вяра и храна с бели, азиатци, европейци, араби, иранци, ще осъзнае грешката си: цветът има по-малко значение от споделените идеи. Когато се завръща в САЩ, призовава за откровено сътрудничество между бели и черни.
Когато бях на 20, слушах групата IAM. „Училище за малко пари“(1997) придружаваше цялото ми поколение. Все още си спомням „Роден под същата звезда“, където се отбелязва: „Взираш се във вагона, това е локомотивът, който ти липсва / Не е цветът, това е банковата сметка“. Когато бях на 30, бях влюбен в „Невероятният глад“ (2008) на Стив Маккуин, британски режисьор, който случайно е черен, и който разказва последните дни на лидера на ИРА Боби Сандс.
Осъдени ли са тези режисьори, певци, музиканти, актьори днес, че на мястото на сепаратистката политическа коректност присвояват културата? Биха ли могли все пак да се интересуват от това, което не е точно тяхното раждане, произход, култура? Дали са предатели, продали се, „негри от къщата“ или „бели за удобство“ в очите на младеж и прогресивна левица, които само мечтаят да установят апартейд? В противен случай как можем да наречем лунния избор, направен от Колумбийския университет (Ню Йорк), за да предложи диференцирани намаления на цените? Чернокожите, белите, латиноамериканците, азиатците, но също така и ЛГБТ хората и бедните ще имат своя награда. Всъщност, седенето до бял човек, когато си чернокож, или до латиноамериканец, когато си азиатец, или до лесбийка, когато си беден, се превърна в недопустима агресия! Ку Клукс Клан го е измислил, прогресивната левица го прави!
Във Франция церемонията на раздаването на наградите „Сезар“ погреба киното с идеологизирани „акита и пиш-пиш“, ароматизирани с деколониализъм, поръсени със сепаратизъм, където се иска всеки да се обръща стриктно към собствената си група. Очаквайте скоро генетични тестове за всички, преди да приемат роля или да бъдат упълномощени да правят филм извън расовите нокти.
Междувременно човек се пита дали небинарната холандска бяла жена може да преведе черна американка – поетеса; антикапиталистически партии гордо приемат еднополови срещи, забранени за белите; универсалистите Рейчъл Хан и Клер Коч, журналистка от турски произход, са ограбени, тормозени, и дори заплашвани със смърт, за да откажат робството на раждането. Утешавам се, доколкото мога, от расовите ексцесии, които прояждат човечеството ни. Утешавам се, като се привързвам към това, което прави моята култура бъркотия от дисонансни и противоречиви цветове и гласове. Утешавам се с думите на известния цветнокож есеист Франц Фанон: „Няма негърска мисия; няма бяла тежест […] Има мъже от двете страни на света, които търсят. Аз не съм пленник на Историята. Не трябва да търся там значението на моята съдба […] Аз съм собствената си основа“.
