Популярният актьор Димитър Баненкин, който преди време се отказа от битието си на проспериращ собственик на ресторанти в Германия, за да влезе в сериалите „Недадените“, „Секс, лъжи и TV“ и „Скъпи наследници“, не спира да играе дори в пиковете на пандемията. Той е изкуфял дъртак наркоман в „Марихуаната на мама е най-добра“ в Сатирата, в Младежкия театър е двойка с Койна Русева в „Специални поводи“, както е и суперчешит в „Откачена фамилия“ по Рей Куни. Баненкин днес нито за миг не съжалява, че се е прибрал в родината, за да се посвети отново на професията и изкуството. Дъщеря му Миа, чиято майка е германка, учи в Нидерландия, а синът му Иван, роден от младежка връзка с колежка от извънстолична трупа, работи в международна компания.
– Господин Баненкин, по БНТ върви сериалът „Под игото“, в който играете като студент – как се чувствахте тогава като партньор на Калоянчев, Парцалев, Георги Георгиев-Гец, Стефан Данаилов, Черкелов, Димитър Буйнозов?
– Като ученик пред учителите си. Попивах с очи всеки техен жест, жадно следях поведението им. Те се държаха съвсем приятелски с мен и с Елена Маркова – Рада Госпожина. Двамата бяхме втори курс във ВИТИЗ. Всъщност, докато учех в Академията, участвах в още филми и постановки. За сериала ме избра самият режисьор на „Под игото“ – Янко Янков. Имам роли в 8 спектакъла на Телевизионния театър, който си е жива легенда. В Младежкия пък играех в „Упражнения за пет пръста“, където Николай Поляков ми предостави уникалната възможност да бъда до великия Николай Бинев. Той и жена му, изключителната Домна Ганева, дори ме канеха в дома си, където се събираше елитът на столичната арт бохема. В „199“ големите Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев също ме приеха много мило като техен равностоен партньор в хитовото представление „Нерви за любов“. Моята професорка Димитрина Гюрова, светла й памет, никога не ми правеше проблеми за отсъствията.
– Наскоро „Боинг боинг“ имаше представление №50 – в „Сълза и смях“ в София. Какъв е вашият герой в тази щура комедия?
– Аз съм вуйчото, който отива да гостува на племенника си в Париж и открива, че въпросният младеж е сгоден за три стюардеси. Първо изпада в потрес, изригва в укори, че не е нито законно, нито морално, но постепенно започва да му харесва. На финала приема цялата тази система на драго сърце, а когато племенникът се отказва от нея и става моногамен, вуйчото на свой ред се обзавежда с три девойки – швейцарка, виетнамка и индийка.
– Вие имали ли сте две гаджета едновременно?
– Да. С две не е проблем – като да си женен с любовница. Нищо необикновено, бих казал дори, че е скучно. Виж, когато се оказах с три гаджета паралелно, вече стана по-сложно. Но подобна ситуация те кара да бъдеш креативен. Висш пилотаж е.
– Дамите разбраха ли една за друга?
– О, не, не, разбира се, не беше нужно. Случвало се е и тук, и в Германия.
– В „Марихуаната на мама е най-добра“ сте неузнаваем – шантав и смешен старец, който е далеч от традиционната ви визия. Вие пробвали ли сте трева?
– За първи път пуших марихуана на 37, вече отдавна бях в Германия. Тъкмо си бях купил нова кола. Като си вземе човек хубав автомобил, му се иска да кара, да кара, да кара – и да не слиза от него. Отвориха ми се 10 свободни дни и къде – в Холандия. Викам на съпругата ми – тогава все още бях женен: „Никога не съм ходил в Амстердам, сега е моментът“. Но не защото там продават свободно дрога, разбира се. Пристигнах аз в центъра на столицата, паркирах си лимузината, взех си стая и излязох да се разхождам из каналите – седна тук на вино, там на уиски, но гледам, че навсякъде пише „Кофе шоп“. Бая се позачудих – чак пък толкова специално кафе да пият тези холандци, не ми се вярва. Влязох в един кофе шоп, а там на касата – двойник на Христос: слаб, изпит, с дълга коса, но по потник и целият татуиран. Вътре миришеше на нещо особено, което не успях да идентифицирам. Запитах го какво е, а той много се учуди: „Ама как не разбираш – трева е, съвсем законно“. Прибрах се в хотела и след вечеря започнах според указанията на младежа: дърпам, задържам, пускам. Три пъти го направих и нищо не почувствах – реших, че юнакът ме е изпързалял. Ужасът започна в следващия момент. Първо леглото се издигна до тавана, а из цялото ми тяло плъзна страшна горещина – от пръстите на краката нагоре към главата, минавайки през сърцето. Реших, че това е краят. Започнах да се моля: „Господи, нека да не умирам тук и сега“. Тогава още нямах немски паспорт и вече си представях как холандските полицаи нахлуват и ме арестуват като наркотрафикант – какво друго можеха да си помислят, след като автомобилът ми в гаража на хотела беше BMW7. Събудих се в 5 заранта и първата ми мисъл беше, че съм жив.
– А какво направихте с останали цигари в кутията?
– Те бяха общо пет. Но другите четири с целия си акъл ги пренесох през границата – тогава още я имаше. В Германия беше абсолютно забранено да се внася трева. Абе, най-малкото щяха да ме глобят.
– Повторихте ли сеанса с пушенето?
– Да. На гости ни дойдоха наши приятели от Гренобъл. Роби, уважаван физик, ми призна, че един път в седмицата пушели по цигара с жена му. Завъртяхме и от моите, холандските. Ефектът беше потресаващ – смяхме се до полуда. Бях чувал още, че марихуаната активира сексуалните усещания. Вярно е – получаваш чувството, че оргазмът продължава половин час. Жена ми, която имаше мимолетен студентски опит с трева, после ми каза, че точно тогава сме заченали дъщеря ни. Скоро с Миа си правехме майтап, че е дете на марихуаната.
– Кога разбрахте, че дрогата не е за вас?
– Пуших още два пъти, вече бях разведен. Първо – със старо гадже, пак в Амстердам. А после и с последната ми приятелка в Германия, американка. Тогава ми стана много лошо, но й забраних да вика линейка. Имах 7 заведения, какво щяха да си кажат хората – щеше да ми излезе име. Та заради всичко това се зарекох никога повече да не припарвам до дрогата. Защото тя действа и на психиката – ако, примерно, си в гадно настроение, още повече те скапва. Виж, цигарите не мога да ги спра.
– А какво снимахте напоследък в киното, господин Баненкин?
– В „Спекуланти“ – първия български финансов трилър. Продуцент и сценарист е бизнесменът и консултант в жанра Илиян Скарлатов. Моят герой е собственик на финансова къща – скъпи костюми, луксозни часовници, возят ме в лендроувър, абе, както се полага. Всичко беше страхотно интересно – борсата в България е основана в началото на века, спира през 1945 и се възражда след края на комунизма през 90-те. Но терминологията хич не е лесна, трудно се помни, сложно се борави с нея. А идеята на филма е да се покаже как стават тези неща. В началото бяхме объркани, не знаехме дали ще се получи. Неслучайно гледах и „Милиарди“ – един от най-добрите трилъри по темата. Като ги слушах актьорите, се чудех как толкова светкавично произнасят репликите си, сякаш тотално са наясно с това, което казват и работят на борсата.
– Къде са децата ви в това време разделно?
– Миа беше наскоро тук и се върна в Холандия, където учи психология. Не се стресна от факта, че ще трябва да изтърпи 10-дневна карантина, защото всичко е дистанционно. Иван си е в София.
– Станахте ли фаталист заради цялата коронакриза?
– Не. Фатализма го оставям на хората с комплекси, които се изживяват като в безизходица. Калих характера си през първите месеци в Германия. Бях сам самичък. Без познати, без нито един човек, на когото мога да кажа какво ми е, как се чувствам. Благодарен съм на съдбата за тези моменти. Но трябва да имаш и подходящото домашно възпитание, за да ги оцениш и да извлечеш най-ценното от тях.
– Колко пъти сте падал, докато живеехте в Германия?
-Много пъти, но винаги съм ставал. Имаше период, в който заемите ми бяха стигнали милион и 200 000 евро – толкова бяха инвестициите в ресторантите и клубовете. Бях убеден, че ще възстановя цялата сума до последния цент, но въпреки това не можех да спя спокойно. Самата мисъл ме водеше до лудост, защото никой не можеше да ми гарантира финансова сигурност. Въобще точно тогава животът ми беше отнел предимството – имах само задължения. Банките не ми даваха пари, а аз трябваше да убедя собственика на местния синеплекс, че с моя съдружник сме най-правилните хора, които трябва да отворят четири заведения при него – а „опашката“ зад нас беше дълга, много дълга. Как се живее в подобен стрес?! Най-ужасното беше, че в нощта, след като отворихме бара на последния етаж в синеплекса, ми звънна чистачът – симпатичен турчин, и ми каза с гробовен глас: „Шефе, вода, навсякъде вода!“. Всичко плуваше. Три дни будувах, докато разберем кой е виновен за наводнението. Една хапка не бях сложил в устата си през това време.
– Този инцидент разколеба ли ви в бизнеса?
– Не. В ресторантьорството е така – когато ти върви, не се замисляш много. Но не влизат ли хора, започваш да си биеш главата къде бъркаш. Сега не пожелавам на никого да е на мястото на ресторантьорите. Най-близкият ми приятел в Германия казва, че има въздух до април.
– Как разпускате, сдобихте ли се, примерно, с хоби?
– Театърът е моето хоби. Иначе ходя да плувам в Спортната палата, качвам се на Витоша.
– Имате ли дама на сърцето?
-Да. Ще кажа само, че не е актриса.
