Чарлз Айзенстайн
Чарлз Айзенстайн е американски писател и публичен оратор. Неговото поле на действие е много широко и обхваща теми като: история на цивилизацията, икономиката, духовността и екологията. Ключовите теми в неговото творчество включват антипотребителското движение, влиянието на митовете и културата. Според него, глобалната култура е потънала в разрушителната история на разделението. Голяма част от произведенията му са основани на източната философия и духовните учения на отделните народи.
На 19 февруари ми изпратиха видеоклип, в който водещият, позовавайки се на анонимен източник от редиците на „белите хакери“, твърди, че вече са в ход финални планове за отхвърляне на властта на престъпната „дълбока държава“ веднъж и завинаги. Джо Байдън няма да встъпи в длъжност. Лъжите и престъпленията на сатанинския човеконенавистен елит ще бъдат разкрити. Справедливостта ще възтържествува. Републиката ще бъде възстановена. Може би, казва той, „дълбоката държава” ще направи един последен отчаян опит да се задържи на власт чрез фалшива церемония по встъпване в длъжност, с фалшиви видеоефекти, които да ни заблудят, че председателят на Върховния съд Джон Робъртс заклева Джо Байдън. Не се оставяйте да ви измамят, предупреждава той. Доверете се на плана. Доналд Тръмп ще остане истинският президент, макар всички мейнстрийм медии да твърдят друго.
Този клип е гледан един милион пъти.
Едва ли си струва да критикуваме качествата му, защото става дума за един посредствен представител на този жанр. Не ви предлагам да го гледате. Онова, което трябва да бъде прието насериозно и с тревога, е следното: раздробяването на колективно притежаваната информация на несвързани парчета реалност вече е толкова напреднало, че огромен брой хора продължава да вярва, че Доналд Тръмп все още тайно е президент, докато Джо Байдън обитава някое холивудско студио с фалшив декор на Белия дом. Това е една бледа версия на далеч по-разпространеното убеждение (сред десетки милиони души), че изборите са били похитени.
В една работеща демокрация двете страни биха дебатирали дали изборите са похитени чрез излагане на факти от общоприети източници. Днес такъв източник не съществува. Повечето медии са се обособили в отделни и взаимноизключващи се екосистеми, всяка обслужваща различна политическа фракция, което прави дебатът невъзможен. Останало е, както сигурно сте наблюдавали, само надвикването. Без дебат участниците са принудени да прибегнат до други методи за постигане на политическа победа: до насилие, вместо убеждение.
Това е една от причините да смятам, че с демокрацията е свършено. (Дали и доколко някога я е имало, е друг въпрос.)
Да речем, че искам да убедя някой крайнодесен поддръжник на Тръмп в безпочвеността на твърденията за изборна измама. Мога да цитирам доклади и разследвания по Си Ен Ен, „Ню Йорк Таймс“ или Уикипедия, но този човек няма доверие на нито един от тези източници. Той смята, не без основание, че тези публикации са предубедени спрямо Тръмп. Същото е вярно, ако сте поддръжник на Байдън и аз се опитам да ви убедя в гигантската изборна измама. Доказателствата за нея се откриват само в десни медии, които вие веднага бихте отхвърлили като недостоверни.
Ще спестя време на възмутения читател и ще напиша вместо него унищожителната критика на горното твърдение. „Чарлз, тук създавате фалшива еквивалентност и показвате шокиращо невежество за някои безспорни факти. Факт първи! Факт втори! Факт трети! Ето и линкове. Правите лоша услуга на обществото, като дори допускате възможността, че си струва другата страна да се изслуша.”
Когато дори само едната страна вярва в това, вече няма демокрация. Целта ми не е да представя двете страни като равни. Смисълът е, че няма и не може да има диалог. Вече сме отвъд демокрацията. Демокрацията зависи от известно ниво на доверие между гражданите, от готовност да се реши властта чрез мирни и честни избори след информиране от обективна преса. Тя изисква желание за разговор или поне дебат. Изисква от мнозинството да смята, че има нещо – самата демокрация – по-важно от победата. Иначе сме в състояние или на гражданска война, или, ако едната страна доминира, на авторитаризъм и размирици.
Ясно е коя страна има надмощие в момента. Виждам известна поетична справедливост в това, че жертвата този път са десните – които усъвършенстваха словесната война и подбуждането към омраза чрез информационните технологии. Консервативните експерти и платформи бързо биват изметени от социалните медии, от магазините за приложения, от интернет въобще. В днешния климат думите ми повдигат съмнения, че самият аз съм консерватор, но, подобно на едно малцинство от леви журналисти като Мат Тайби и Глен Грийнуолд, аз съм ужасѐн от зачеркването, лишаването от трибуна, цензурирането и демонизирането на дясното (включващо 75 милиона души, дáли гласа си за Тръмп), което може да се определи единствено като тотална информационна война. В тоталната информационна война, както във всеки военен конфликт, очернянето на врага е ключова тактика. Как да има демокрация, ако медиите, от които зависи да ни кажат кое е истина, кое е новина и какъв е светът, ни подстрекават да се мразим?
Изглежда, че днес левичарите бият десните в собствената им игра: играта на цензура, авторитаризъм и потисничество на несъгласните. Преди обаче да ознаменувате изключването на дясното от социалните медии и обществения дискурс, моля ви, разберете неминуемия резултат: лявото ще стане дясно. Този процес вече е в ход, както личи от сериозното присъствие в администрацията на Байдън на неоконсерватори, експерти от Уолстрийт и корпоративни играчи. Партизанската информационна война, която започна като конфликт между лявото и дясното, с телевизия Фокс, от една страна, и Си Ен Ен и MSNBC, от друга, бързо се преобрази в борба между политическите елити и тези, които оспорват властта им.
Когато технологичните и фармацевтичните гиганти и Уолстрийт са на страната на армията, разузнаването и мнозинството от държавните институции, не след дълго цензурираните ще са тези, които смущават дневния им ред.
Глен Грийнуолд го е казал добре: „Понякога репресивните и цензорските сили са насочени повече към лявото, а понякога – повече към дясното, но това не е по същността си лява или дясна тактика. Това е тактика на управляващата класа и тя се използва срещу всеки, смятан за противник на интересите и порядките на управляващия елит, независимо от мястото му в идеологическия спектър“.
За протокола, не мисля, че Доналд Тръмп продължава да е президент, нито че е извършена огромна изборна подмяна. Смятам обаче, че ако беше извършена, ние нямаше да научим за нея, защото същите механизми за спиране на дезинформация за изборите може да се използват и за спиране на вярната информация. Когато корпоративно-правителствените сили са пленили пресата и нашите начини за комуникация (интернет), какво би им попречило да смажат инакомислието?
* * *
В последните двадесет години аз поддържам контракултурни възгледи по множество въпроси и днес съм изправен пред дилема. Доказателствата, които мога да цитирам в подкрепа на възгледите ми, постепенно изчезват от колективно притежаваната информация. Източниците, които мога да използвам, за да подкопая доминиращия наратив, са нелегитимни тъкмо защото подкопават доминиращия наратив. „Пазителите“ на интернет налагат тази нелегитимност по милион начини: чрез алгоритми за потискане на резултати, тенденциозно автоматично довършване на търсените термини, лишаване на дисидентските канали от приходи, маркиране на инакомислието като „фалшиви новини“, закриване на акаунти, цензуриране на гражданска журналистика и т.н.
В резултат на този епистемологичен стъклен похлупак средностатистическият човек обитава същата „нереалност“ като онзи, който вярва, че Тръмп продължава да е президент. Сектоподобният характер на КюАнон и крайнодесните фракции се вижда с просто око. Далеч по-неочевиден (особено за тези отвътре) е все по-сектоподобния характер на мейнстрийма. Как да го наречем другояче освен „секта“, след като контролира информацията, наказва инакомислието, шпионира членовете си и контролира движението им, на лидерите му им липсва прозрачност и отчетност, дава предписание какво да говорят, мислят и чувстват членовете му, поощрява ги да се сочат с пръст и да се шпионират едни други и налага манталитета „ние срещу тях“? Разбира се, не твърдя, че всичко, казано от мейнстрийм медиите, науката и академичните среди е погрешно, но когато информацията се контролира от мощни интереси, те може да изключат реалността от общата картина и да накарат обществеността на повярва на нелепици.
Като цяло може би това е прийом на културата. Тя създава една споделена реалност, като манипулира възприятията, моделира вярата и режисира света. Разликата е, че в наши дни окопни сили в сянка отчаяно се опитват да поддържат една реалност, която вече не отговаря на общественото съзнание, което бързо излиза от „Ерата на разделението“. Процъфтяващото сектантство и конспиративното мислене са отражение на все по-налудната абсурдност на официалната реалност и на лъжите и пропагандата, които я поддържат.
С други думи, безумието, което представляваше президентството на Тръмп, не беше отклонение от траекторията към все по-силен здрав разсъдък. То не беше спънка по пътя от средновековното суеверие и варварство към рационалното, технологично общество. То черпеше силите си от една натрупана културна турбуленция, точно както речните течения стават все по-бурни и противопоставящи се едно на друго с наближаването на ръба на водопада.
Напоследък като писател ме спохожда чувството, че напразно си служа с доводи, защото споря с безумци. Ако сте се опитвали да се аргументирате пред следовник на КюАнон, знаете какво ми е, когато се старая да вразумя общественото съзнание. Тук не целя да се представя за единствения здравомислещ индивид в един обезумял свят (демонстрирайки така собственото си безумие), а да споделя чувство, което със сигурност мъчи мнозина: че светът е полудял, че нашето общество е повлечено от въртопа на една нереалност, че се е изгубило в една илюзия. Колкото и да се надяваме, че можем да припишем тази лудост на една малка и презряна част от обществото, тя всъщност е всеобщо състояние.
От нас като общество се иска да приемем неприемливото: войните, затворите, умишлено причинения глад в Йемен, изселванията, заграбването на територии, домашното насилие, расовото насилие, насилието над деца, измамите, тесните клетки в свинефермите, унищожението на почвата, екоцида, обезглавяванията, мъченията, изнасилванията, шокиращото неравенство, преследването на Асандж… На някакво ниво всички съзнаваме, че е лудост да продължаваме да живеем така, сякаш нищо от изброеното не съществува. Да живеем така, сякаш реалността не е реална – това е същината на лудостта.
В ъгъла на официалната реалност е изтикана и голяма част от чудесната оздравителна и съзидателна сила на човешките и нечовешките същества. По ирония на съдбата, ако дам примери за тези необикновени технологии, например в сферата на медицината, земеделието или енергетиката, ще ме обвинят, че не съм реалист. Чудя се дали читателят, също като мен, има опит с явления, които официално не са реални?
Изкушавам се да аргументирам тезата си, че модерното общество е затворено в тясна нереалност, но тъкмо там е проблемът. Примерите, които бих привел извън приемливата политическа, медицинска, научна или психологическа (не)реалност, ще дискредитират автоматично аргумента ми и ще ме направят подозрителен в очите на всеки, който не е съгласен с мен.
Нека направим малък експеримент. „Хора, съществуват устройства за безплатна енергия, виждал съм ги.“ И така, сега повече ли ми вярвате, или по-малко? Подобен проблем има всеки, който подлага официалната реалност на съмнение. Вижте съдбата на журналистите, посочващи, че Америка прави всички неща, в които обвинява Русия и Китай (подправяне на изборите, саботаж на електрическите мрежи, оставяне на злонамерен софтуер в електронните устройства). Не се появяват често в MSNBC или „Ню Йорк Таймс“.
„Производството на съгласие“, описано от Хърман и Чомски отива отвъд съгласието за война. Чрез контрол на информацията управляващите институции създават пасивно обществено съгласие за матрицата за възприемане на реалността, която да поддържа тяхното господство. Колкото по-успешно контролират реалността, толкова по-нереална става тя, докато не достигнем крайното положение никой да не ѝ вярва, но всички да се преструват, че е така. Все още не сме го достигнали, но наближаваме. Все още не сме в състоянието на късния Съветски съюз, когато никой не е приемал написаното в „Правда“ и „Известия“ за чиста монета. Нереалността на официалната реалност все още не е пълна, както не е пълна цензурата на неофициалната реалност. Още се намираме във фазата на потиснатото отчуждение, където мнозина таят неясно усещане за живот в матрицата, в шоу, в пантомима. Онова, което потискаме, обикновено излиза наяве в някаква крайна и изопачена форма – като конспиративните теории за плоската земя, за кухата планета, за струпаните на границата на САЩ китайски войски, за управляващия света елит от сатанисти, ядящи бебета, и т.н. Подобни схващания са симптоми на затваряне на хората в матрица от лъжи. Колкото по-здраво властите контролират информацията в опит да опазят официалната реалност, толкова по-зловредни и широкоразпространени ще стават конспиративните теории. Канонът на „авторитетните източници“ вече се е свил дотолкова, че критиците на външната политика на САЩ, активистите за мир в Палестина, скептиците относно ваксините, изследователите на холистичната медицина и обикновените дисиденти като мен рискуват да бъдат натирени в същите интернет гета като истинските конспиратори. И наистина, ние до голяма степен седим на една и съща маса. Щом журналистиката е изоставила своя дълг неуморно да задава въпроси на властта, какъв избор имаме, освен да разчитаме на гражданската разследваща журналистика и на анекдотични източници, за да си обясним света?
* * *
Съзнавам, че преувеличавам ситуацията, за да оправдая причината за настоящото си чувство на безполезност. Реалността, която ни се предлага, в никакъв случай не е последователна или пълна. Нейните пропуски и противоречия може да се използват, за да подтикнат хората да поставят под въпрос здравия ѝ разум. Целта ми е не да оплаквам своята безпомощност, а да видя дали има по-мощен начин да използвам думите в лицето на това умопомрачение, което описах тук.
От близо двадесет години пиша за дефиниращата митология на цивилизацията, която наричам „История на разделението“, и нейните последици: програмата за контрол, манталитета на редукционизма, войната с Другите, поляризацията на обществото. Очевидно моите есета и книги не са постигнали наивната ми амбиция да предотвратя точно тези обстоятелства, пред които сме изправени днес. Трябва да си призная, че съм изтощен. Уморих се да обяснявам, че явления като Брекзит, избора на Тръмп, КюАнон и щурма на Капитолия са симптоми на едно много по-сериозно заболяване от обикновен расизъм, сектантско мислене, глупост или лудост. Знам как да напиша това есе. Ще осветля скритите предразсъдъци, които различните страни споделят, и въпросите, които малцина задават. Ще предложа средствата на мира и състраданието, които дават възможност да се извадят наяве основните причини за положението ни. Ще предваря обвиненията във фалшива еквивалентност, в липса на позиция и псевдодуховност, като обясня как състраданието ни позволява да надмогнем безкрайната война със симптома, за да се погрижим за първопричините. Ще опиша как Войната със злото е довела до настоящата ситуация, как Програмата за контрол изгражда все повече и повече зловредни форми на онова, което се опитва да ликвидира, защото не вижда пълния набор от обстоятелства, които ѝ създават врагове. Тези обстоятелства, ще поясня, включват в основата си лишаването от собственост, произтичаща от разпада на дефиниращите митове и системи. Накрая ще предложа различната митология на целостта, екологията и взаимодействието като мотивация за нов вид политика.
Повече от пет години защитавах тезата си за мир и състрадание – не като морални императиви, а като практични потребности. Не мога да кажа нищо ново за настоящите междуособици в моята страна. Бих могъл да приложа базисните концептуални инструменти на досегашната ми работа върху днешната ситуация, но вместо това си взимам почивка, за да разбера какво се крие зад чувството ми на изтощение и безполезност. Читателите, които очакват от мен по-подробен анализ на днешната политическа обстановка, може да екстраполират от скорошните ми есета за мира, военолюбието, поляризацията, състраданието и дехуманизацията. Всичко съм обяснил в Building a Peace Narrative, The Election: Hate, Grief, and a New Story, QAnon: A Dark Mirror, Making the Universe Great Again, The Polarization Trap, (Изграждане на наратив за мира, Изборите: омраза, скръб и нова история, КюАнон: едно черно огледало, Да направим вселената отново велика, Капанът на поляризацията) и други.
И така, аз си взимам почивка от публицистиката, или поне забавям темпото. Това не означава, че съм се предал и оттеглил завинаги. Напротив. Вслушвам се в тялото си след дълга медитация, съвети от специалисти и лечебни процедури и се подготвям да направя нещо, което не съм опитвал досега.
В есето ми The Conspiracy Myth (Митът за конспирацията) аз изследвах идеята, че контрольорите на „Новия световен ред“ не са група от съзнателни зли човешки същества, а идеологии, митове и системи, заживели свой собствен живот. Именно те дърпат конците на онези, за които смятаме, че са на власт. Зад омразата и разделението, зад корпоративния тоталитаризъм и информационната война, цензурата и постоянните мерки за „биосигурност“ действат мощни митични и архетипни създания. Не можем да се изправим срещу тях буквално, а само в собствения им свят.
Възнамерявам да направя това чрез художествена история, може би с филмов сценарий или под друга художествена форма. Някои от сцените, които вече съм намислил, са изумителни. Стремежът ми е да създам толкова красива творба, че хората да плачат, защото не искат никога да свършва. Не бягство от реалността, а поглед надълбоко в нея. Защото онова, което е реално и възможно, е далеч по-голямо, отколкото говорителите на нормалното искат да вярваме.
Забавно ми е да призная, че не вярвам да съм способен да напиша подобно нещо. Никога не съм демонстрирал талант за белетристика. (Както и сценаристите на популярния сериал, който гледаме със сина ми. Грубо ще бъде да го назова по име.) Ще дам всичко от себе си, защото вярвам, че това болезнено красиво видение не би ми се разкрило, ако не ми беше по възможностите.
Години наред писах за силата на белетристиката. Време е да използвам тази техника в услуга на една нова митология. Публицистиката създава съпротива, но художествената проза докосва дълбоко душата. Тя заобикаля интелектуалните ни защити като течаща вода и омекотява почвата, за да пуснат корени скритите ни видения и идеали. Ще ми се да кажа, че целта ми е да преведа на художествен език идеите, с които съм работил досега, но не е точно така. Онова, което желая да изразя, е по-голямо от възможностите на публицистиката. Художествената проза е по-голяма и по-истинна от нехудожествената и всяко обяснение на сюжета е бедно в сравнение със самия сюжет.
Формата, на която разчитам да ме освободи от личния ми застой, може да има отношение към по-големия културен застой. Как да преодолеем разделението във времена, когато липсата на съгласие за достоверен източник на факти прави дебата невъзможен? Може би чрез литературата – както с художествени истории, предлагащи истини, иначе недостъпни заради контрола на информация, така и с лични сюжети, които ни очовечават в очите на ближните ни.
Първите включват типа антидистопична литература, която възнамерявам да създам (не непременно описание на Утопия, но да носи чувство на изцеление, което душата да разпознае като автентично). Ако дистопичната литература служи да „програмира“ обществото за един грозен, брутален, съсипан свят, можем да програмираме и обратното, като нормализираме изцелението, изкуплението, правото да променим мнението си, прошката. Отчаяно се нуждаем от сюжети, в които добрите не побеждават лошите в собствената им игра (насилието). Историята ни казва какво идва неизбежно след това: добрите стават новите лоши, също както в информационната война, която споменах по-рано.
При втория тип разказ, този от личен опит, ще достигнем един до друг на базисно човешко ниво, което не може да бъде опровергано или отречено. Може да оспорите интерпретацията на историята, но не и самата история. С готовността си да търсим сюжети отвъд познатото ни кътче реалност може да осъществим потенциала на интернет да възстанови колективно притежаваната информация. Тогава ще имаме съставките за ренесанс на демокрацията. Демокрацията зависи от споделеното значение на „Ние, народът“. Няма „ние“, ако се възприемаме едни други като сектантски карикатури и ако не общуваме пряко. Когато споделяме своите истории, ние знаем, че това е истинският живот, че битката рядко е между доброто и злото, че доминацията рядко е отговорът.
Възнамерявам през 2021 г. да създам разказ от първия вид, еманация от едно бъдеще, което наричам „по-красивия свят, за който сърцата ни знаят, че е възможен“. През 2021 г. ще видите по-малко есета от мен. Ще продължавам да давам някое друго интервю за подкасти и онлайн събития, но не със френетичния график на изминалата година. Казвам го за онези, които ме подкрепят финансово на уебсайта ми и чрез „Патреон“, в случай че решат да размислят.
Не бях изпитвал подобен творчески ентусиазъм, откакто през 2003–2006 г. написах „The Ascent of Humanity“ (Издигането на човечеството). В мен кипи живот – живот и надежда. Мисля, че Америка, а може би и много други страни са налегнати от мрачни времена. През изминалата година преживях периоди на дълбоко отчаяние, виждайки как се сбъдва онова, което двадесет години се мъчех да предотвратя. Всичките ми усилия изглеждаха напразни. Днес обаче, като поемам в тази нова посока, в мен разцъфтява надежда, че и други ще постъпят така. Защото нима не бяха безплодни нашите яростни усилия да създадем един по-добър свят, като съдим по днешното състояние на екологията, икономиката и политиката? Нима всички дружно не сме изтощени от тази борба?
Централна тема в моята работа беше позоваването на причинно-следствени принципи, различни от позицията на силата: морфогенеза, синхроничност, церемония, молитва, разказ, семе. По ирония на съдбата много от есетата ми звучат насилствено – те излагат доказателства, убеждават чрез логика, прилагат аргументи. Не че методите на силата са лоши по своята същност, те просто са ограничени и недостатъчни за предизвикателствата пред нас. Властта и контролът доведоха цивилизацията ни дотук, за добро или зло, но те не могат да разрешат проблемите с автоимунните заболявания, бедността, екологичната катастрофа, расовата омраза и склонността към екстремизъм. По същия начин демокрацията няма да бъде възстановена само защото някой е спечелил дебат. И така, с радост заявявам своята готовност да ангажирам света с идеите си по един ненасилствен начин. И дано този избор бъде част от морфичното поле, което да подтикне човечеството на направи същото.
