Като опитен алпинист вашият „Стършел” изкачи още един връх – 75 години. Връх, който нито един български вестник не е изкачвал. 75 години Националният седмичник за хумор и сатира излиза без прекъсване, без да е променял името и бодливия си нрав. В историята му има различни периоди – започнал като ляв вестник и партийно издание, след промените през 1989 г. „Стършел” стана истински независим вестник.
Спомням си редакционните дебати в ония бурни времена, веднага след 10 ноември – как и по какъв път да тръгнем? С почит и уважение към творчеството му, тогава поканихме един от основателите на вестника, поета Валери Петров, да стане член на нашата редколегия.
„Отде-накъде! – реагира той, остро и неочаквано за нас. – Щом искате независим вестник, направете си „Щъркел”! „Стършел” е започнал като партиен и трябва да си остане такъв!”
Не го послушахме – него, майстора на словото. И по-добре. Ако бяхме го послушали и бяхме оставили вестника в ръцете на Столетницата, днес нямаше да го има. Както ги няма други издания от миналото – „Поглед”, „Антени”, „Народна младеж”, „Народна култура”…
А „Стършел” продължава да излиза, благодарение на усилията на всички стършели от Гнездото, на нашите сътрудници и най-вече на нашите читатели.
Верните ни читатели – това е тайната на нашето дълголетие. Редица поколения са израсли с изданието ни, спомнят си текстове и карикатури от миналото, имената на авторите. Някои още събират и подвързват годишнините, за да си ги пазят като историческа ценност.
„Стършел” наистина е ценност в историята на журналистиката ни. Той не е просто сатиричен коментар за събитията на седмицата. В него има и литература – неслучайно през редакцията ни са преминали най-добрите български писатели и поети-сатирици. Следа са оставили най-добрите ни карикатуристи. С техните карикатури един ден може да бъде илюстриран учебник по съвременна история.
Освен различни периоди, „Стършел” е имал и различни главни редактори. Първите двама – Челкаш и Асен Босев, не помня – по обясними причини, но за другите имам преки наблюдения. Не им беше лесно.
Най-трудно беше на Христо Пелитев – най-дълго заемалия поста, цели 26 години. Той хем имаше чепатия нрав на сатирик, хем трябваше да се съобразява с партийната линия. Четеше фейлетоните под лупа да не би някъде линията да се изкриви. И когато хванеше „изкривяване”, играеше редакторският молив… Неговият страх: да не звънне червеният телефон със заповед за уволнение. Тогава ние, по-младите, се майтапехме, че по лицето на Пелитев може нагледно да се види що е то „язвителен хумор” – когато Главния го свива язвата от жилещи текстове и карикатури.
След него като парашутист през 1989 бе спуснат Орлин Орлинов, най-кратко задържалият се на редакторския стол – само половин година. Той нямаше нищо общо с хумора и сатирата, нямаше даже време да разбере на какъв вестник е начело – работещите в редакцията бързо го демонтираха като ненужен комунистически символ.
Йордан Попов пое кормилото в най-бурния период, когато се решаваше съдбата на вестника. „Зодия „Овен” съм” – казваше той за себе си. С упоритостта на овен и с остротата на перото си успя да надделее над „червените мандарини”. В ония бурни времена „бодливото трио” Попов, Георги Чаушов и Георги Александров успя да извоюва независимостта на „Стършел”. За да е вестникът такъв, какъвто е и днес – далеч от властта, от политически партии и икономически групировки.
След Йордан на редакторския стол седна Кръстьо Кръстев – много по-мек и сговорчив характер, но пък твърд в едно – в художествения вкус. Той не позволи на простотията, която превземаше другите медии, да влезе в „Стършел”. Кръстьо затвори вратата на редакцията за хумористичната чалга, тип „ку-ку” и Слави, за уличния език и за „жълтата гостенка” на прехода – жълтата журналистика.
На мен сега ми е най-лесно – нямам притеснения за „правата линия”. Или за това, че някой партиен секретар ще ме уволни по телефона. И когато в класация пишат, че по свобода на словото сме на 111-то място, някъде при Бенин и Того, се усмихвам недоверчиво. Ами я си представете, че сме „стършели” в Русия, в Турция или Беларус! Само за една карикатура на „вожда” цялата редакция щеше да е в затвора… Щеше ли тогава „Стършел” да стигне до 75?
Като главен редактор имам само един кошмар: че някой ден „Стършел” спира да излиза – по технически или по финансови причини.
Тогава читателите ще кажат: създадоха го известни български писатели, в него работиха Радой Ралин и Борис Димовски, Стефан Гечев и Борис Априлов, Марко Ганчев и Георги Чаушов…
А го затри някой си Вешим…
Но бързо прогонвам тая мисъл и с колегите подхващаме следващия брой… За следващата седмица.
Към следващата годишнина.
Михаил Вешим, гл. редактор
Сайтът АНТЕНИ и в. „Галерия“ честитят юбилея на любимия на поколения българи „Стършел“. Що е „Стършел“ свършил, е ясно, нека още дълго да го върши. Да ‘илядите, приятели!
