Професор Георги Костов, който неотдавна черпи за 80, е готов с две съвършено нови песни по текстове на Ангел Симеонов. Първата се казва „Една соната“ и ще влезе в репертоара на Йордан Караджов, но за втората маестрото не се ангажира със заглавие, тъй като тя е за Веселин Маринов, а той може и да го смени. Прочутият композитор има огромен опит с изпълнителите – той е автор на повече от 1000 песни в различни жанрове. Възпитаникът на професорите Пенчо Стоянов и Панчо Владигеров е известен и с факта, че цял живот преподава в Консерваторията, като през това време се изкачва по всички стъпала в йерархията от асистент до ректор. Авторът на култовите „Детство мое“, „Без радио не мога“, „Да те жадувам“ е министър на културата през 1995-96 година в правителството на Жан Виденов, който според него е един от най-почтените хора в политиката. Професорът е носител на ордените „Стара планина“ първа степен и „Златен век“ с огърлие. Съпругата му Жасмин Костова е професор по класическо пеене и майка на по-малката дъщеря на Георги Костов – доцент Лилия Костова, пианистка, лауреат на международни и наши конкурси. По-голямата му дъщеря, която е от първия му брак, е певицата със страст към психологията Весела Нейнски.
Интервю на Албена АТАНАСОВА
– Професор Костов, правите ли равносметка покрай юбилея?
– Детската ми мечта беше да стана инженер или футболист – но бях добро момче и слушах родителите си. А те бяха силно пристрастени към музиката. Майка ми пееше романси и свиреше на китара. Баща ми беше емигрирал в Париж през 1926 година – там е работил какво ли не, от боксьор до гардеробиер в Опера Комик. Тръгнал на уроци, постепенно придобил умения и самочувствие и стигнал дори до сцената – първо в хора, а после започнал да получава и малки роли. Но точно тогава семейството го призовало да се прибере в България – като единствен син с четири сестри. Дядо ми и баба ми бяха бежанци от Македония – в традициите по онези наши земи това е свещен закон: мъжът да поеме отговорностите. И през 1932 година баща ми се завръща – първо е печатар, а след това става журналист във вестника на Д. Б. Митов „Литературен глас“.
Прави единственото интервю с Шаляпин в България,
въпреки че световният бас идва периодично, тъй като е влюбен в оперната прима Илка Попова. Разговаря и с големия сръбски писател Бранислав Нушич, с големия френски цигулар Жак Тибо и други изтъкнати личности.
– Кога започнахте да създавате музика?
– Първо ме пратиха да уча цигулка – при професор Христо Петков, бащата на световноизвестния ни диригент Добрин Петков. Но се оказа, че пръстите ми не са най-подходящите за този капризен инструмент. Бързо стана ясно, че за мен са клавишите на пианото – и нашите взеха инструмент под наем. Но вместо да свиря етюди, си измислях мелодии, а майка ми слушаше и си мислеше, че свиря етюди. Това започна да ми харесва. На 11 написах първия си валс – „Пробуждане“. Под огромното влияние на Щраус продължих да се пробвам в жанра. Но започнах упорито и с уроците по композиция на 14 – оттогава са първите ми по-сериозни произведения. От онзи момент, та и досега, не съм спирал. На 17 написах първия в България Концерт за кларинет и оркестър – поставих финалния акорд в деня, в който влязох в казармата. Когато Плевенската филхармония го изпълни, бях на 21.
– Кои са най-важните ви учители?
– Професор Пенчо Стоянов ме заведе при професор Панчо Владигеров. Целият ми живот премина под професионалното и човешкото обучение на този изключителен творец. Още в началото ми обясни, че за да си български композитор, това трябва да проличи още от първия такт в музиката ти – като интонация, като темперамент, като всичко. Първата ми сериозна песен беше по „Пролет“ на Вапцаров. Професор Александър Райчев написа върху листа с нотите: „Авторът е свеж талант, пред когото стои хубаво бъдеще“.
– Вярно ли е, че творбата, която пишете като абсолвент в Консерваторията, е прозвучала в 32 страни?
– Да. Когато завърших, посветих на Панчо Владигеров „Три диафонични танца“. Произведението беше селекционирано на Международната трибуна на композиторите към ЮНЕСКО в Париж и изпълнено по радиото в 32 страни, като бе изсвирено на живо в Сидни от Кливландския симфоничен оркестър. Моят учител е моят идол в музикалната ни история. Когато получих отличната си диплома, веднага ме взеха за асистент. Преподавах 42 години.
Доскоро играех футбол със студентите си,
но напоследък те поостаряха.
– По какво се различаваше културата преди и след 10 ноември?
– Въпреки диктата на партийната система до 1989 година държавата се грижеше за образованието и възпитанието на младите таланти. Концертмайсторите ни в Европа, Щатите и Азия са поне 50. Имаме световни музиканти. Стефка Евстатиева, Веселина Кацарова, Надежда Кръстева – всички те и още много са мои студенти. Отдавна са по международните сцени, добре че някои от тях все пак си идват от време на време. Имаме силни оркестри. Но заплатите у нас – и на певците, и на инструменталистите, са жалки в сравнение с тези по света. Няма защо да се лъжем. Нито да се сърдим на тези, които избират да работят вън от България.
– В кой момент включихте и естрадата в нотните си листа?
– На 19. Написах „Лятна вечер“, изпълни я Георги Кордов. Панчо Владигеров случайно мярна нотите и ми рече: „Дай да видя!“. „Ама, професоре, това е естрадна песен“, опитах да се измъкна аз. „Ти какво искаш да кажеш?! Че не разбирам от естрада?!“, възмути се той. И започна с молива – това „да“, това „не“. Понечих да му обясня, че има едни паралелни квинти, които трябва да се махнат, а той ми скочи: „Ще те квинтосам аз теб, остават – ти ли си професорът или аз!“. Но
в онези години естрадата беше нещо лековато.
През 1968 „Без радио не мога“ стана Мелодия на годината, звуча на Международния младежки фестивал. Но когато я написах по текст на Милчо Спасов, току-що бяха наредили на БНТ на екран да няма жени с дълги коси и къси поли. Клипът вече беше заснет, но поради факта, че Лили Иванова пее по минижуп, комисията наложи отлагане на премиерата. Така се стигна до видеото, в което Лили храни кокошки и играе хорце. Песента беше издадена дори в СССР на плоча, а едно от култовите изпълнения за времето си беше, когато качиха Лили на електрокар. С него тя обикаляше стадион „Васил Левски“, пеейки „Без радио не мога“.
– С „Остани“, една от перлите в репертоара на Лили Иванова, през 1977 печелите първа награда на „Златният Орфей“, но защо не ви присъдиха самата статуетка?
– За да може международното жури да даде два Орфея – на Ани Върбанова и Роза Римбаева. Имам първа награда и за „Градините на любовта“ в изпълнение на Емил Димитров. Тогава Орфеят отиде при „Горчиво вино“ със стиховете на Евтим Евтимов. Така беше редно – Ангел Заберски имаше някакъв личен празник, аз бях млад композитор. Тогава ми казаха „Имаш време, можеш да изчакаш малко“. Но чакането още не съм дочакал.
– Как се разбирахте с Емил Димитров?
– Много добре. Направих първия аранжимент на „Арлекино“ – песента, с която Емил взе гранпри на прочутия международен фестивал в полския град Сопот. Музиката си беше негова, а текстът – на Васил Андреев. Нищо не получих – може би Васко като импресарио на Емил беше решил, че няма нужда да ми заделя хонорар – все още бях студент. Но Емил изпълняваше много мои песни, а за „Дъждът остана сам“ му направих оркестрация за голям симфоничен оркестър. С Лили също често работехме заедно. Но естрадата не ми е била център, винаги съм си гледал професионално и на мюзикълите – „Четиримата близнаци“, „Казанова“, „Кой е Големанов“ и досега са в афишите.
– Защо се съгласихте да станете министър?
– Предложиха ми, беше чест за мен. Мисля, че направих добри неща.
– А защо ви свалиха от поста преди края на мандата?
– Не слушах. Просто не исках повече да бъда командван от хора, които знаят по-малко от мен, особено в тази деликатна област, каквато е културата. Заради това подадох оставката си!
– И все пак вие станахте ректор на Музикалната академия…
– Да, но винаги съм се изкачвал нагоре не по партийна линия, а заради собствените си виждания. Бях не само ректор, но и главен мениджър. Тогава в Музикалната академия заплатите бяха по-високи от тези в Софийския университет.
– Вярно ли е, че Панчо Владигеров два пъти е бил ваш кум и веднъж бракоразводен свидетел?
– Абсолютно вярно е. Той беше изключителен кум. Няма да забравя как по време на втората ми сватба – на традиционния обяд, даван от младоженците, беше недоволен от супата – телешкото варено беше топло, ама не горещо. Вдигна патърдия, келнерите се разтичаха – отидоха, подгряха, поднесоха, все пак е Панчо Владигеров. Когато ме ожени за трети път, беше още по-зрелищно. Тогава свидетелите даваха паспортите си в райсъвета. Но се оказа, че професор Владигеров е забравил своя. Представителката на държавата, която трябваше да извърши бракосъчетанието, се потресе: „Ама сега как да ги оженим, та вие нямате документ за самоличност?!“. А той се изрепчи: „Вие сте длъжни да ме знаете. Вие сте културна дама, представяте кметството, няма как да не ме познавате“. А понеже беше на студентския празник, 8 декември, и всички ресторанти бяха заети, се наложи отново да отидем в Руския клуб, в който бяхме за втората сватба. Предупредих ги да внимават – все едно че им бях казал да повторят всичко: сложиха ни на същата маса, на стената беше същата картина, цветята във вазата бяха като тези от предишното тържество. Супата отново не беше достатъчно топла – голяма суматоха настана. Рекох си: „Дотук беше със спокойствието“. Треперех професорът да не избухне и да запита защо всичко е като миналия път – криехме от бащата на булката, че това ми е трети брак, страхувахме се да не получи инфаркт. И професорът не се сдържа – извика „Браво бе, Жорко, точно като лани!“ – и подхвана келнера: „Туй на нищо не прилича. Не се ли научихте, че искам супата загрята да ми я дадете?! Не запомнихте ли, че обичам горещо?!“. Майка ми и баща ми само се спогледаха, а аз не отделях погледа си от булката. След премиерата на неговия пети клавирен концерт имало много дискусии и някой предал на Панчо Владигеров, че музиковед от партийните деятели не се изказал ласкаво за произведението. Моят професор тръгнал да се обяснява и поискал среща, на която произнесъл историческите думи: „Слушай, Теню, някой казал, че съм казал, че ти си идиот!? Ти може и да си, но аз не съм го казвал!“
– Защо според вас по-рано се раждаха повече хитове?
– И сега има хора, които правят добри произведения, защото са учили при професионалисти. Но има и други, които мислят, че с едно парче ще станат популярни – е, няма как да им се получи. И още нещо – забелязвам, че напоследък почти всяка песен е подписана от няколко автори. А дете се прави максимум от двама души.
– Каква е историята на великия ви хит „Да те жадувам“ по стихотворението на Любомир Левчев „Недопустимост“?
– Той е отпреди 40 години. С Любо Левчев отдавна бяхме приятели. Един ден ме покани на гости, за да ми подари новата си книга, „Самосъд“, но ме предупреди, че стиховете му не стават за музика. Влязох в кооперацията му срещу Докторската градина, а портиерът ми подаде стихосбирката с думите: „Другарят Левчев се извинява – спешно го извикаха на съвещание, но остави това с автограф за вас“. Прибрах се у нас и веднага започнах да чета. Не знам защо, но се почувствах длъжен да измисля нещо – нямаше да е добре от моя страна, ако не бях се пробвал. Но не от куртоазия, а от уважение към големия поет. Гледам, гледам – и изведнъж – „Недопустимост“. Страшно ми хареса – особено ключето от пощенската кутия. Звъннах му и му рекох: „Любо, да имаш много здраве – песента ще се казва „Да те жадувам“ – думите са си твои, но аз съм кръстникът“. Нямаше как неговото заглавие да хване публиката. И я дадох на „Сигнал“. Когато направих „Казанова“ за Музикалния театър, основната тема звучи в увертюрата и в една от ариите на главния герой.
