Замисляли ли сте се някога какво е общото между смъртта на краля на Тесалия – Пелий, убийството на Агамемнон, изгарянето на Александрийската библиотека, Жан-Пол Марат, Вагнеровата опера „Парсифал“, „Сирано дьо Бержерак“ на Едмон Ростан, гениалния шахматист Пол Морфи, краля на Норвегия? На пръв поглед – нищо, но не съвсем. Историческите факти, които често ни убягват, разкриват една „топла и мокра“, макар и често болезнена връзка между всички тях – ваната.
Пелий е един от онези герои в древногръцката митология, които занимава редица творци през вековете. Образът му е претворяван в скулптури и картини, а животът му е вдъхновил написването на редица литературни шедьоври и музикални композиции. Името на Пелий се свързва и с един от големите, днес бихме казалиq скандали в античния свят. Сам той e роден от любовта между бог и простосмъртна жена – тази между Посейдон и смъртната Тиро. Има участта да е полубог, захвърлен веднага след раждането си, но не в приют, а в природата. Намерен от пастириq той израства като самовлюбен и егоистичен младеж, управляван от една от най-големите стихии – жаждата за власт. Именно тази жажда го тласка към престъпни деяния, към убийство дори. Но целта оправдава средствата – убийството на един мъж го отвежда на трона на Йолк, Тесалия. Убитият обаче е баща не на кого да е, а на Язон. За да се отърве от него, от възможността да бъде детрониран, Пелий изпратил Язон в търсене на Златното руно. Всичко се подредило като в древногръцки мит. Пелий се оженил, сдобил се наследници – прекрасни дъщери, а сред тях и самата Медуза. След дълго странство обаче все пак законният наследник на трона се завърнал, а с него се завърнала ужасяващата, всяваща страх във всяка жива твар – Медея. Молбите на Язон към Пелий, да му бъде върнато онова, което му се полагало по закон – управлението на Тесалия, не билr изпълненr. Тогава Медея съчинила пъклен план. Прелъстила дъщерите на Пелий и се превърнала в тяхна приятелка. Уж като на игра, а всъщност демонична хрумка, Медея демонстрирала пред приятелките си как могат да подмладят застаряващия си баща. В котел с топла вода, изпълнен с разни отвари, тя нарязала един стар овен, нарязала го на парчета, а само след няколко минути от съда изскочило прекрасно агънце. Момичетата на тате Пелий сторили всичко според указанията на Медея. Напълнили ваната с топла вода, сложили всички билки според рецептата и приканили баща си да се окъпе. Но наместо да се превърне в 20-годишен младеж, Пелий умрял в адски мъки, защото лечебната и подмладяваща отвара не била нищо повече от отрова.
Отново за смъртен случай във ваната ни разказва древногръцкия мит за Агамемнон. Известен с подвизите си в Троянската война, владетел на Спарта, любящ съпруг на красивата Клитемнестра, принесъл дъщеря си Ифигения в жертва на боговете, за да ги умилостиви, той се превръща в един от централните образи в Омировата „Илиада“. Походът срещу Троя бил дълъг и изтощителен. Цели девет години изтекли докато самоотверженият и смел Агамемнон поел по пътя обратно, за да се завърне у дома, където го очаква любимата – Клитемнестра. Но Клитемнестра отдавна е забравила за него. Потънала е в обятията на Егис – млад, красив и огорчен от живота мъж, който е решен на всяка цена да узурпира трона. Решено било – той и Клитемнестра веднага след завръщането на Агамемнон трябвало да го убият. И ето, на десетата година от заминаването си воинът се изправил пред стените на палата си. Всички наизлезли, а най-отпред на тълпата стояла съсипана от страдание и сълзи, поне така вярвали поданиците, Клитемнестра. Тя паднала ничком в краката на съпруга си и се провикнала: „Зевсе, Зевсе! Изпълни молбата ми! Помогни ми да направя това, което съм замислила!“, а сетне го прегърнала и целунала горещо. Влезли заедно в покоите, където го очаквала любимата му вана пълна с гореща вода, в която преди години обичал да отпочива след изнурителни дни. Но току свалил дрехите си и отпуснал се в прегръдката на водата, Клитемнестра хвърлила тъмнозелен плащ отгоре му и докато законният ѝ съпруг се опитвал да се измъкне от него, с изработена лично от Егис брадва Клитемнестра нанесла три смъртоносни удара върху Агамемнон, а водата във ваната се смесила с кръвта му.
Пак за далечни времена, но за далечен Египет, за Александрия историците разказват, че се издигала една от най-големите съкровищници на човешкото знание – Александрийската библиотека. Тя е създадена през ІІІ в. пр. н . е. при управлението на египетския владетел Птолемей II Филаделф, а създаването и обогатяването на колекцията на библиотеката се превръща в една от най-важните мисии на следващите фараони от династията. За целта те издават закон, в който е указано, че всеки акостирал на пристанището в града кораб, трябва да се проверява за ръкописи и папирусни свитъци с текстове. Ако сред тях се открият такива, които не са налични в библиотеката, те трябва незабавно да бъдат конфискувани и предоставени на библиотекарите. През вековната история на тази институция са натрупани около 700 000 пергаментови свитъци, а обработката им е предоставена на личности като Евклид, Ератостен, Аполоний Родоски. Тук по грижата за ръкописите и свитъците ще отговаря и една от първите жени библиотекарки – Хипатия Александрийска, жената която мъдро ще отсече: „Запазете правото си да мислите, защото дори да мислите погрешно е по-добре, отколкото да не мислите изобщо“. В това средище на интелектуалните постижение на човека системно ще избухват пожари, които ще унищожават значително количество текстове, на които днес знаем само имената. Сред тях са трудове на Софокъл, Еврипид, Аристотел и др. Мнозина историци спорят и до днес как е унищожена библиотеката. Според някои тя е опожарена, но разкритите наскоро археологически останки, които според учените са части от Александрийската библиотека, еднозначно показват, че не става дума за голям пожар, а за нещо по-странно. Със завладяването на Египет от арабите през VІІ в., започва и бавното заличаване на библиотеката. Според един от хронистите от епохата, всъщност тази съкровищница от 700 000 ръкописа и свитъка се използва за подгряване на водата във ваните в обществените бани. А по това време ваните в града били повече от 4000. А какви са мотивите за това варварско отношение към библиотечната съкровищница – едва ли някога ще разберем.
И за да не демонизираме съвсем историята на ваната, трябва да кажем, че тя неведнъж служи и за вдъхновение. Всички помнят историята за стареца Архимед, който докато се забавлявал във ваната си формулирал прословутия закон във физиката, който гласи, че тяло, потопено в течност, е подложено на плавателна сила, равна на теглото на изместената от него течност. Историкът и архитект Марк Витрувий Полион, оня същият, който ще вдъхнови след векове Леонардо да Винчи да създаде прословутата си скица „Витрувиански човек“, е този, който разказва анекдота, според който след откритието си във ваната Архимед така се увлякъл, така силно се развълнувал, че от радост забравил дори да си сложи хитона и хукнал гол по улицата крещейки „Еврика!“. Едва ли тази история е напълно вярна, но със сигурност е вярно, че с мрачната аура на ваната се свързва смъртта на Жан-Пол Марат. Този полярен в действията си персонаж от историята на Европа, който изиграва така важна роля във Френската революция от 1789 г., става прочут с проповядваните от него крайни форми на насилие. Интелектуалец по сърце, но садист по ум, по негова заповед умерените жирондисти са прогонени в далечна Нормандия. Там обаче те се срещат с една очарователна дама, която по-късно ще вдъхнови десетки художници да я претворят в картините си – Шарлот Корде. Красавица, според някои не особено интелигентна, но пък жертвоготовна, тя се поддавала лесно на манипулации. Жирондистите я убеждават, че трябва да се превърне в техен инструмент. Така на 13 юли 1793 г. тя вече е в Париж, облечена елегантно влиза в първия месарски магазин, откъдето пожелава да си купи не месо, а нож. Макар и озадачен, касапинът ѝ продава единия от ножовете си. Вечерта вече е в дома на Марат. Той е във ваната си, а между двамата тече разговор за революционна Франция. Изненадващо за отпусналия се във водата мъж Шарлот извадила нож и го наръгала многократно с него. Други казват, че го е убила с кинжал. Каквато и да истината сигурно е, че четири дена по-късно правнучката на Пиер Корней – убийцата Корде е гилотинирана.
И ако някои предпочитат да ползват ваната си за трибуна, от която могат да си говорят за политика с непозната красавица, какъвто е случаят с Марат, то за други, ваната е творчески кабинет. Разказват, че г-н Вагнер, Рихард Вагнер, обожавал да стои с часове във ваната си, която винаги била пълна с мляко и парфюм от ирис. Стоял в тази бяла ароматна течност и композирал. Биографите на музиканта твърдят, че именно във ваната Вагнер пише знаменитата си опера „Парсифал“ през 1882 г. Подобен е и случаят с раждането на „Сирано дьо Бержерак“. Неговият създател – Едмон Ростан проплаква в богато екстравагантно семейство през 1868 г., което в дневната си, освен роял, има и красива порцеланова вана. Ростан разказва, че още като дете с часове прекарва във ваната, страст, която ще запази до края на живота си. Когато навършва 31 години той не само е завършил литература, история и философия в Париж, но е написал и първите си пиеси, а името му е познато на всеки интелектуалец и бохем в града край Сена. Тъкмо в този период той пише и пиесата си, която ще му донесе световна слава – „Сирано дьо Бержерак“. „За мен ваната, е онова, което е за любителя на цветя градината – вдъхновение и начин на живот. Имам чувството, че ако не усещам водата, която да гали тялото ми, не бих могъл да напише нито ред“ – споделя писателят.
И ако някои са страстно влюбени във ваната си, то за други тя се оказва просто място за забавление. През 1926 г. по време на Сухия режим в САЩ избухва скандал, за който днес малцина си спомнят, но тогавашната преса, отразява случая шумно. Собственикът на един от частните театри в Ню Йорк – Ърл Керъл има навика след премиера на спектакъл да организира шумни вечерни партита. При това на самата сцена. На 22 февруари, когато преминала поредната бляскава премиера обаче, тържеството протекло по малко особен начин. На сцената била сложена вана, в която били излети десетки бутилки шампанско, а за разкош в него се настанила една красавица, която подканвала насъбралата се край нея тълпа от мъже и дами да пълни чашите си, да пълни и да пие. Алкохолът по това време обаче е забранен и както винаги, така и сега се намерил предател сред тълпата. Вечерта приключила с арестуването на организатора на оргията – г-н Керъл, който не само е глобен в размер на 25 000 долара, не само е на първите страници на всички вестници, но и е осъден на една година и един ден затвор.
Именно в предмет на нещастието ще се превърне ваната в живота на Пол Морфи.
Пол Морфи е един от най-легендарните играчи на шах в човешката история. Роден през 1837 г. в Ню Орлеан, щата Луизиана, той израства като галеник на съдбата. Богати и умни родители, в чийто дом музиката, литературата и шахматът са сред най-честите гости. Въпреки това малкият Морфи се формира като затворен в себе си хлапак. Но затова пък още на 6 години започва да изумява хората около себе си – рецитира цели пасажи от книгите, които е прочел, а доказателствата на теоремите и формули за него са като детска игра. Любовта към шахматната дъска е наследство от чичо му Ърнест, който ще каже: „Ненавършил десет, Пол играеше като гений. Нямаше партия, която да изгуби. А всъщност никой, никога не го е учил как се играе шах.“ Морфи бързо се превръща в най-добрия шахматист на планетата, чиято сила се състои в „дълбоко обмислената позиционна игра с предимно агресивен характер“. На 10 юли 1884 г. сутринта Пол се събужда във ведро настроение. Той е сам – така му е по-добре. Това му дава възможност да се концентрира всецяло върху играта и новите стратегии. В 12 ч., по обяд, когато слънцето е в зенита си, Морфи решава да направи кратка почивка и излиза на разходка. Отвън е 39 градуса по Целзий. След час се прибира у дома си облян цял в пот. Пълни ваната със студена вода, за да охлади тялото си и сетне наново да се отдаде на шахматната дъска. Но всичко ще приключи тук. По залез слънце негов приятел го открива. Бездиханен, удавен във ваната. В началото лекарите са убедени че става дума за убийство. Но след обстойна аутопсия в смъртния акт е вписано – инсулт.
Ваната, разбира се, често е и хлъзгава. Макар и да звучи нелепо, именно инцидент във ваната, завършил с изпадане в безсъзнание, ще отведе краля на Норвегия Хокон VІІ на 29 юни 1955 г. в болницата. Въпреки опитите на медицинските екипи да спасят владетеля след две годишна битка за живот кралят ще умре на 21 септември 1957 г., а банята в двореца в Осло е напълно преустроена и във ваната владетелят може единствено да си лежи.
