Интервю на Албена АТАНАСОВА
Искра Радева получи „Златен век“ с огърлие за заслугите си към изкуството в края на 2020 година. Една от най-известните ни актриси, играла в десетки спектакли, телевизионни продукции и филми винаги е била пословичен работохолик, който влиза от роля в роля. Отново в края на миналата година обаче COVID-19 я принуди да излезе в неочаквана и крайно неприятна ваканция. В момента Искра Радева се възстановява и се готви за следващата си среща със зрителите.
– Госпожо Радева, не ви видяхме в храма „Свети Седмочисленици“ на поклонението на Филип Трифонов, с когото сте учили рамо до рамо четири години във ВИТИЗ…
– Помолих Катето Евро да остави едно цвете от мен на Фипо. Нямаше как да отида в църквата. Възстановявам се от ковид-19 – изкарах го тежко, бях на системи, въобще отвратително преживяване, не го пожелавам и на най-големия си враг. Много ми е мъчно за Фипо. С него бяхме в класа на Апостол Карамитев. Когато го видях за първи път, ми направи впечатление, че е сдържан, събран, стеснителен, абе, направо си беше срамежлив. После – вече усетил се сред свои, се превърна в един от най-забавните хора. Отпускаше се в компания, беше душата на всяко студентско веселие. През годините обаче само веднъж сме снимали заедно – във филма „Защитете дребните животни“.
– Вие сте от хората, които рядко спират да работят, а вашият театър „Искри и сезони“ представи след първия локдаун чисто нов спектакъл. Каква е тръпката в ролята ви в премиерната постановка „Леща, грах и диаманти“?
– С Георги Мамалев за първи път сме семейна двойка на сцената. Репетирахме по време на пандемията, стана бравурен спектакъл. Най-често режисьорите досега са ни „чифтосвали“ с Антон Радичев – бил ми е съпруг и любовник. Другият ми дежурен партньор е Георги Кадурин, който е от най-остроумните хора, които познавам в живота си. Сега очакваме с нетърпение срещата с публиката. Но се питам дали при 30 процента зрители в залата има смисъл да играем. А и каква е разликата между 30 и 50 процента – пак е през стол, пак е с маски, пак хората не общуват помежду си. При 50 процента все пак можеш да излезеш над повърхността.
– Защо, погледната отстрани, гилдията ви не изглежда сплотена?
– Никога не сме били особено задружни в подобни кризисни ситуации. Всеки реагира самосиндикално, не се чуваме, не се изслушваме. Това разединение е фатално. И заради него рядко се говори за проблемите ни. За ресторантьорите – винаги, за актьорите – никога. Винаги е било така. Културата е на заден план. Хората от властта не могат да разберат, че духът е над всичко. Ако той е висок, ще крепи нацията. Ако не, всички отиват в ниското. Но у нас битът винаги е бил водещ.
– Без да изпитваме носталгия по соца, трябва да кажем, че допреди 30 години артистите бяха почти божества. Какво се промени?
– Мисленето на хората. В по-новите времена явно няма нужда от толкова много култура. След като преминахме през различни периоди – от празно в годините на митингите до препълнено, изведнъж се реши, че театрите ни са в повече. А сега 2020 се оказа прекалено особена. Но независимо че сме спрели работа, надеждите остават.
– Вие свалихте ли гарда?
– Не. Просто е трябвало да се случи. Но трябва да си оптимист, за да привличаш положителните енергии. Не бива всички да наведем глави и да страдаме.
– Имаше ли криза, когато вие напуснахте щата в Младежкия театър?
– Не. Просто имаше застой. Мислех, че губя времето си. Когато дойде идеята да създам свой театър, който щях да нарека „Искри и сезони“, всички се чудеха как в толкова нестабилно време, каквото беше краят на 90-те, се решавам на неописуемо кардинална промяна. Но аз съм Овен. Като реша нещо, тръгвам с рогата напред. През всичките тези 23 години колегите ми бяха до мен. Беше трудно, но публиката бързо прие спектаклите – обича ни, има ни доверие.
– Кой даде идеята за „Искри и сезони“?
– Съпругът ми. На мен не ми беше хрумвала, но аз я осъществих. Кирил винаги казваше, че човек трябва да гледа на всичко с оптимизъм – дори и на неприятните неща, които се случват. Неговата философия беше: „Една врата се е затворила, за да се отворят няколко други“. По принцип беше положително настроен човек. Никога не каза нито една лоша дума за когото и да било, никога не завидя на никого – беше много специална личност.
– Къде се запознахте?
– Бях президент от България на ИТИ – международна театрална организация. Трябваше да пътувам за конгрес в Мюнхен. Запозна ни наш общ приятел – и Кирил стана спонсор.
– Веднага ли ви порази светкавицата на страстта?
– Той казваше, че за него е било любов от пръв поглед. За мен не беше. В началото се случи много красиво приятелство, което след това се превърна в моята, в нашата голяма любов. Стана някак естествено, дори не мога да кажа кога се получи. Това бяха най-хубавите мигове от живота ми. Но, уви, за много кратко – само 17 години. След като той си отиде съвършено неочаквано, изпаднах в депресия. Работата ме извади от нея. Това е спасението от мъката. Друго няма – освен да мислиш и да се занимаваш с нещото, което ти е на сърце и го обичаш. Втурнах се тогава в театъра, за да нямам време да мисля.
– Сънувате ли го?
– Не. Никога. И винаги се чудя защо е така. Казват, че ако любимият ти човек се е преродил веднага, не те спохожда в сънищата. Дано да е така. Но аз съм далеч от езотериката. Не чета хороскопи, не ходя да ми гледат на кафе или на карти.
– Вярно ли е, че замалко сте щяла да станете оперна певица?
– Това беше голямата амбиция и постоянният мерак на мама. Докато татко мечтаеше да стана лекарка. А понеже децата трябва да осъществят неосъществените желания на родителите си, учех оперно пеене заради майка ми и кандидатствах медицина заради баща ми. Не се оплаквам, защото уроците много ми помогнаха за мюзикълите в Младежкия театър, в „Кафе с автограф“, където имах щастието да изпълня някои от най-големите хитове на най-големите ни композитори. Приеха ме медицина, но веднага след това влязох в класа на Апостол Карамитев във ВИТИЗ и с всичко останало се приключи. Вкъщи видяха огромното ми желание да бъда в Академията и не само се примириха, а след това и бяха щастливи. Баща ми ме видя само в първата ми роля – в „Хубавата Мария“ на Дончо Цончев – и беше много щастлив. Освен всичко друго изиграх много лекарки и медицински сестри – така че съм поне половин доктор.
– Какво още от Апостол Карамитев живее у вас?
– Всичките му уроци са в ума и сърцето ми. Той се раздаде на класа ни. Помъчи се да ни предаде всичко, което знаеше за професията. Беше непрекъснато с нас – заряза киното, театъра, телевизията… Всяка събота и неделя бяхме заедно. Нямаше друг като него. Страхотен оптимист, вярваше в хубавото, което предстои. На това ни учеше. Казваше: „Нужен ви е един процент талант и 99 процента труд, за да успеете. А дори един зрител да има в залата, трябва да играете така, като че ли е претъпкано“.
– С Маргарита Хранова имате първа награда от „Златният Орфей“…
– О, да, беше страхотно, когато обявиха, че печели изпълнената от нас песен „Любов раздвоена“. Беше празник. Нямаше завист, нямаше подозрение, че мога да взема хляба на певците.
– Как започна международната ви кариера в световноизвестното немско киностудио ДЕФА?
– Без кастинг. Режисьорът Конрад Пецолд ме беше избрал по снимка за „Оцеола“ и отхвърли всякакви възможности за прослушване. Бях настанена в един от най-големите хотели в Берлин, а се оказа, че Гойко Митич живее точно срещу него. Всяка сутрин в 4 часа идваше кола от Потсдам, където снимахме – първо взимаше мен, а след това отивахме за Гойко. Всяка сутрин в 4 часа 80 жени го чакаха в засада пред дома му – за автограф, просто да го видят, а ако успеят, и да го докоснат. Голяма звезда.
– Ухажваше ли ви?
– Не. Беше най-вече внимателен и добронамерен. Сближихме се, защото бяхме единствените, които говореха почти един и същи език. А точно щяхме да започваме поредна суперпродукция, в която разменят главните героини, а аз имах много интересна главна роля, и Берлинската стена падна. Така приключи всичко.
– На вас ви върви на секссимволи, често си партнирате със Стефан Данаилов…
– В Телевизионния театър през няколко седмици снимахме заедно – още от дебюта ми в „Мотопедът“, после в „Стъклената менажерия“, „Варшавска мелодия“… В киното също се засякохме няколко пъти. В страхотната комедия „Маневри на петия етаж“ бях негова съпруга. Има сцена, в която се караме,а накрая аз му зашивам страхотен шамар. След няколко дубъла на Ламбо му писна и се развика: „Защо тя трябва да ме удря?“. И успя да се наложи – режисьорът Петър Б. Василев изряза този кадър. Но независимо от това тогава изяде от мен толкова плесници, бяхме много близки – събирахме се у тях семейно. Със Стефан много сме обикаляли страната с концерти – аз пеех в първата част, той във втората. Рядко спираше да работи.
– Какво ви свързваше със Стоянка Мутафова въпреки сериозната разлика във възрастта?
– Смеехме се като луди. Стояна беше фойерверк. Приемаше ме като дъщеря, много се обичахме. Няма да се роди втора като нея – с толкова хъс за работа и за живот. Когато постоянно пътувахме със спектакъла ни „Черни очи за случайни срещи“ на Любомир Пеевски – 10 години из цялата страна, се случи пауза от три дни. Тя ми звънна и рече: „Исо, не мога да издържам повече – ще полудея“. Стояна игра една от последните си роли, баба Марта в „Михал Мишкоед“, в моя театър. А сега – вакуум. Младежите, които кандидатстват в НАТФИЗ, дори не знаят кои са Апостол Карамитев, Йордан Матев, Андрей Чапразов. И така е не само в изкуството – лесно и бързо забравяме. Ние сме нация с къса памет.
– Дъщеря ви Елена искаше ли да става актриса?
– Не, никога не е искала да кандидатства в НАТФИЗ. Максимата ми е, че един артист в семейството е достатъчен. Така че съм доволна от решението й да се занимава със съвсем други неща.
– А прекрасният ви внук Кристиян артистичен ли е?
– И още как – бесен, не мога да го стигна, сладък, говори абсолютно всичко. Може би ще се окаже вярно, че дарбата се предава през поколение. Той е моята любов сега.
– Но нали не сте зачеркнали мъжете?
– О, не. Никога не бих го направила. Никога не бих се отказала от любовта. Както казваше една моя героиня, ние се раждаме, живеем и умираме само за да изпитаме това велико чувство във всичките му аспекти. И ако не го изпитаме, защо сме живели.
– А сега има ли мъж до вас?
– Запазвам мълчание. Мълчанието също е отговор.
