Корените на провала на демократичните въстания и протести в Близкия изток се крият в Средиземно море. Изминаха десет години от Арабската пролет, но мнозина в региона се чудят дали просто не са участвали в сценарий. В Египет, където избухнаха протести на 25 януари 2011 година, демократичното правителство се сгромоляса след по-малко от две години. И докато Тунис, където първоначално започнаха въстанията, може и да се е приближил малко към демокрацията, съседна Либия е в гражданска война, както Сирия и Йемен.
Някои може да се изкушат да определят събитията като „нещо типично за Близкия изток“. Но има и друг ъгъл, от който да разгледаме случилото се – ъгъл, който е неразривно свързан с Европа, нейната колониална история и външната й политика. По-конкретно, арабските въстания бяха последица от основния неуспех на постколониалните елити в региона да овладеят държавните структури, които европейците оставиха след напускането си. Защото тези структури бяха изрично създадени да обслужват интересите на европейския елит, който да управлява дистанционно местното население. Когато колонизаторите си заминаха, политическите системи не бяха ремонтирани, нито прекроени, за да служат на хората. В резултат на това държавните системи останаха такива, каквито са били проектирани по време на колониалните времена – да осигуряват контрол, а не власт.
В допълнение към разрушените политически системи в арабския свят, имаше и друг важен фактор, който движеше въстанията – демографията. През последните 20 години в региона се наблюдава демографска трансформация в огромен мащаб – такава, с каквато дори и най-стабилната държавна система не би се справила. Европейската колониална система беше така създадена, че да гарантира разпределението на богатството да е в полза на най-висшия слой на обществото. И се получаваше. Дори когато населението нараства, елитът забогатява. Достатъчно беше само да се повтаря като мантра – „не настоявайте за политическа свобода, защото ние сме вашите защитници срещу тероризма и безредията“ и имате рецепта за управление.
Арабските въстания до голяма степен бяха използвани като предпазен клапан. Налягането се усилваше и тези протести можеха много лесно да бъдат относително безболезнен начин за рестарт на системата. Но вместо това автократите и диктаторите избраха друг път. Когато анализираме резултата от въстанията, не бива да обвиняваме протестиращите за сътресенията. Те никога не са заемали позиции, чрез които биха могли да променят нещата по един или друг начин. Вината е на хора като Хосни Мубарак в Египет, Башар Асад в Сирия и Муамар Кадафи в Либия. В страна, в която колониалните структури потискат волята на нарастващото мнозинство, управляващите имат две възможности – едната е да се отворят към света и да започне дългата, трудна задача за изграждане на нова държава, втората е да се „отпусне юздата“ и да се даде повече власт, а и финанси на по-голяма част от населението. Проблемът за диктаторите е, че вторият вариант само забавя неизбежното. Единствените възможни резултати от него са бавна, непрекъсната деградация или по-големи сътресения в бъдеще.
С наближаването на 10-та годишнина е време да попитаме: Кой е най-добрият път занапред?
Регионът е геополитически критичен, особено за европейските му съседи. Преплетен в различните си граждански войни, той е дом на поне две продължаващи международни състезания със смъртоносно и дестабилизиращо въздействие. Регионалната вражда между Иран и Саудитска Арабия е дългогодишна и не носи полза на хората в Йемен, Ирак или Ливан – страните, в които се води предимно конфликтът.
От една страна Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства се стремят да запазят статуквото, да запазят силите на ислямизма в стил „Мюсюлманско братство“ и да допринесат за собственото си регионално влияние. Срещу тях вече е създаден турско-катарски съюз, който има за цел да увеличи собственото си влияние в региона. Съревнованието между двата лагера не допринася за укрепването на ситуацията в района.
И така, какво трябва да се направи?
Отговорът се крие в друга част от новата европейска история: установяването на нов международен ред, основан на правила. Със сигурност сирийците, йеменците и палестинците ще коментират иронично, че никога преди не са се възползвали от този „основан на правила“ ред. Но въпреки това този нов ред продължава да дава най-добрата, макар и несъвършена надежда, за предотвратяване на по-нататъшна катастрофа в региона. За съжаление, основните играчи в Европа са доволни, че могат да игнорират международното право, когато това им е необходимо. Най-притеснени са страни като Йемен, тъй като новата администрация на Байдън вече подсказа, че отношенията на САЩ със Саудитска Арабия са на път да се променят. Това ще промени и европейските отношения със страни като Сирия и Ирак, както и с Либия, където Франция и Италия са участници в конфликтите.
