*Муджтаба Рахман за POLITICO
2021 е годината, в която Европа ще трябва да се научи да живее без Ангела Меркел. Германският канцлер се оттегля през есента след повече от 15 години управление и поне десетилетие като безспорен лидер на Европа. Това е преход, който крие много рискове. Опасността обаче не е свързана с това кой ще я замести, а колко голям ще е вакумът, който тя ще остави в Европа. Дори френският президент Еманюел Макрон няма силата да запълни празнотата, която германският канцлер ще остави след себе си.
Въпреки мненията на някои коментатори, претендентите да я заместят – Армин Лашет, Фридрих Мерц, Норберт Рьотген, Маркус Зьодер и Йенс Шпан – нямат нейната харизма и воля. По-важното е, че коалицията, която ще излезе най-вероятен победител от изборите през септември, вероятно ще бъде „черно-зелена“ – включваща съюзните партии на Християндемократите на Меркел и Баварския християнско-социален съюз, в коалиция със Зелените.
В крайна сметка това ще бъде добра новина за Германия и добра новина за Европа. Но в краткосрочен и средносрочен план напускането на Меркел ще остави голяма празнота, която никой лидер на ЕС не може да запълни. Френският президент Еманюел Макрон със сигурност ще опита, но без Меркел или малко вероятната възможност за силен партньор в Берлин, той няма да успее. Макрон е много по-разединителна фигура, с по-амбициозни, но и противоречиви идеи за реформата в ЕС. Той ще се бори или ще бъде по-малко склонен да прави деликатните компромиси, върху които се гради политиката на ЕС.
Това контрастира с ловките политически умения на германския лидер, които бяха добре демонстрирани в края на миналата година. Под ръководството на Меркел германското председателство на ЕС успя да постигне някакъв баланс в икономическия план за възстановяване на Европа със сделка за отпускане и разпределяне на 750 милиарда евро, като пребори твърдата опозиция на Унгария и Полша.
Тя също успя да сключи търговско споразумение с Великобритания и инвестиционна сделка с Китай, чиято реална стойност е рамката и основата за по-широко политическо и стратегическо сътрудничество, което те предоставят. И ако това не е достатъчно, тя успя да утвърди плановете на ЕС за климата и за намаляването на вредните емисиите до 2030 г.
Примерът с фонда за възстановяване е показателен. Ако Меркел беше натиснала твърде силно Варшава или Будапеща за върховенството на закона, тя би рискувала да укрепи популистите и ултранационалистите в двете страни в момент, в който силите им отслабват. Изключването на членовете от фондовете на ЕС също би разделило блока и би създало възможности за Китай и Русия. Всичко това щеше да има много висока цена и Меркел беше права да не я плати – особено след като новият инструмент на правовата държава на ЕС с времето ще позволи на Брюксел да стане по-строг с корумпирани лидери, които подценяват и отхвърлят ценностите на ЕС.
Можеше ли Макрон да посредничи и прокара тези решения?
Абсолютно не. Но без френския президент, много от тези идеи никога нямаше да бъдат реализирани. Възстановителният фонд е замислен в Париж, което може би е повторение на „бюджета на еврозоната“, най-големият политически приоритет на Макрон при встъпването му в длъжност през 2017 г. По същия начин „стратегическата автономия“ – интелектуалната рамка на Париж за независимостта на ЕС и геополитическата значимост, положи основите на неотдавнашната инициатива на Съюза с Китай. Договорката от Аахен от януари 2019 г. поднови френско-германския договор от 1963 г. и ангажира двете страни „да засилят сътрудничеството и интеграцията“.
Разбира се, може да се твърди, че Брекзит, Доналд Тръмп и пандемията от коронавирус бяха толкова критични моменти за ЕС и френският президент е помогнал много на Меркел. Но канцлерът ясно видя необходимостта да избяга от стария баланс между НАТО и Източна Европа и да установи по-силни връзки с юга на Европа, а именно с Италия и Испания, както и с Франция. Следователно Макрон може да твърди, че е успял там, където неговите предшественици Никола Саркози и Франсоа Оланд са се провалили. И докато Макрон очевидно очаква да бъде водещата личност в Европа след Меркел, в действителност той повече от всякога ще се нуждае от солиден партньор в Берлин.
Най-големият му страх – появата на канцлер, който ще натиска силно европейските спирачки и ще погледне вътре в държавата, е оправдан. Новият лидер на Германия, задължително ще бъде неопитен, предвид кандидатите, вероятно ще бъде по-зает с вътрешната политика и управлението на коалициите, отколкото беше Меркел, защото ХДС и Зелените никога досега не са си партнирали.
Освен това енергията и усилията на Макрон тази година до голяма степен ще бъдат погълнати от вътрешните кризи – здравна и икономическа. И когато новият лидер на Германия стане ясен, президентските избори за Макрон през пролетта на 2022 ще чукат на вратата. Това гарантира, че Париж и Берлин ще останат извън строя за известно време – и че Европа ще бъде неефективно ръководена през следващите 12 до 15 месеца.
Може ли това да повлияе на гладкото прилагане на фонда за възстановяване или, може би още по-важно, на реформата на фискалните правила на ЕС – може би ключово за дългосрочната жизнеспособност на еврото? Може ли сделката на ЕС с Китай да заседне за неопределено време в Европейския парламент? Без Меркел или ефективното френско-германско сътрудничество, което Меркрон осигури, лидери, като турския Реджеп Тайип Ердоган, също биха могли да се опитат да използват вакуума, увеличавайки риска от схватки в Източното Средиземноморие.
*Муджтаба Рахман е ръководител на европейския офис на „Евразия Груп“ и автор на рубрика в POLITICO.
