В Градската галерия в София подредиха мащабна изложба на именития художник, която остана затворена заради въведените противоепидемични ограничения. Откриването предстои в началото на януари
Големият поет Лалю Маринов (по известен като Ламар) през 1960 г. пише: „Художници като Пенчо Георгиев се раждат рядко. Той имаше способността да се вглежда в душите, да разгадава погледа, да прозира надалеко. Може би заради това той се отдаде и на това многостранно изкуство – театъра, където в костюма, походката, и понякога в онова неестествено за явление за времето, той намираше много художествена магия, и като композиция, и като тонална гама.“ И действително, днес от перспективата на времето, все повече се убеждаваме в истината на тези думи.
Да, името на Пенчо Георгиев е от онези, които мнозина са чували, но малцина са ония, които познават творческата и лична природа, които стоят зад него. Защото Пенчо Георгиев е от онези явления в българския културен живот, на които съдбата е отредила да останат в сянката на големите колоси на своята епоха, в очакване някога, някъде и от някого да бъдат възкресени.
Пенчо Георгиев поема първата си глътка въздух на 1 февруари 1900 г. във Враца, роден град и на други имените български художници, сред които най-ярко се явява името на скулптора Андрей Николов. След като завършва гимназиалното си образование младият Пенчо Георгиев попада в София. Неговите съвременници го описват като не особено висок, със смолисти коси и тъмни очи, дружелюбен, момче, което няма нищо против чашата хубаво вино, с проявен талант на голям певец. Въпреки любовта си към музиката, той се отдава на изобразителното изкуство и през 1925 г. се дипломира в Художествената академия в София в класа по декорация на Стефан Баджов. Именно там започва неговото приятелство с личности като Иван Милев, Илия Бешков, Иван Ненов, Борис Елисеев, Иван Пенков и др. Още със завършването си пристъпва в чудния свят на театралното изкуство, което се оказва и неговата голяма любов. Започва да работи като художник по костюмите и сценографията за различни спектакли на сцената на Народния театър и Държавната опера.
През 1928 г. Пенчо Георгиев отпътува за Париж на специализация. Там край Сена се запознава с кубизма, фовизма, експресионизма. Има дори шанса да работи рамо до рамо с една от големите руски звезди – Александър Бенуа. Но и нещо много важно – докосва се същински до изкуството на графиката. Така между миризмата на мастила и печатните преси, потопен в недоимък, лишения и глад израства един от най-ярките български графици от първата половина на миналия век.
Със завръщането си в България Пенчо Георгиев ще разкъсва делниците и празниците си между семейството, театъра и графиката, за да създаде своите най-знакови творби. Уви, като в мрачна приказка на братя Грим, смъртта ще застигне Пенчо Георгиев неочаквано, нелепо. Едва на 40 години на 2 април 1940 г. той ще влезе в сградата на Народния театър, за който вече е създал десетки сценографски решения, за да не излезе жив никога повече от него. Злощастен инцидент прекъсва нишката му с живота. След големия творчески полет на таланта на художника, Пенчо Георгиев полита към дъното на една асансьорна шахта. Така духът на твореца остава вграден в пространството на Народния театър „Иван Вазов“ завинаги. Дори днес, когато оживяват театралните светове, там някъде в мрака на залата броди той – Пенчо Георгиев.
Именно за скитничество на художника Пенчо Георгиев разказва и изложбата, която очаква своята публика от средата на декември в Софийската градска художествена галерия. Куратор на изложбата е изкуствоведката Станислава Николова, която през последните години се утвърди като един от водещите специалисти в институцията, а нейният изключителен изследователски нюх и преди всичко – човешка чувствителност, седят в основата на най-успешните изложби в институцията. Сред тях са ретроспективните изложби на Иван Ненов (2012), Златю Бояджиев (2013), Георги Железаров (2017), Николай Райнов (2019). Вещ познавач на художествените процеси през 20-те и 30-те години, сега Станислава Николова продължава да работи отдадено, за да възкреси знанието за личността и творческия свят на Пенчо Георгиев. В изложбата тя показва не само неговите познати живописни платна, но и често маргинализираната му работа на художник в полето на театъра и графиката. Редом с известния визуален материал публиката ще може да види непоказвани от десетилетия негови графични разработки и проекти за театрални спектакли, сред които и от решенията му за пиесата „Иванко“, участвали в Шестото триенале в Милано.
Казано по друг начин – с последната изложба за календарната година, белязана от стагнация на културния живот, продиктувана от пандемичната ситуация, екипът на СГХГ предлага на своята публика да стане свидетел на едно своеобразно възкресение. Възкресение на творческия блясък на Пенчо Георгиев, чувствителното момче от Враца, което отдава цялото себе си в услуга на света на изкуство, оставяйки незаличими творчески следи в българската история.
Пламен В. ПЕТРОВ
