Пламен В. ПЕТРОВ
Големият художник и бохем Кольо Карамфилов я нарича „лейди“, но тя не произхожда от благороднически род. Ала основание за това обръщения има, защото тя е Емануела Ковач – едно пораснало момиче, което от две десетилетия работи с изключително благородство в полето на графичното изкуство у нас. Тихо, без много шум, всеотдайно. Защото в крехката на вид Емануела Ковач, се крие мощна творческа природа. И подредената в столичния музей-галерия „Анел“ изложба, чиито куратор е изкуствоведът Аксиния Джурова, е свидетелство за това.
Именно за тази изложба, а и за самата нея, разговарям с Емануела Ковач.
Какво е за теб графиката?
Ако ме беше попитал преди години, щях да кажа – всичко. Сега обаче мога да кажа, че вече преживях тази голяма любов. Днес графиката за мен е изобразителният език, който владея най-добре.
Кой е първият ти съзнателен спомен за срещата със света на изкуството?
Бях 5-6-годишна, когато баба ми ме заведе в ателието на художничката Мира Йовчева-Лехчанска. Както и да звучи това сега, тогава си казах: Искам да бъда художник. И така до днес – пак си го повтарям.
Защо графика, а не живопис, скулптура?
О, искам скулптура, стенопис. Монументалните изкуства винаги са ме привличали, но и до днес нямам смелост за тях. Все още има време.
Знам, че си кандидатствала много пъти докато бъдеш приета в Академията. Колко пъти? Кое беше това, което те караше да опитваш пак и пак? Защо не се отказа?
Кандидатствах много пъти, защото усещах, че моето място е там. Винаги съм се водила от емоциите, а не от разума. Но тогава усещах, знаех, че ще успея. Това беше моя мечта, а мечтите се следват докрай.
Кои са първите ти големи учители в изкуството на графиката? Какво взе/получи от тях?
Макар да се превърна в мое мечтание, аз попаднах в света на графиката случайно. Всъщност тя, съдбата си знае работата. Не бях наясно, какво е графиката. Никога преди това не ме е впечатлявала. Отминавах я на общите художествени изложби. Оказа се, че е точно „моето нещо“. В нея има много работа, много технология, много рисуване, много упорство, много отдаденост, много… От всичко по много. Полудях, побърках се, влюбих се в нея някъде през 1997 г. И така от мечтатателка се превърнах в студентка в ателието по графика на Националната художествена академия. Това беше период, в който се учех от всички – от преподавателите ми професорите Здравко Стоянов, Петър Чуклев, Стоян Стоянов-Течи. От доц. Димо Колибаров, както и от всички тогавашни студенти, работещи в графичната база на Академията. Те бяха моите преки първи учители. Вземах много и от големите имена в българската и световна графика. От Гоя, Рембранд, Сусумо Ендо. Помня до днес гостуването на графичната изложба на големия Иржи Андерле в Чешкия културен център в София през 2002 г.
Била си преподавател в Художествената академия. Давала си напътствия на десетки изявени днес артисти по пътя на израстването им като художници. Имаш ли любими ученици?
Имам, но не това е съществено. Важно е, че тях ги има и че аз, иска ми се да вярвам, че имам, макар и малък, принос за това. Опитах се да ги науча да обичат графиката, да и се покланят и възхищават като на вечно млада, красива любовница. С това се гордея. Това е моят най-голям професионален успех.
Кога беше първата ти самостоятелна изложба? А вълнуваш ли се днес преди откриване на изложба както при първата?
Знаеш ли, че не помня тази първа изява. Но днес продължавам да се вълнувам, даже прекалено. Та ти си по гащи. Даже си без. Това е тотално разголване… на душата, а и на онова, което е отвъд нея.
Уморена ли си?
Не искам да съм уморена. Надявам се, че сега просто съм в труден период. Ще мине.
Кой е най-големият ти професионален успех?
Предстои, надявам се. Ако погледна назад – безспорно това е работата ми със студентите. Особено тази с някои от тях.
Къде на световната сцена се намира българското графично изкуство днес?
То по нищо не отстъпва на случващото се на нея. Мисля че стои адекватно и убедително на нея. Многобройните награди на наши графици на международни графични форуми са само малко доказателство за това. Може да звучи нескромно, но българите сме добри в графиката.
Какво не ѝ достига на българската графика?
Защо да не и достига?! Да, графиката е специфично изкуство, достигащо до посветените. Графиката е поезията на изобразителното изкуство. Но понеже питаш, какво не и достига на графиката, ще ти кажа – Не и достига отношение. Отношение от страна на публиката, от страна на колекционерите, от страна на изследователите на изкуството в България.
Чувстваш ли се сама в това, което правиш и защо?
– Не, много сме. Не съм сама. Просто изкуството е самотно занимание. Това е необходима самота. Трудно е да се бориш с вятърни мелници, но пък докато сме живи вятърът винаги ще духа.
Остра ли си като върха на иглата?
Не мисля, че съм остра, а по-скоро търпелива. Обичам да съм в комфорт със себе си. Затова и светът около мен трябва да е комфортен. А остротата на иглата няма да го направи такъв.
Къде откриваш вдъхновението?
В сънищата, в небето, в красивото, в живота, в природата, в книгата, в песента, в цветето, в момента.
Изглеждаш тъжна, намираш ли в тъгата творческа опора?
Така ли, а мислех, че го маскирам зад широката си усмивка. Не, не съм тъжна, по-скоро – объркана. Промени се житейският ми ритъм и това съвсем естествено се отразява върху мен. Търся смисъла. Колко тийнейджърско звучи това. Истината е, че не мога да работя под стрес. Искам крила.
Кое е любимото ти място?
Навсякъде, където ходя, си организирам „любимото място“. Чувствам се прекрасно и в ателието, и в планината, на морето, на терасата.
Най-големият ти творчески провал?
Знам ли? Дано да е отминал без да го забележа.
Кога стана художник?
Често си задавам този въпрос. А станах ли въобще художник? И до днес почти не си позволявам да се нарека така, пред себе си. За останалите не е важно. Художник е титла, корона, която тежи. Не знам дали съм художник. Просто се опитвам да сбъдна детската си мечта. Дължа го на себе си.
Имаш един цикъл графики „Стаята с мен“ – какво има в твоята стая, което не можеш да изобразиш?
Искам да продължа да работя по този цикъл. Има толкова много неща в стаята. Има изгреви, има любов, има графични изображения на обичта. Има цяла неизобразима вселена.
А в графичния ти цикъл „Хоризонти“ – това конкретни пейзажи ли са или илюзии?
Хоризонти – далечни, красиви, спокойни. Просто илюзии.
Конкретно или абстрактно?
Магията е в срещата им.
Кой открадна твоите недели?
Графиката.
Коя е твоята графична техника, онази, която най-точно отговаря на твоя темперамент?
Работя във всички техники. Всяка от тях е език, който най-добре изразява идеята и емоцията в дадения момент. Обикновено мисля работата в конкретната техника. Знам, че чрез нея ще се получи най-добре. Обичам офорта, литографията, сухата игла.
А кои са малките неща, без които не можеш?
През годините си мислех, че не мога да живея без много неща. Оказа се, че мога.
