Георги Коритаров
Сигурно все още има живи поколения, които си спомнят как звучи припевът на призивния пролетарски химн отпреди падането на Съветския съюз и социалистическата система – Интернационалът. „Бой последен е този. Дружно вси да вървим” и т.н.
Припомням този припев към Интернационала, защото няма как да не се пробудят подобни асоциации, хем пролетарски, хем призивни, с днешния стотен ден на протести срещу правителството. Както информационната агенция БГНЕС съобщава: „Идва петото велико народно въстание”. То идва и очакването е да се съберат хора от цялата страна, но онова което човек все по-упорито си поставя като въпрос е къде да търсим смисъла в един протест, който от една страна се разширява като зони на ангажираност – от вчера се включиха макар и не многобройна, но симптоматична и символична група от студенти юристи от Софийския университет, които излязоха на протест рано сутринта и една от големите национални телевизии Нова телевизия отрази с кратък репортаж това събитие.
Така че като социални прослойки и зони на обхват протестът се разширява, но като количество той не само че не се разширява, но и намалява. Изчезват дори и онези краткосрочни, да не говорим за дългосрочните цели, които никога не са били поставяни пред този протест.
Като казвам, че и краткосрочните цели изчезват, нямам предвид снемане например на основното искане за оставки. Напротив, протестът иска оставки. Но ако оставката на правителството изглежда конституционно възможна, но трудно постижима с гражданска отслабваща енергия, защото енергията на протеста отслабва, то искането за оставка на главния прокурор изглежда както конституционно непостижима, така и граждански нелогична. Това до голяма степен се видя и при вчерашното изслушване на главния прокурор Иван Гешев в пленарната зала на парламента.
И като споменавам парламента, няма как да не отбележа още една тема. Тя идва чрез заглавие от вестник „24 часа”, където е цитиран депутатът от ГЕРБ Александър Ненков, според когото целта на опозицията е била да бъде оронено достойнството на Караянчева. Има се предвид начинът, по който беше организирано искането на оставка на председателката на Народното събрание и дискусията, проведена по тази тема. Впрочем, гласуването беше спечелено категорично от управляващите, които запазиха Цвета Караянчева на поста председател на парламента.
Заради обективност няма как да не отбележа, че Слави Трифонов е коментирал запазването на Караянчева на поста председател на Народното събрание с думите: „Тя е най-логичният председател на този парламент.”
Всъщност, ако има някаква логика в избора на Караянчева за председател на този парламент, това е логиката на усъвършенстването и задълбочаването на принципите и духа на народната демокрация. Днес всеки, независимо какъв е по длъжност, образование, манталитет, култура, способности, езикова подготовка, може да стане всякакъв, ако привлече интереса и разпали народна любов.
Още от времето на Маяковски и неговата велика за времето си поема „Ленин”, идеологически отречена от историческия процес, узнаваме патоса на тогавашните болшевики, които и чрез поезията на Маяковски издигат призива: „Каждая кухарка должна научиться управлять государством”.
В превод: ”Всяка готвачка трябва да се научи да управлява държавата.” В този смисъл демократизмът и логиката са преплетени и Слави Трифонов не казва нищо обидно, а само констатира. Може би в някаква степен обидно звучи Александър Ненков обаче в анализа на думите му, с които твърди, че опозицията уронва достойнството на Караянчева.
Ненков казва: „Е, да, като си публична личност, трябва да внимаваш как говориш. Госпожа Караянчева търпи критики за публичното си говорене.” Ами това е малка-малка обидчица, защото всъщност спонтанността на народната демокрация е неотделима от спонтанността и на говоренето. Но може би, за да се вслуша все пак в подобни приятелски огънчета, които са критиките от нейните съпартийци, вчера госпожа Караянчева произнесе едно от най-емоционалните си изказвания. Тя каза, че като е чула интерпретациите върху думите на предполагаем с много висок ранг човек, който я определя много характерно, й е идело да се хвърли от най-високата скала или връх в Родопите. Аз това го чух. И си казвам: страхотна емоция, страхотна драма! После го видях по телевизията и изумях. Госпожа Караянчева четеше от листове. Така че, може би с идеята да не сгреши, и емоциите вече ги чете. Както трябва да го правят впрочем всички политици.
Защото, ако говорят без написани текстове, става страшно.
