Борис СТАНИМИРОВ
Като народен представител в 43-тото НС съм изпитал неудобствата на малката и морално остаряла сграда на НС. Разбирам идеята Парламентът да разполага най-после с достатъчно голяма сграда, в която на едно място да са кабинетите, залите на комисиите, заседателната зала и всички административни служби.
Но!
Откакто пленарните заседания са в бившия Партиен дом, поглеждайки кадрите от зала „Св. София“, не ме напуска чувството, че гледам архивни кадри от пленума на 10 ноември 1989 г. Или от партиен конгрес в Северна Корея. Тази огромна сцена, този висок „президиум“, тези светли, студени цветове…
Сега си давам сметка за специфичния уют на „Събранието“ с неговите ламперии и червен плюш, виенски аплици и скърцащи паркети.
Има нещо приятно да си бил част от последната легислатура, заседавала изцяло в историческата зала на българския парламентаризъм. И чувството, че там, в онази зала, е произнасял тронното си слово цар Борис, че са се случвали исторически (велики и трагични) за България събития.
За сградата на пл. Народно събрание се носи мълва, че има лоша енергия, защото е построена върху гробище. Какво да кажем тогава за бившия партиен дом, събрал цялата лоша енергия на сталинското безумие? Има нещо символично, а и дълбоко справедливо, че първият работен ден на новата сграда беше провален от протести и полицейски кордони. Новата къща има нужда от сериозно освещаване. От екзорсизъм.
И най-вече от „Съединението прави силата“.
Има обаче едно много позитивно нещо в преместването на парламента: че вече срещу него не е паметника на Царя Освободител. Крайно време е да станем независима държава. И в това отношение пл. Независимост има своето символично предимство, дори с отсъствието на чужд владетел пред входа.
От ФБ профила на автора. Заглавието е на редакцията
