Един от най-обичаните български изпълнители – Васил Найденов, празнува днес, 3 септември, 70-годишен юбилей. Звездата му изгрява през 1979 г., когато печели първа награда на фестивала „Златният Орфей“, а песента от филма „Адаптация“ е обявена за „Мелодия на годината“. Популярността му расте с месеци. Почти всяка песен, която изпълнява, се превръща в шлагер. Докато чака своя звезден миг, Васил Найденов работи като пианист и вокалист десет години. От 1969 г. е в „Златни струни“, а в началото на 70-те за кратко се включва в оркестъра на Бисер Киров. Следват „Диана Експрес“ и „Тангра“. Днес той е сред най-ангажираните български певци и макар и на 70, не спира да работи.
Интервю на Ива ДИМИТРОВА
– Господин Найденов, днес, 3 септември ставате на 70 години, каква ви е равносметката дотук?
– Не усетих кога станах на 70, защото много активно съм живял и пътувал и така на един дъх мина всичко. Като че ли вчера бях и в „Диана експрес“. Това е хубавото на нашата професия, че е много разнообразна. Няма хотел в България, в който да не знам коя е най-хубавата стая или апартамент. (Смее се.) Спомням си, че в миналото имаше едни безконечни водни режими и като отивахме в Габрово, те все бяха в такъв и аз се чудех как да се обръсна преди концерт. Въобще съм видял всичко. Придобих страхотен опит. Както казваха сатириците, с които бях близък, трябва да се търкаляш по сцената, за да стане част от теб. И от тази гледна точка младите певци са много ощетени, защото те са телевизионни звезди, появяват се в състезания, риалити, където всичко е нагласено, а ние излизаме и пеем. Никога не знаеш дали ще напълниш залата или не, винаги има един риск, като че ли за първи път ти се случва. Много е странно, всяка вечер трябва да се доказваш отново и отново.
– Кой е най-щастливият ви момент?
– Имал съм много. Даже, помня, Джани Моранди беше в България с някакъв футболен отбор, не се познавахме лично с него, но беше казал, че любимият му футболист е Христо Стоичков, а певец Васил Найденов. От друга страна, съм изпадал и в много куриозни ситуации. Така навремето беше модерно да ходиш с панталони с широк цип, а ние певците заради липсата на време за преобличане ходехме отдолу без гащи. И веднъж ципът ми се развали, имах участие в Югозападна България и двама подпийнали започнаха да крещят: „Вземи си закопчай дюкяна, бе“. (Смее се.)
Аз съм допринесъл и за подпалването на партийния дом. Бях на правителствен концерт, който трябваше да открия и в един момент машината за пушека, която едно време беше доста допотопна, пламна и изгори пердетата. Веднага дотърчаха охранители и конфискуваха машината, арестуваха момчето, което пускаше пушека, едва го измъкнах, между другото. И не му върнаха машината повече, искаха да го подведат под отговорност.
– А сещате ли се за най-тежкия?
– О, имал съм най-различни. Пял съм с 39 градуса температура. Преди година пък катастрофирахме с колата по пътя към Казанлък. Останахме живи, но Ивайло спука ребро, аз бях без колан, лошо счупих стъклото отпред и си ударих силно колената, изпитах страхотна болка. Чувствах, че нямам крака. Преди две седмици пък паднах от скамейка, едва дишах и натъртих ребро. Дори отложих четири-пет участия.
– В личен план сигурно най-трудният ви момент е, когато губите майка си Маргарита рано?
– Да, тя си отиде съвсем млада. Бях в казармата, когато почина точно на имения си ден на Цветница и така и не ме видя като певец. Малко след това влязох в Консерваторията. Но… така е било писано. Може би близките ни хора ни помагат отнякъде. Помня, че като почина баба ми, на другия ден пях в Румъния.
– Ако майка ви не ви беше завела на пиано като дете. дали щяхте да станете певец?
– Не съм сигурен. Обичах да пея от дете и тя прецени, че съм музикален. Майка ми обаче реши, че в никакъв случай няма да ставам певец, а трябва да си гледам сериозно пианото. Много ме тормозиха в тази посока, защото се явявах редовно на изпити и доста треперех преди тях. Чак в седми-осми клас ме избраха за най-добър изпълнител. После станах частен ученик на Теменужка Янева в музикалното училище, защото учех в Строителния техникум. По-късно кандидатствах в Консерваторията, в естрадния отдел, със специалност пиано.
– Понякога съжалявате ли, че не създадохте семейство?
– Не, може и егоистично да звучи, но не съжалявам. Работил съм с най-различни колеги със семейства и съм запознат с много неща. Имаше музикант, няма значение кой е той, който имаше по една жена във всеки град, няколко извънбрачни деца освен официалната му съпруга и наследниците им. Никога не му стигаха парите, защото постоянно им плащаше. Бях му казал, че трябва да работи за „Ролинг Стоунс“, за да му се покрият разноските. Ние живеем малко като циганите на катун, непрекъснато сме на път. Запознаваме се с най-различни жени и мъже, с които се намесват и лични отношения, така че не съм убеден, че семейството е най-здравата единица при музикантите и артистите. Много пъти след това следват разводи – първи, втори, трети…
– Но може би сте искали да имате дете?
– Никога не съм бил програмиран дали трябва да направя голям концерт, да имам дете или да спечеля много пари, не съм от тези хора и се оставям малко по течението. По-стихиен съм. При мен импровизацията е по-важна. И то не само музикалната, а и мисловната, защото понякога се получават неща, които не можеш да предвидиш.
– А наистина ли сте искали да осиновите наследник?
– Не. Това е толкова вярно като дали поливам цветята без папийонка и ходя леко облечен. Даже напоследък нарочно излизам гол и хич не ме интересува дали разни хора, които гледат да изкарат някой лев, не се крият в храстите с широки обективи, за да ме снимат. Та всякакви глупости са се писали за мен. Така леля ми беше още жива, беше прочела, че съм болен от СПИН и направо изтръпна.
– Отраснали сте без баща, някога липсвал ли ви е?
– Никога не съм живял с баща ми. Бил съм на годинка, когато майка ми се е разделила с него. Той е идвал периодично вкъщи, но аз не го помня. Живеехме на площад „Славейков“ и нямаше къде да играем, още шадраванът не беше построен. Водеха ме пред театър „Иван Вазов“, там ми е минало детството. Градско чедо съм, не съм играл по села и по поляни, бил съм затворен между четири стени, но за сметка на това бях много глезен, защото ме отглеждаха като писано яйце. Бил съм злояд, нищо не съм обичал. Един ме е залъгвал да си отворя устата, втори е държал чинията, а трети ми е слагал лъжицата.
– Кога за последно видяхте баща си?
– Той е имал втора жена, от която и деца, които не познавах. Последната ни среща беше в изгорелия цирк, който се ползваше за зала и там всяка вечер имах участие. Баща ми дойде, но аз не го познах, за мен беше чужд, защото никога не съм живял с него. А с майка ми, леля ми, баба ми и дядо ми – те ми бяха семейството. Не е важно кой те е създал, а кой те е отгледал. Ти си част от този човек, с когото си живял и си споделял неговите тъги, неволи, хубави моменти… А кой те е създал, нищо не означава.
Четете цялото интервю на Васил Найденов в новия брой на вестник „Галерия“
