Елиф Шафак: Историята ни учи, че омразата не започва с концентрационни лагери и граждански войни. Винаги започва с думи.
2020 г. не беше белязана единствено от пандемията, скока в безработицата, задълбочаването на икономическите неравенства и климатичните промени. Тя беше белязана и от рязко повишаване на престъпленията от омраза по света.
В Полша ЛГБТИ общността се превърна във враг номер 1. В Унгария нео-нацистки тълпи организират демонстрации за прокуждане на ромите. Повече от половината престъпления на омразата в Ню Йорк за последната година са срещу евреи. В Германия има опасен ръст на нападенията срещу малцинства и бежанци. В Англия престъпленията, породени от омраза, се случват все по-често, особено срещу сексуалните малцинства и трансджендърите. В Турция, Бразилия и Индия се развива една опасна форма на догматизъм. Всички тези привидно несвързани събития споделят една обща черта: системна омраза и предубеждение срещу хора, които са смятани за различни. Една дехуманизация на „другия“.
Историята е доказала, че омразата не започва с концентрационни лагери и масови убийства, или граждански войни и геноцид. Винаги започва с думи: стереотипи, клишета, тропи. Борбата срещу дехуманизацията следователно трябва да започва с думите. С историите. Лесно е да правим генерализации за другите, ако не знаем почти нищо за тях. Ако са една абстракция. За да продължим напред, трябва да приложим обратния процес: рехуманизация на тези, които са дехуманизирани. Затова се нуждаем от изкуството на разказвачеството.
Данните и фактите са ключови, но не са достатъчни, за да сринем стените от глупост и безразличие. За да ни помогнат да проявим съчувствие спрямо хората извън нашите собствени племена. Трябват ни емоционални връзки. Но и нещо повече. Точно както се нуждаем от сестринство срещу патриархата, ни трябва разказвачество срещу предубежденията. На Изток или на Запад – ние се свързваме с другите чрез истории. Литературата е неимоверно могъща, универсално приложима и най-вече – лекуваща.
Истина е казаното от Дорис Лесинг, че литературата е анализ след дадено събитие. Писателите се нуждаят от време да обмислят, храносмелят, анализират. Но в след-Ковид обществото всичко се променя с шокираща скорост. Навсякъде около нас има толкова много болка и несправедливост, че литературата трябва да се научи да анализира по време на събитията.
По време на затягането на мерките видяхме как библиотеките затварят, а културните центрове биват пренебрегвани. Сега заради коронавируса изкуството и културата отново са на мушка. Във време на засилващи се неравенства и надигащи се предразсъдъци – спешно се нуждаем от държавна и частна помощ за творчеството, особено сред общностите в неравностойно положение. Има пряка връзка между съжителството, включването, демокрацията в обществото и нивото на подкрепа за творческите индустрии. Те не са лукс, а нещо жизненоважно – точно като въздуха, който дишаме.
Изкуството на разказвачеството е едно от малкото ни останали демократични пространства. Сега трябва да се превърне в нашия основен инструмент на съпротива срещу дехуманизацията.
Коментарът на турската писателка е публикуван в британския „Гардиън“ като част от тяхната рубрика „21 блестящи идеи, които да променят света“.
