Кеазим Исинов, който трябваше да празнува 80 с мащабна юбилейна изложба, е от последните действащи мъдреци в родния арт пейзаж. Маестрото на романтиката и мистиката в българската живопис съжалява, разбира се, за пропуснатата засега среща със своята публика, но нито за миг не изпада в творчески и човешки депресии.
Отдавна е наясно, че Божественото има измерения, които са различни от дребнотемието в бита. Самият той се опитва да живее в паралелната реалност на чистите души, оставащи далеч от всекидневната суета – и благодари на земята, на водата, на слънцето. Прекланя се пред природата и винаги търси проекцията й във всемирните ценности: някъде по Коледа например рисува своята версия на „Тайната вечеря“ с ябълки на масата. Христос е герой и в други платна на Исинов.
Художникът е само на 30, когато за първи път рисува Спасителя – случва се, след като го сънува. Втория път го изобразява на кръста – именно това е картината, която за секунди грабва Вера Кочовска. Кеазим дори иска да й я подари, но тя отказва. „Винаги си плащаше, въпреки че бяхме много близки“, разказвал е Исинов. Самият той изпитва безкраен респект пред невидимото и необяснимото – неслучайно почита и Ванга. Сънува не само Исус, но и политически „пророчества“ – разпадането на СССР, идването на Путин, връщането на Симеон Сакскобургготски в България, победата на Бойко Борисов на първите избори, влизането на Георги Първанов на „Дондуков“. Често чете Карлос Кастанеда, който описва учението си при перуански магьосник. Исинов споделя, че пази спомени от предишни прераждания. На един от своеобразните си автопортрети изглежда като истински татарин, обяснявайки, че „жилката“ му е от Азия. Не коментира религията – дали е мюсюлманин, дали е християнин – за него тя няма значение, защото се чувства прашинка от космоса.
Няма обаче съмнение, че много от нещата, които се случват, са резултат на алчността на хората и безхаберието им към планетата. Може би заради това картините му, изпълнени с митологични образи от различни култури и цивилизации, сякаш излъчват вечния стремеж на духа към високото. И затова няма изненадани, че неговият Дон Кихот, озарен от луната, също може да се тълкува като автопортрет. „Всеки трябва да е поне малко Дон Кихот“, категоричен е артистът, който не крие, че започва да се интересува от пари едва след смъртта на жена си. И понеже е като бялата лястовица в едно от произведенията си, като че ли логично е обявен за художник на хилядолетието. Това става през 2005 година след победата му на световен конкурс в Холандия, в който участват над 30 000. В Утрехт е пръв сред 1001 автори в изложбата „1001 причини да обичаме земята“ с картината си „Адам и Ева“. Тогава отново осъзнава, че завистта у нас няма почивен ден – само един колега го поздравява.
Картини на Исинов са „прожектирани“ на видеостена в метрото – негов фен рекламист ги „връзва“ перфектно с атмосферата там, а акцията е доста преди масовото навлизане на мултимедията. Естествено Кеазим не би заменил четката с „мишката“ не само заради достолепната си възраст, макар че той, като практикуващ йога от половин век, не се вълнува особено от дати и години. Въобще не му идва наум, че би могло да сътвори по друг начин – освен с ръка – изключителните си Мадони или пък емблематичните за него лалета.
Исинов, който в Академията учи при професор Ненко Балкански, се занимава още с малка пластика, скулптура и миниатюри. И в тях търси легендите за Орфей и Евридика, Боян Магесника, Крали Марко, с които е закърмен като дете. Тогава е най-малкият сред жътварите на полята край Садовец и расте покрай баба си, която лекува с билки и лее куршум против страх. Винаги говори с патос за родното си село – че там е отсядал Левски, че Димитър Общи е арестуван от заптиетата, че 11 местни са потънали в „Титаник“, че наблизо е река Вит, а недалеч е най-старото селище на готите, а римляни, славяни и прабългари са обитавали каньона. В ливадите на Садовец се появяват дори прочутите кръгове, които са предполагаеми следи от летящи чинии.
Исинов избягва да бистри политиката, защото задължително стига до думи като „мизерия“ и „чалга“. Убеден е, че много талантливи хора на изкуството у нас гладуват, а държавата не я е грижа за тях. Затова не гледа и телевизия – всичко е едно и също, а никой не говори за спасението на сърцата, за това, че човечеството е на ръба. „Най-важното сега е пречистването“, не се колебае художникът, който не пропуска да медитира.
