четвъртък, 28 март 2024 г.

Васил Стойчев измъква ролята на Калоян под носа на Стефан Гецов

Васил Стойчев – един от малкото наистина уважавани мъже в театъра и киното, който се раздели със земния живот малко преди да навърши 85, е изиграл десетки образи от родната и световната класика. Винаги усмихнатият актьор, който беше и най-големият кавалер в гилдията, обаче казваше, че любовта му с Виолета Бахчеванова, техните две дъщери и внуците им са над кариерата и професионалната суета.

Стойчев споделяше и че открай време е късметлия. Като дете се разминава за секунди с падащите бомби над родния си Кюстендил. В ролята на съдбата се появява братовчедка му, която го шамаросва, притеснена, че сред воя на сирените не може да го открие по улиците на града. Момичето го хваща за яката и го помъква към къщата им, а след секунди чуват взрив зад гърба си. Момченцата, с които до този момент си играе Васко, загиват на място.

Рецитира първото си стихотворение с голям успех в прогимназията. Докато е в първи курс в Икономическия институт, е голямата звезда на драмсъстава под режисурата на Димитрина Гюрова и Николай Савов. Тъкмо те първи разбират, че мястото му е при бъдещите артисти. Пътят му до „Раковска“ обаче се оказва осеян с трудности. Според тогавашния закон студент от едно учебно заведение не може да кандидатства в друго, ако не е прекъснал за година. Васко обаче решава, че не може да чака толкова дълго, и взима бележка от общината в Кюстендил. В нея пише, че има право да се яви на изпитите в Държавното висше театрално училище. След втория кръг го разкриват, но късметът отново е на негова страна. Викат го в отдел „Кадри“ и му показват доноса, получен срещу него – че заблуждава другарите и в двата вуза. Водят го при ректора на ДВТУ, прочутия професор Д. Б. Митов, но той, вместо да го изгони, го праща при министъра на културата. „Само той може да реши вашия въпрос“, казва Д. Б. Митов. В канцеларията на върховния началник Васил Стойчев пък попаднал на съученик от Кюстендил. Мирчо Пашалийски, по-късно генерален директор на радиото и на цирка, не само прегърнал земляка, но му и издиктувал молбата до министъра – да бъде освободен от ВИИ „Карл Маркс“, за да бъде записан в Държавното висше театрално училище. А там го очаква самата Виолета Бахчеванова, с която обаче се залюбват чак в трети курс. В началото правят общ етюд – той лекар, а тя е сестрата. Дори отиват в „Пирогов“, за да присъстват на операция. На излизане се споглеждат леко смутени, за да разберат, че повече никога няма да се разделят. След като взимат дипломите, заминават по разпределение в Бургас.

Първата сериозна роля на Стойчев в Народния театър е в „Иван Шишман“ – Огнян Ковача, който казва, че ще се бие срещу турците до последна капка кръв. В салона е Дако Даковски – тръгнал на лов за актьор, приличащ на цар Калоян. На другия ден вика младока на проба, но без да му казва каква е целта. Така Стойчев печели короната – и едва след това разбира, че тя е трябвало да бъде за Стефан Гецов. Но режисьорът в последния момент решава, че драмата му ще бъде не за силния монарх, а за момчето Калоян, което, докато страда за смъртта на братята си Асен и Петър, се готви да стане владетел на България. Снимат две години из цялата страна. 1500 са войниците в масовката, конезаводите от няколко села снабдяват кинаджиите с жребци. Стойчев е цар и на седлото – като дете всяко лято язди на воля из поляните около Кюстендил. Преди камерата да заработи, тренира с прочутия заслужил майстор на спорта Петър Клявков и с легендарния генерал Владимир Стойчев. Те го учат как да се изправя върху гърба на коня, за да държи щита и да се бие с меча или копието. През 1962 Дако Даковски внезапно умира – след пауза от шест месеца работата продължава със Захари Жандов и Юри Арнаудов. След премиерата на първия български цветен исторически филм Васил Стойчев осъмва като звезда. Прожекциите са почти денонощни – от 10 до 22 през два часа. Опашките за билети са безкрайни, а списанията и вестниците преливат от негови снимки. По будките продават картички на героите от лентата. Интересът е огромен, а децата играят на българи и кумани. Първото му голямо интервю излиза в пионерския вестник „Септемврийче“ със заглавие „Как синът на фотографа стана цар“, тъй като Стойчев-старши е най-таченият маестро на снимките в Кюстендил. Останалото е история.

Но Васил Стойчев е известен в гилдията и със съвършеното си хладнокръвие и здрав разум. Когато директорът на Народния театър Васил Стефанов пенсионира първите имена на трупата по заповед на Елка Константинова, тогава министър на културата. Виолета Бахчеванова слиза от сцената на 55 – красива, блестяща, на върха на славата и силата си. Стойчев я подкрепя в решението й да се оттегли, докато другите прогонени – Славка Славова, Георги Георгиев-Гец, Георги Черкелов и Стойчо Мазгалов – търсят и откриват варианти да останат под светлините на прожекторите. „Тя каза „край“ и никога не се обърна назад. За нас достойнството винаги е било над всичко“, разказвал е той. Винаги е споделял, че докато българинът продължава да бъде подвластен на завистта и егоизма, нищо няма да се промени. Още повече че народът ни изначално е изгубил вярата си – и в себе си, и в Бога, беше категоричен актьорът.

 

 

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html