Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
Направо завидях на Валери Найденов, че постави публично този въпрос: „Какъв е смисълът да лъжем народа за войната?“. Защото в неговия въпрос се съдържат вече две истини: Първо, признанието, че българските медии бягат от истината за войната в Близкия изток. Второ, че българският народ не е добре информиран по тази тема.
Валери Найденов сочи как например става манипулацията с фактите – някои просто се премълчават. като маловажни и несъществени. Вярно, на 7 октомври Израел бе нападнат от терористите на „Хамас“, но отмъщението му бе отвъд всякакви граници. Ако обърнеш внимание на разминаването, обясняват ти, че тези факти не са „релевантни“.
Всички преживяхме кошмарната нощ, когато очаквахме въздушните удари на Иран срещу Израел и се питахме дали започва мащабна война, но малцина журналисти постъпиха като Георги Милков, който категорично напомни на общественото мнение, че преди това Израел си бе позволил за бомбардира дипломатическото представителство на Иран в Дамаск, т.е. на чужда територия. Ако трябваше много да се страхуваме – пише Георги Милков, от началото на нова война, ето това беше точният момент, не е имало по-голяма провокация за война между Израел и Иран от случилото се на 1 април в Дамаск. Според него иранските власти не могат да останат безразлични след атаката на израелците, за да не загубят доверие и авторитет както в страната, така и вън от нея. Но пък и не желаят пълномащабна война с Израел. Такава война не желаят и всички заинтересовани от развитието на тези събития, с изключение на един – израелският премиер Нетаняху.
Според Валери Найденов Техеран се постара да извърши ответния удар по най-безобидния възможен начин. Той предупреди всички заинтересовани страни за времето и посоката на удара, така че те и Израел да се подготвят. Както и стана. Както стана и при ответния удар на Израел по иранска територия този път, който и двете страни омаловажиха и не показаха желание да има продължение…
Такива работи. Но да не преразказвам какво са написали уважаемите колеги. По-скоро искам да продължим темата с въпрос – ЗАЩО има страх от истината за войната?
Нека започнем по-простичко – а нас засяга ли ни войната?
Спомням си как по време на гражданската война в Ливан преживяхме опасна битка в условията на градски бой – стрелба с автомати и РПГ от прозорците на полуразрушената сграда по отсрещните сгради, откъдето стрелят противниците. При едно от затишията ни изведоха навън. Наблизо изсвири мина. Млад палестински боец ме прикри с тялото си. Раниха го. Закарахме го в болница. Отчаян шведски лекар ни помоли да дадем кръв, не достига за ранените. Като по чудо моята кръвна група бе еднаква с тази на ранения. А аз съм рядка кръвна група. Вечерта по военен телефон се свързах с българското радио и предадох кореспонденция за събитията от деня. Колегите от радиото бяха много доволни и ми казаха, че веднага я отнасят в студиото, след десетина минути ще я излъчат. Намерих радио и потърсих София. Намерих я. Каква бе изненадата ми, когато чух, че в момента предават футболен мач. Стори ми се кощунствено, след като в Ливан загиват хора, в България или където и да било да се занимават с футбол. Изслушах и моята кореспонденция, но си останах разстроен.
Очевидно тук става дума за наивен максимализъм, но недостигът на пълна информация за събитията в близкоизточната война не се дължи на липсата на информация, а на едностранчивата, предубедената, изопачена, изнасилена информация, която българските медии предлагат на своите граждани.
Има и една естествена пауза в потока на информация от този район, защото тогава там не се случваше никакъв прогрес в развитието на проблема. Това беше по времето на президентството на Доналд Тръмп, когато той еднолично, без никакви преговори между двете страни в конфликта, взимаше важни решения изключително само в полза на Израел. За палестинците това беше трагична загуба на много важни цели в техните въжделения за собствена държава. Това отчаяние бе един от двигателите за разрастването на терористичните настроения в района на Газа.
Администрацията на демократите направи не малко за преодоляването на негативните настроения срещу САЩ сред богатите арабски държави заради безрезервната си подкрепа само на Израел. Подготвяха се дипломатически стъпки за сближаване на водещи арабски държави с Израел. За съжаление без това да върви паралелно с прогрес в решаването на палестинския въпрос, който бе все по-изтикван встрани.
Конфликтът в Газа отложи тази кампания, но пък Байдън се възползва от кризата, за да окаже натиск над Нетаняху да приеме създаването на палестинска държава. Държавният секретар Антъни Блинкен при всяко ново посещение в региона оказваше натиск върху израелската управляваща върхушка да приеме справедливо решение на палестинския проблем, което да доведе до цялостна промяна на политическия климат в региона.
Ето тези детайли внесоха объркване в журналистическите редици на танцуващите с елементарни политически клишета. В техните понятия за съвременните процеси всичко е опростено до няколко ориентира: правилно е всичко, което е американско, Израел и Америка са тъждествени, когато Израел прави нещо, това е добре за Америка, следователно и за нас, който критикува Израел е против Америка и е за Путин и т.н. Слушат каква е генералната линия и следят кой я нарушава. Не се интересуват от подробности, детайли, противоречия, критики…Това ги плаши, обърква и те го избягват.
Тъпо, скучно, но удобно. Такива поддръжници са способни да сринат всяка власт, за която работят.
Преди години по повод възстановяването на дипломатическите отношения у нас гостува първият дипломат на Израел Моше Аренс, бивш министър на отбраната. На пресконференцията журналист от военния ни вестник запита: „Досега наричахме израелската армия агресивна. Как да я наричаме занапред?“.
Ето кой и защо се страхува …
